Автор: дякон Ивайло Борисов
„Вече рядко се случва двама души да се подкрепят. Кой знае защо е така.
Сигурно всеки се страхува от ближния си в тоя мръсен свят.“
Джон Стайнбек, „За мишките и хората“
Морските бозайници делфини са смятани за едни от най-интелигентните същества на Земята. Според някои те дори съперничат по интелект на нас, хората.
Според ново проучване, публикувано в списание Applied Animal Behavior Science през юли 2022 г., делфините са любители на класическата музика, която влияе на социалните им умения. Делфините по принцип са социални животни, живеещи на стада.
Изследването е проведено от специалисти от университета в Падуа, Италия. Изследователите са открили, че възпроизвеждането на класическа музика е довело до по-голям интерес между делфините един към друг, до по-нежни докосвания и по-продължително плуване в синхрон.
Изследваните делфини се намират в град Ричоне, Северна Италия. На делфините били пускани класически композиции на Бах, Бетовен, Григ, Дебюси, Сен-Санс.
Водещият изследовател д-р Сесил Герино твърди, че поведението на делфините, слушащи музика, е показало, че те са щастливи. Изследователите смятат, че класическата музика помага на делфините не само в социален аспект, но и като средство против стреса.
Учените признават, че тъй като са използвали само класическа музика в експеримента си, не е известно дали друг тип музика би повлияла положително върху делфините, но класическото звучене се оказва много полезно за тях. [1]
А какво бихме казали за нас, българите?
За съжаление, в страната ни слушането на музика, която е компрометирана, продължава. Нерядко можеш да видиш някой наш сънародник, носещ дебел ланец около врата си — като някой змиеукротител змия — да се качва и вози на скъпото си возило, от което буквално трещи долнокачествена музика. И ако при делфините слушането на възвишена музика подобрява социалното им поведение, то при нас слушането на музика със съмнителна стойност води до асоциално поведение и стрес. Стрес, който се отлива в бясно демонстративно каране, нерядко завършващо трагично.
Една стара истина гласи, че в следствието не може да има нещо различно от съдържащото се в причината. Или както казва св. ап. Павел в посланието си до галатяните: „Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7).
Голяма част от музиката, за която говорим, е „посята“ в страната ни от хора със слаби морални и интелектуални способности, компенсирани от излишество на физика. Как ли? Ами чрез спонсорство — както се прави навсякъде по света. В Италия например прочутият оперен театър Ла Скала също е построен със спонсорството на десетки аристократи. Разликата между двете явления и техните меценати обаче, драги, оставам да направите вие.
Сеенето на родна почва на тази съмнителна музика продължава да дава богати плодове и днес — вече над 30 години. Печално и тъжно ти става, когато видиш подрастващи деца и младежи, бъдещето на родината ни, да се възторгват от ритми, резониращи в най-първичните кътчета на човешката душа.
Такъв тип музика формира определен тип мислене, поведение и отношение към себеподобния. Нека не смятаме, че явление, при което много хора се събират на едно място, попаднали в безумния вихър на тази музика, е доказателство за това, че са едно цяло. Самотата е повече състояние на духа, отколкото на тялото. Може да постигнем истинско обединение единствено около нещо възвишено, или както проницателно е отбелязал в своята известна ода поетът Шилер (влючена от Бетовен в прочутата му Девета симфония, станала химн на ЕС): Радостта, която е дете на Рая, прави така, че всички люде да стават братя (по превода на Асен Разцветников).
Когато от екрана и високоговорителя изкачат разголени, стенещи и неутолими жени, се получават две неща. Първо, пеенето отива на заден план, и второ, нещата намирисват на послание, чиято цел е сексуална възбуда.
И тук трябва да отбележим нещо важно — предвид факта, че на никой от реципиентите на порнографията във всичките ѝ направления не би му и хрумнало да търси в нея изкуство, стремежът да се опитваш да представяш последната за такова е гротескен.
