ЗА ЕДНА „МОЛИТВА“

450 0

Автор: Ивайло Борисов

И нека има славни градове,

да приласкават със известност тленна.

Не Рим е величав от векове,

ала човекът в нашата вселена.

Осип Манделщам [1]

Наскоро в енорийската ми църква имах разговор с една от християнките, посещаващи редовно богослужението. От дума на дума заговорихме и за нещата, ставащи „по света и у нас“.

Между другото, този разговор като че за пореден път затвърди мнението ми за това, че има теми, по които и да говориш, и да не говориш с някои хора, все тая. Но за това после.

Това, което искам да споделя с вас, е фактът, че накрая на нашия разговор християнката се обърна на изток към олтара, направи дълбок поясен поклон, прекръсти се с един голям (колкото поклона) кръст и изрече с доволна усмивка на уста: „Бог да благослови Владимир Владимирович, който днес всъщност има имен ден — тогава тя засия още повече, доволна от тази „случайност“ (беше 28 юли [2]), — за да може да води успешно борбата на православните срещу чуждоверците.”

Като каза това, тя си отиде. Загледах се за кратко след нея, останал с особени чувства. Разни мисли нахлуха в главата ми, която се опитваше да асимилира чутото. Сякаш мозъкът ми влезе в диалог с ушите, за да ги попита дали правилно са му предали информацията.

Искам да помоля уважаемите читатели за нотка съучастие (без което, разбира се, е невъзможно осмислянето на който и да е текст), за да се опитаме да достигнем до същината на случилото се.

На първо място ми се ще да си зададем въпроса: това, което произнесе вярващата жена, молитва ли беше, или проклятие? Как може да се окачестви едно възторгване от неща, от които повечето хора (надявам се) по принцип потръпват?

И добре, да приемем, че е молитва. Тогава възниква другият въпрос:  достига ли до Небето всяка наша просба? И ако не достига, къде отива тази молитва?

Разбирам, че това да изричаш с възторг не само името, а и презимето на даден човек, подсказва донякъде налична, но и съзнателно търсена близост с обекта на възхищението ти. Например представям си как почитателите на Достоевски казват с наслада „Фьодор Михайлович Достоевски”. Това озвучаване на името, продължаващо по-дълго във времето от едно просто произнасяне на фамилията му, сякаш „извиква“, призовава личността на носещия името в пределите на актуалното. Придава му плът тук и сега.

И като знаем, че според древните евреи името на човека разкрива негова същностна характеристика, не бива да се учудваме на претенциите за господство на човека, стоящ начело на държавата, заемаща 11% от земната площ (името Владимир означава „владеещ света“).

Интересно ми е доколко Православието вълнува споменатия държавник, с други думи — доколко то владее ума на владетеля. Струва ми се обаче, че адептите му — на държавника — преекспонират мястото на православното християнство в ценностната система на В.В.

Как мислите — може ли Бог да помогне на православните да победят друговерците, в смисъл да ги съкрушат?

Разбира се, говоря в контекста на най-важното и отразявано съвременно събитие, изместило погледа ни от вездесъщата чума на сегашния век — коронавируса. При отговора на този въпрос обаче трябва да имаме предвид следното: в едно от православните богослужебни песнопения ние молим Бог да ни дари с помощта Си за победа над враговете ни, която помощ е — забележете — „оръжие на мир“ (кондак на празника „Въздвижение на св. Кръст“).

И каква да бъде помощта, измолвана и давана от Този, Който по време на изкупителните Си страдания можеше да получи подкрепа от повече от 12 легиона ангели (Мат. 26:53), но не го направи, защото отдаде доброволно душата Си за нас (Иоан. 10:18).

А и не знам какво православно има в това да убиваш себеподобните си. Между другото, същата логика на избраничество и уникалност, облечена обаче в други дрехи, ражда нацизма като идеология през първата половина на ХХ в.

