ЗА ДУХОВНАТА ЛЕСТВИЦА И ИСТИНСКОТО СМИРЕНИЕ

712 0

Автор: отец Ангел Вангелов,

енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград

В името на Отца, и Сина, и Светия Дух!

Братя и сестри,

Днес е четвъртата неделя на Великия пост. Може би повечето от вас знаят, че Великият пост е установен, за да бъде подготовка за християните, които обикновено се кръщавали на Пасха. Те използвали това време, за да се запознаят с Христовото учение, а въздържането от храна и по-особения богослужебен ред им помагал, освен да се запознаят с учението и да го приложат в живота си, да заживеят като християни. На Пасха те показвали реално възкресението на Църквата Христова и обещанието, че светът няма да ѝ надделее. Те били новата живителна кръв, която се вливала в тялото на Църквата.

Водени от тази идея за поста, нашите отци са подбрали много внимателно евангелските и апостолските четива, както и допълнителните посвещения на всяка една от неделите през поста, за да може както тогава, така и сега да водят християните към Христовото възкресение, което ние да преживеем по същия действен начин, по който е било преживяно две хиляди години преди нас.

Миналата неделя беше Кръстопоклонна и тогава говорихме за утехата, за надеждите и съда над света чрез и в Кръста Христов.

Днес Църквата ни предлага лествицата за духовно и физическо израстване към нашия Творец и Спасител, като отдава почит на св. Йоан Лествичник. Лествица в превод на съвременен български език означава стълба.

Всички ние знаем, че началото на всяко духовно израстване, на всеки стремеж към Твореца е смирението, както и обратното — гордостта е началото на всяко падение. Знаем как сатаната е изкушавал Христос, как хората са Му казвали: „Ако Ти си Христос, направи това или онова…”. Как са настоявали да им докаже, да им покаже величието Си или, иначе казано, да се възгордее, да мисли надменно. Въпреки че през цялото време нашият Спасител не е преставал да бъде истински Бог, въпреки че е бил в света като човек, Той не се е възгордял и е бил послушен до смърт, което го е направило и съвършен човек. Смирението въздигна човешката природа и ни даде надежда за победа над смъртта, точно както гордостта унижи човек и го направи смъртен, накара го да мисли, че творението е равно на Твореца.

Много примери могат да се приведат за това, че смирението е първата добродетел, която ни помага да се изкачваме по духовната лествица. Всички ние се стремим към него, но дали знаем какво е смирение, дали го различаваме, дали не се заблуждаваме?

Струва ми се, че често бъркаме смирението с примирение, овчедушие, подчинение. Със смирението и послушанието преживяваме религиозни чувства и облекчаваме съвестта си, когато ни изобличава, че сме се примирили с даден проблем. Свикнали сме да приемаме Църквата като социален дом, в който всичко се прощава и извинява със смирение и послушание. За нас Църквата вече не е живот, ние не сме войнство Христово, а по-скоро един добър старчески дом, неделно училище или духовен приют…

Питам се какво щеше да е християнството, ако мъчениците се бяха поклонили на императора от смирение и послушание, ако апостолите бяха спрели явно да проповядват Христос от послушание към първосвещениците или ако свещениците и епископите бяха останали послушни и смирени пред патриарсите, които бяха еретици. Смирен ли е бил св. Атанасий Велики, когато мъжествено е разобличил Ариевото учение на Първия вселенски събор?

Въпроси, които оставям и на вас.

Ако в семейството ми се настани някой, който се опитва да ме скара с децата ми, да ме раздели с жена ми, да ми вземе жилището, как ще реагирам? Най-вероятно ще се опитам да опазя всичко на всяка цена, защото това е животът ми. Надали ще подмина това с послушание и смирение. Сега нека съпоставим това с Църквата. Ако наистина Христос и християнството са моят живот, а Църквата Христова е моето тяло, дали щях да подминавам всичко с извинението, че съм смирен?

Дано да не ме разберете грешно. Смирението ни спасява, то не е лошо или вредно, то е нещо, което ни води по пътя към Бога, но истинското, ако мога така да кажа, смирение.

За да се смириш пред някого или нещо, трябва да го познаеш, да разбереш с колко много те превъзхожда и колко много ти дава. Така ученикът винаги е смирен пред учителя си и го обича, защото макар учителят да знае много повече, решава да даде и на много по-неграмотния, решава да го издига и да го напътства. Смирени сме пред природните стихии, защото знаем, че пред тяхната сила всичките ни придобивки са нищо.

Истински смирени сме пред Бога, когато Го познаем или поне се опитваме да Го познаем, когато си дадем сметка, че Този, от Когото е всичко, дойде на земята и страда, за да ни осинови, че ни обеща винаги да е с нас и да ни подкрепя, че ни остави Църквата, чрез която да се спасяваме, че ни остави Тялото и Кръвта Си, за да общуваме с Него и да Го опознаваме още повече. Колкото е по-близо човек до Бога, толкова е по-смирен. И когато познаеш Бога и това те направи смирен, няма как да търпиш лъжеучения, неправди и т.н., които скриват Божието величие.

Пожелавам на всички да се опитваме да познаем Бога с идеята, че Той пръв ни позна, че ние не заслужаваме нищо от онова, което получаваме и че всичко е дар, за който трябва да благодарим. Пожелавам на всички да се стремим към смирение в Божиите очи, а не в хорските погледи.

Водени само от истинско смирение, ние ще достигнем и до тайната на Христовото възкресение, която ще ни преобрази и обнови. Амин.