Относно описвания от нас музикален феномен — незнайно защо той е наречен попфолк. Сигурно това е евфемизъм. Или по-скоро опит за паразитиране върху чистотата на създаденото от народния гений. Защото „фолк” идва от „фолклор”, а той е народно творчество, което е с неизвестен автор. Опитайте например да си спомните кой е авторът на бавната и прочувствена тракийска песен „Не казвай, любе, лека нощ“. Не вярвам да успеете.
Авторите на попфолк музиката обаче са ни добре известни — жълтите вестници и предавания, „надничащи“ почти отвсякъде, са пълни с лицата им.
И какво е популярен (каквото е значението на думата „поп“) фолклор? Спокойно бих нарекъл популярен фолклор песни като „Девойко мари хубава“ и „Йовано, Йованке“, а не … — ще се въздържа от поименно назоваване на песни от посочения жанр, подобна реклама е ненужна.
Вероятно ви прави впечатление, че избягваме думата „чалга“. Защото тази дума не е в състояние да предаде реалното значение и цел на посоченото явление. Или както казва поетът Бродски в интригуващото си писмо-есе до президента Вацлав Хавел: „Това, което вие наричате „комунизъм“, беше човешко падение, а не политически проблем.“ А и самата чалга не би могла да приеме само и единствено „музикално лице“. Какво имам предвид ли?
Знаем, че в края на 18 и началото на 19 век се заражда т.нар. романтизъм. Романтизмът е движение (зародило се като отпор на епохата на Просвещението и господстващия през това време разум), което отдава преднина на чувствата. Той разпростира влиянието си в различни области — музика, изобразително изкуство, литература. [2] Например френският художник Дьолакроа е представител на това направление в областта на изобразителното изкуство, а пък полският композитор Шопен в областта на тоновото изкуство. [3]
По същия начин бихме могли да кажем, че чалгата не се реализира само музикално. Тя е като някакъв особен дух на времето, започнало да тече след промените, чийто ход не е спрял и до днес. Чалгата може да е и езикът, който използваме [4], и облеклото, което носим, и изповядваните от нас ценности на бързото и демонстративно забогатяване; тя дори може да се запечатва върху лицата на хората, станали част от този „културен поток“. Или по-точно — удавили се в него.
Трудно бих повярвал на тиражираното от някои конспиративно твърдение, че у нас тази музика се е появила като разработка на ЦРУ, освен ако, разбира се, въпросната абревиатура не означава „цялостна развала на ума”. За която развала не бива да обвиняваме външни фактори — това е лесният начин да излъжеш себе си, че нямаш нищо общо със собственото ти падение.
При всички случаи, ако има някаква разработка, то тя по-скоро е дело на онзи тъмен демон, който се опитва да поразява сърцето на всеки един от нас. „Дяволът — казва св. ап. Петър — като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8).
Разбира се, опошляването на човека посредством изкуството и музиката не би могло да се извърши само и единствено чрез попфолка, то не е негова запазена марка.
В посочения музикален стил има и някои светли пробиви — предимно балади, в които има добре постигнат баланс между качествени музика и текст, но като цяло това са изключения, потвърждаващи отбелязаното правило.
Опошляването, което споменахме, може да стори всяка музика, която достига до човека на „епидермално ниво“; музика, чиято единствена цел е моментното забавление; музика и изкуство, които са като „вавилонска пещ, седалище на провала и школа на разпътство“, каквото определение дава на съвременния му театър великият православен християнски оратор и богослов св. Йоан Златоуст (†407).
Противоотровата на това е запознаване и приобщаване към качествените произведения на изкуството. Това приобщаване почти сигурно гарантира изковаването на стандарт, умеещ да разпознава фалша във всички сфери на живота.
Трябва да признаем, че природата ни инстинктивно харесва нещо, което заслужава доверие. Но за да умееш да разпознаваш естетически издържаното, е нужно първо да се ограмотиш. Да разчиташ само и единствено на субективно усещане, неподплатено с познаването на добрите и преминали изпита на времето културни образци, е надценяване на собствените възможности и демонстрация на интелектуален и душевен мързел.
