ЗА ЕМИГРИРАНЕТО ОТ ЦЪРКВАТА

2226 0
tsurkva

Автор: Сергей Худиев

Източник: www.pravmir,ru

Превод: Татяна Филева

 

„Защо хората напускат Църквата? За да отговорим на този въпрос, първо трябва да разберем защо хората идват в Църквата, какво търсят и какво очакват” – смята Сергей Худиев.

Нова вълна от разговори за хората, напускащи Църквата – започнала със статията на Андрей Десницки за „емигрирането от Църквата” – поставя редица много интересни проблеми. Хората могат да напускат Църквата по различни мотиви – и те са много индивидуални, невъзможно е да изкажем някакво обобщено съждение за всички.

Но можем да отбележим някои горещи точки. Тук веднага се набелязват два проблема – проблемът за мотивацията и проблемът за езика.
Ще започнем с мотивацията – а защо изобщо да се присъединяваме към Църквата? Както у Ардов в „Дреболии…” един свещеник, недоволен от размерите на своето възнаграждение, казва: „Е, какво, заради Христа ли ще ви служа?” .

Всъщност шегата е смешна с това, че именно свещеникът е призван да служи буквално „заради Христа”, и нещо повече, енориашите трябва да идват в църквата (и със своите пожертвования да издържат този свещеник, за да може той да продължава своето служение) също именно заради Христа.

Много други добри и благословени неща – общуването с близки по дух хора, красотата на богослужението, мирът и утешението, богатството на християнската философия и аскетическата традиция – всичко това е важно и има смисъл само дотогава, докато има за свой център Иисус Христос.

Единствената уважителна причина да бъдеш в Църквата е тази, че Евангелието е истинно, че Христос е Този, за Когото Се е представял, и Той действително пребивава в Тайнствата на Църквата. Ако думите „Христос е посред нас!”, които слушаме на Литургията, са истинни – то ние можем само да повторим думите на апостола: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий (Йоан. 6:68, 69).

Ако те са лъжливи – то всеки човек, имащ съвест, просто е длъжен да напусне Църквата, защото в такъв случай в самата й основа е заложена лъжа.

Претенциите към действията на едни или други свещеници или йерарси нямат никакво отношение към причините, поради които човек пребивава в Църквата или я напуска. Аз или вярвам, че тук, в Чашата – е истинското Тяло и Кръв, или не вярвам. Всичко останало няма решаващо значение.

Това е много трудно да се обясни на външните – нещо повече, понякога ние сами се плъзгаме по повърхността на „външното” – ето, ние търсим в Църквата това и това и намираме в нея това и това. Опасявам се, че това по принцип е неправилна постановка на въпроса.

Аз отивам на пазара или в супермаркета, за да намеря нещо, което ми е необходимо – изхождайки от моите потребности и моите финансови възможности. На Гугъл-пазара ще избера телефон или ноутбук, изхождайки от това какво искам – и ще ме обсаждат различни продавачи и производители, давайки все по-изтънчени обещания да удовлетворят всички мои желания – дори и онези, които никога не съм имал, предизвиквайки ги, а след това отново удовлетворявайки ги – при това да направят всичко това по-добре от конкурентите. Това е добре – ние сме едно от първите поколения, живеещо в условията, когато наситеният потребителски пазар тича след купувач. Както е написано в една книга по маркетинг: „Продавачо, запомни: клиентът е твой бог!” Но това е пазарът.

Отношенията с Бог са устроени иначе – в тях аз не съм купувач. Аз съм изкупен. Изкупили са ме с цената на честната Кръв на Спасителя. Пазарът се ориентира към моите потребности. Христос и не мисли да прави това.

Атеистите обичат да казват, че религията е приемане на желаното за действително. Но Христос всъщност не ни предлага желаното.

Евангелието говори за това, че нашите желания са в голям безпорядък, и ако ни се дава това, което искаме, това окончателно ще ни погуби.
Вместо това Христос идва, за да ни спаси – тоест да ни промени коренно. В процеса на спасението ние ще откриваме, че много наши прищевки са били болест или глупост – при това дори и такива неща, които са ни изглеждали дълбоко и принципно правилни. Симон Зилот бил пламенен патриот на своята Родина, готов да приеме жестока смърт от ръцете на окупаторите – дотогава, докато не го призовал Христос. Савел с всички сили се борел за чистотата на вярата на своя народ – докато не паднал от коня по пътя за Дамаск.

