За задраскванията в живота ни

Автор: архим. Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Човек може да се издигне от тинята на мислите до върха на светостта. Той е смесица между святост и посредственост. Ние носим късче от небето в нас. Това е истината. Когато виждаме това в нас, ние се приземяваме и вдъхновяваме другите, да могат да бъдат автентични и истинни. Естествено това не им дава зелена светлина да съгрешават, защото, ако човек признае своите немощи, това не означава, че казва на всички, е, след като сме такива, всички съгрешавайте! Ни най-малко. Това изобщо не действа като зелена светлина за свобода и поквара. При това, ако някой иска да съгреши – да съгреши, насила ли ще го задържиш? Грехът и всяко едно падение крие горчивина в себе си. Оттук, дори някой да направи нещо греховно, неприятно, неприлично, то само ще му се открие, той ще разбере, ще усети, че е греховно. Въпросът не е да държиш хората добри с бич и страх – не прави това, не прави онова! Не. А помогни на другия да разбере коя е реалността на неговата природа. Не вдигай прекалено летвата за него уж, че и ти живееш тези небесни, съвършени, свръхестествени неща и че всичко е много лесно. Как ще е много лесно? След като ти не правиш тези неща, за които говориш, след като аз не ги правя, тоест как ще кажа всичко е много лесно! Толкова е лесно да спреш цигарите! Не прави това, всичко е много лесно! Не е много лесно, изобщо, а е много трудно. Старецът Паисий казва: ако Бог ме остави, аз ще ходя в бузуки баровете в Солун и ще танцувам. Мене, който сега ме гледате да седя на бдение 15 часа, и ми е приятно, не че аз съм добър, а ти си лош, а Бог ме държи и ми помага. Разбира се, и аз съдействам на Бога, подавам Му моята ръка, но и Бог ми дава Своята голяма помощ. Не че вие сте грешни, хулигани и бандити, а ние сме добри. Това нещо ме приземява и казваш: а, отче, ти ме разбираш? Разбираш това, което правя, така, както живея, моите грехове, падения, небрежност, пороци и скверноти? Как да не те разбирам? Всичко това и аз го нося в себе си. Вие не сте ги вършили! Не съм ги вършил на дело, но съм ги вършил наум, в сърцето си, във въображението си. Може да не си изял един сладкиш, но само да си помислиш за него, и ти се стича слюнката. Нали? Гледаш пастата – не я докоснах, само я гледах отвън до сладкарницата, откъдето минавах. Един път ходих в Лондон за беседа. Там в сладкарниците имат много хубави сладки неща. Тогава бях в етап, когато внимавах с режима на хранене и не ядях много сладки неща. Не докоснах нито една паста поради режима на хранене. Имах заръка от лекаря да не ям сладко за определено време. Не докоснах нито една, но мислено изядох всичките. Казвам ти, наистина, не взех, знаят го тези, които бяха с мене. Те ми казваха, изяж една, отче! Не, не! Сърцето ми обаче знае какво ставаше в мене! Всичките ги изядох наум! Тоест, когато дойде някой и ми каже, че има чревоугодие, аз не мога да му казвам с наставнически тон – знаеш ли, това, което правиш, не е позволено, чревоугодието е страшен и смъртоносен грях! Не трябва ли да си припомня, че и аз самият се изтерзах, и аз самият исках същото? Как се казва това? Казва се разбиране, милосърдие, и една хубава дума, състрадание, състрадавам, болея с твоята болка. Изпитвам болка с твоето изкушение, с твоето падение, но за да изпитам болка, трябва да те разбера. Ако аз съм чист, свят, недосегаемият, как ще болея заедно с теб? И как ти ще се доближиш да кажеш истината, т.е. това, което носиш в себе си?