Представете си следната картина. Дядо ви, когото много обичате и който ви отговаря със същото; който е отделял от скромната си пенсия, за да помага на родителите ви във вашето отглеждане, та ето този същият дядо се прибира към вкъщи на велосипед. Изведнъж нещо изсвистява (като гласов тик, издаван от дяволската уста) и пробива кафявия каскет на дядо ви — същия този каскет, дето падаше, когато той ви вземаше в прегръдката си и вие, размахвайки несръчно ръчички, го бутахте неволно от започващата да посребрява негова глава.

Сега каскетът на дядо ви отново е съборен. Но не от невинни детски ръце, а от черните, кокалести ръце на смъртта. Съборен е и дядо ви. Никога повече няма да стане.

Обещах ви да се върнем на темата за нечуваемостта. Забелязали ли сте, че има разговори, които, въпреки хилядите доводи, които привеждаме на другите, остават безплодни? Това е така, защото много често ние се вслушваме само в себе си, а не в другия. Да можеш да чуеш отсрещния е рядко качество, твърде рядко. „Манделщам (руски поет) бе един от най-блестящите събеседници — пише поетесата Анна Ахматова, — той слушаше не само себе си и отговаряше не само на себе си, както това правят сега почти всички“ [1]. Това са думи, писани преди 65 години. Навярно сериозно бихме разочаровали руската поетеса, ако разбере, че светът, въпреки скока в техническото си развитие, не се е променил кой знае колко за тези десетилетия по отношение на общуването.

В разговора с нашата сестра-православна християнка тя каза, че в Украйна официално била регистрирана църквата на сатаната (която е създадена в САЩ), затова страната заслужавала участта си. Чудно ми е как може да твърдиш, че цяла една държава е сатанинска. Нали апостол Петър казва, че Бог не гледа на лице, но „у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е“ (Деян. 10: 34-35). Напротив. Смятам, че в твърдението, че цяла една държава, един народ, един град, ако щете, е под знака на дявола, има нещо нечестиво. Нали споменатият Достоевски е казал, че Бог и дяволът се борят върху арената на човешкото сърце. Нека повторим, човешкото сърце. А то винаги сочи по посока на личността, на индивидуалността.

Сатанисти има по целия свят, сигурен съм, че има и в Русия. Но всеки носи лична отговорност за действията си. Сатанизъм, ако ме питате, е и това да отнемаш човешки животи. Нали и Христос казва така — дяволът си е открай човекоубиец (срв. Иоан. 8:44).

Нека не забравяме, че преди години излезе информация, че в украински храм до дявола е изобразен не друг, а самият В.В. Все пак, ако бяха „хора на сатаната“, със сигурност украинците не биха искали в компанията си В.В.

А какво да кажем за тези, „които не могат да различат дясна ръка от лява“ (Иона 4:10) — децата-бежанци от Украйна са над два милиона! Знаем, че детството е най-важният период в човешкия живот. Когато то е осеяно с нещастия, по-късно през целия си съзнателен живот човекът е белязан. Мисля, че значително по-добре от мен ще ви го покаже режисьорът Тарковски във филма си „Иваново детство“, спечелил наградата „Златен лъв“ на филмовия фестивал във Венеция през 1962 г. Там може да видите как едно дете, преживяващо война, е дете само когато сънува.

Ние, българите, сме хора с традиционно православни убеждения. Това обаче не пречи да сме известни с компрометирания си морал и поведение. Е, какво, Православието ли ни е виновно за това?

Добре, че Бог не изпълнява всичките ни молитви — тогава този свят, който обитаваме и ние с вас, отдавна би свършил. Преди години един свещеник ми каза, че човек трябва да внимава за какво се моли, тъй като може да проси… собствената си гибел. Струва ми се, че в определени моменти на света — който нерядко е подценяван от нас в нравствено отношение (и не само), — „би му било по-леко“, товарът му би бил по-поносим без нашите „молитви“.

Бележки:

[1] Първият куплет от стихотворението на Манделщам „Нека има славни градове…“, писано през 1917 г. (според някои: 1914 г.). Превод: Мария Шандуркова.

[2] На 28 юли по стар стил (по нов — на 15 юли) се чества паметта на св. равноапостолен княз Владимир, покръстител на Русия.

[3] Ахматова, А. Листове от дневника, www.literaturensviat.com, брой 135, февруари 2021 г.