И ето, това спасение предполага радикален обрат, след който въпросът „какво търся в Църквата” престава да бъде съществен. Затово аз вече не съм главният в своя живот. И това какво търся там – също така не е важно.

Аз имам Господар. Стопанин. Владетел. Той ме е купил. Такива думи бият в ушите на съвременния човек. Професор Питър Крифт, американски католик, някъде се оплаква от това, че на съвременната аудитория изобщо е трудно да се обясни самата концепция за „Господ” като безусловен Владика. Хората – и у тях, и у нас – смятат това за дълбоко недемократично.

Но ние нямаме Евангелие, което да отговаря на нашите изисквания. Ние имаме Евангелие, което има изисквания към нас. Християните са Божии раби. Това ли дразни аудиторията? То винаги е дразнело и трябва да дразни. Разбира се, бунтовниците ще ги дразни изискването да се покорят на законния Господар!

А християните – това са тези, които са признали Иисус Христос за Господар и полагат усилия, за да Му се покоряват. И ходят на Църква преди всичко от послушание. Това е ужасно непопулярна дума, помня, как правех гримаси, когато, бидейки още невярващ, я прочетох у Луис. Но вярата се проявява в послушанието.

Ние ходим на Църква и пристъпваме към Тайнствата, защото така ни е заповядано от Христос. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен (Лук. 22:19). И ние се събираме в храма, за да правим това за Негов спомен.
Наш дълг е да ходим на църква и да се покланяме на Бога, нашия Създател и Изкупител. Защото това е достойно и праведно, необходимо и спасително. Така трябва, така е правилно да се постъпва – независимо какво смятаме за свои потребности и изисквания към заобикалящия ни свят. Трябва да правим това, независимо от нашите лични желания и предпочитания. Това е същото, каквото е, например, да се въздържаме от кражба или да изпълняваме обещанията си – ние трябва да постъпваме така, независимо какво самите ние намираме, или не намираме, в това. Защото Иисус Христос е Господ.

Когато ние, накрая, се покорим на Бога, ние, (именно ние) ще намерим утешение, мир, радост – и вечен живот. Всички наши истински нужди ще бъдат удовлетворени, всички въпроси ще намерят отговор. Но за целта трябва да се покорим.

И един от аспектите на това послушание е готовността да търпим своите ближни. Бог е поставил ближния тук не за да ми отравя живота, а за да се науча да го обичам. При това, тъй като този ближен съм избрал не аз, а Господ за мен, то няма да ми е лесно с него. Защото да израстваш духовно, никога не е лесно.

Ближният не споделя моите политически убеждения, моите музикални вкусове и оценките на едни или други събития. Изобщо, той страшно ме дразни – и понякога аз се досещам защо. Защото той е сляп не с това око, с което съм сляп аз. Той вижда това, което аз игнорирам, и игнорира това, което аз виждам.

Вторият проблем, който възниква – това е проблемът с езика. Как да кажем всичко това на хората, за които самият разговор за Бога и вечното спасение се намира отвъд пределите на техния свят?

Тук е много лесно да се подхлъзнем (и това става) към опити да предложим на хората нещо по-разбираемо. Вижте, Църквата ще ви бъде полезна, защото в нея ще намерите общуване, подкрепа, история, естетика, патриотизъм, корени, духовни практики – още някакви неща, най-често съвсем не лоши, но твърде косвено свързани с предназначението на Църквата. Че Църквата по някакъв начин ще подкрепи, ще благослови и освети това, което вие смятате за ценно и важно.

След това човек може да каже (и най-вероятно ще каже): „Аз не намерих в Църквата това, което търсех”. Но това от самото начало е погрешна мотивация – работата не е в това какво аз търся, а в това какво изисква от мен Господ.

Това послание – че Иисус е Господ, и че мотив на нашите постъпки трябва да бъде послушанието към Него, а не някакви наши вкусове, пристрастия или очаквания – е важно да се разбере и да се направи достъпно за другите. Иначе единственият истински мотив за принадлежността към Църквата ще бъде изгубен, а неистинските мотиви неизбежно ще рухнат.

Вярата – тя изобщо не е за това какво аз искам от света, от Църквата, от другите хора или от Бога. Тя е за това какво иска от мен Бог.