Във връзка с това нека дадем един пример с поета Атанас Далчев, който обяснява защо смята, че е един от най-непродуктивните творци в страната. „Аз съм преди всичко читател — твърди Далчев, — и само след това поет. Четенето за мен е такава страст, такова удоволствие, че предпочитам да чета.“ [5]
Можеш да претендиращ за що-годе качествена оценка, когато си се запознал (видял, чул, прочел) с някои от най-големите върхове в съответното изкуство. Светът не започва от нас. А когато говорим за този на изкуството, трябва да допуснем, че вероятно основите му са поставени далеч преди появата на този, който чу гласа на Бога в Рая, и се скри, защото е гол (срв. Бит. 3:10). Неслучайно в един от сонетите си ренесансовият титан Микеланджело е написал: „Художникът не е родил идея/, която в мрамор да не е стаена“ (превод: Драгомир Петров). [6]
***
Интересно какво би станало, ако в някой делфинариум се проведе експеримент с пускане на попфолк музика през подводен високоговорител? Вероятно поради спецификата си резултатите никога не биха видели бял свят. Или по-скоро — познавайки неограничените ни възможности — никога не биха искали да ги видят белите държави.
Както казахме, в Италия учените са разбрали, че класическата музика влияе благоприятно върху делфините — прави ги по-социални и т.н.
Както неведнъж е ставало, тези, които се намират под нас в стълбицата на битието — животните, сякаш ни изпреварват по отношение на нравствени ценности. Например от житийната литература ни е известен случаят с преподобния Герасим Йордански (†475), който излекувал ранен лъв. След това лъвът следвал навсякъде монаха. Когато преп. Герасим починал, лъвът умрял на гроба му. Друг подобен случай е този с японското куче Хачико, символ на преданост и вярност, което в продължение на години, до самата си смърт през 1935 г., чака на гарата да се прибере починалият му стопанин.
Сещам се за една мисъл на апостол Павел, казана, разбира се, в друг контекст, но отговаряща на настоящата идея: „Бог избра онова, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо“ (срв. 1 Кор. 1:28).
Преди години излезе информация, според която настоящият папа Франциск бил казал, че Небето е отворено за всички Божии създания. Тази новина веднага обиколи света и любителите на животните намериха утеха в нея за задгробната участ на своите домашни любимци. По-късно истинността на това инфо бе опровергана. Ние не бихме могли да знаем каква е задгробната участ на нашите братя по болка (както казва Дарвин) — животните. Но ако в това отношенията ти към себеподобните и околния свят да са построени на една по-хармонична основа (за което вярваме, че помага и вдъхновеното изкуство) има „късче небе“, то горното твърдение не е съвсем лишено от основание.
Сега ви предлагам да се насладим на нещо, което се харесва на делфините [7] — кратката, но пълна с нежност, красота и виталитет композиция на французина Камий Сен-Санс „Лебедът“, част от неговия „Карнавал на животните“.
Бележки:
[1] Sophia Alexandra Hall. Dolphins behave better after listening to Bach and Beethoven, study finds, www.classicfm.com, 14 July 2022.
[2]Същото е откриваемо и в епохите на барока, класицизма, импресионизма и пр.
[3] Дьолакроа и Шопен са били приятели. Един от най-известните портрети на Шопен е нарисуван именно от Йожен Дьолакроа.
[4]Използваният език от масите в дадена епоха е нещо доста показателно по отношение на народопсихологията. Немският учен Виктор Клемперер представя това много добре, като описва как нацизмът е нахлувал в плътта и кръвта на тълпата чрез отделни отровни думи, изрази и изречения, хилядократно повтаряни от пропагандната машина на Третия райх. Срв. Клемперер, В. Езикът на Третия райх. Бележникът на един филолог. П., 2022.
[5] Далчев, А. Творчество и действителност, www.kultura.bg, 08.08.2022 г.
[6] Освен гениален скулптор и художник, Микеланджело е бил и поет.
[7]Едно от класическите музикални произведения, пускани от италианските изследователи на делфините.