За духовник трябва да имаш някой, който се подвизава, а не се прави на нещо, което не е; който се подвизава, но има състрадание, съчувствие и милосърдие към грешния човек до себе си, духовник, който пада, става, бори се, подвизава се, полага усилия, не ти представя едно идеализирано Християнство, не ти вдига летвата прекалено високо, че накрая да се замайваш и да казваш – изключено е да го постигна! и след това да се подлудяваш и казваш: как ще кажа това, което живея, искам, мисля, минава през ума, всичко това, как да го кажа, след като до мене има такава святост, след като всички са толкова съвършени?! Това е лъжа. И знаеш ли какво друго ме трогва? Това, че най-святото лице на тази земя след Господ Иисус Христос, което не ни съди, не се кара, не ни прави забележки, а само ни обича и затова всички го обичаме, е Пресвета Богородица. Не е ли блага, не е ли преблага? Не е ли съвършена? Не е ли свята, Пресвята? Кого съди, на кого се кара? Рядко срещано е да си добър и да не искаш да се наложиш над другите, рядко срещано е да си съвършен и да казваш – аз просто съществувам. Просто излъчвам светлина, просто обичам, просто се освещавам заради целия свят. Това прави Света Богородица, Тя е Пресвята заради всички хора. Кои хора? Който иска. Затова обичат Света Богородица, защото е Майка, нежна и в същото време величествена, най-чистата и по-бляскава от Ангелите, от слънчевите лъчи, както казваме. Тя уважава и теб, който си скверен, обича те, прегръща те, очиства те, умива те и те пази. Така се променя този, който иска да се промени. Чрез добротата, милосърдието, милувката, нежността и целувката, която отнема страха и несигурността от сърцето му и му казваш: не се страхувай! Сигурно ли е, да си отворя устата? Да не изям някой шамар? Не няма да изядеш шамар. Няма ли да ме отхвърлиш? Ама ти си много нависоко? Какво високо, бе, детето ми? Какво високо? Аз съм по-ниско от тебе. Какво ще рече високо и ниско? – пред Бога сме всички много малки и незначими. Какво казала Света Богородица на св. Силуан Атонски? Не ми харесва живота, който водиш! Тя му направила забележка и св. Силуан казва – само да бяхте чули гласът й! Скара ми се, но с такава любов, скара ми се и ме разтопи! Скара ми се и сърцето ми изтръпна! Ако можехте да чуете благостта на Света Богородица и нейния глас, веднага щяхте да промените живота си. Не със забележки, крясъци, обиди, наказания, а с благост. Разбираш ли разликата? Не казах да оправдаваш злото, а да го разбереш, да го осъзнаеш и да кажеш: такъв е този човек, толкова може, на негово място аз бих направил това и по-лошо. И между нас казано, аз правя същото и по-лошо в моя скришен живот, който никой не знае, освен моят духовник, ако му го казвам. Затова някои не могат да отидат при своя духовник и търсят някъде другаде да се скрият да не ги видят. Да не ги научат всички. Защо? Защото казваш как ще ги кажа там? Той ми е предал такова чувство, че тези неща не стават, не се казват, не трябва, това не става. Добре, позволява се – не се позволява, след като това става с теб, след като си този, след като си тази, така се чувстваш, отвори сърцето си за всички твои въпроси. И повечето пъти това, което мислиш за сериозно, не е най-голямото и ужасното. Най-ужасното на тази земя, което Господ е заклеймил и порицал, не е това, което те ужасява, а това, което не се осмеляваш да видиш и да кажеш. Това са движенията на егоизма, проиграванията на немилосърдието, омразата, мъстта, злобата, всички тези неприятни неща, които водят всичко останало. Тоест твоето неверие, несигурност, липсата на доверие в Христос, че се крепиш само на твоите сили, че не приемаш Неговата любов и милувка, това са греховете, и след като не приемаш Неговата любов и милувка, сетне лесно приемаш любовта и милувката на всяко греховно деяние. И ти отиваш и казваш само външните неща – направих това! Защо обаче го направи? Защо? Зад това се крие нещо друго и заради това си стигнал до греха, който си направил. И понеже Христос знае другото, затова и не те обвинява.

Не трябва бъдеш жесток към другите, а да проявяваш благост, милосърдие и прошка, Сам Господ както е правил, Който ни разбира и проумява без да участва в моите грешки и грехове, обича ни, колко повече нас, които сме грешни. Грешник изповядва грешник. Не ни изповядват Ангели, хора ни изповядват. Те не разбират ли от грехове?

Не казвай нищо за никой, не коментирай чужди грехове, защото каквото кажеш, сам ще си го изпатиш, пак го казвам, каквото кажеш, ще го изпиташ, Бог ще те смири. Казваш за някой, че е объркан човек, но ще дойде час и ти ще се объркаш в твоя дом, стая, дела, казваш, че някой е неуспял в нещо в живота, и ти ще постигнеш неуспех в нещо. Не от мъст, а за да научиш и ти този урок и да видиш каква оценка ще вземеш. След това ще видиш, че е лесно да говорим, а трудно да състрадаваме, да се молим, да обичаме, да прощаваме. В крайна сметка, какво прощаваш? Животът на другия не е твоя работа, животът е негов.

Колко хубав би бил животът, ако бяхме искрени и открити хора, ако не съществуваше това лицемерие, което определени пъти ме обзема толкова много и не показвам моето истинно аз, трудности, страсти, грехове, проблеми. Най-малкото там трябва да ги кажа, поне там, да ги кажеш на някой, тези неща не може да се крият, тоест в семейството съпрузите трябва да бъдат искрени помежду си, децата с учителите и учителите с децата, родителите с децата, в такива неща имам предвид. Не казах да се качиш на балкона да кажеш на целия свят какво ти се случва, но поне открехни сърцето си, кажи истината. Ние обаче винаги говорим с кодове, предлози, маски. Смеем се, докато ни се плаче. Я си помисли да плачехме всеки път, когато ни се плаче, нямаше ли да трогвахме другия до нас и той да казва – защо, бре, детето ми, плачеш, какво става? Нека ти помогна! Аз не съм жесток! – нима няма да му кажа истината? Направи ми впечатление един монах, който постоянно се изповядвал и не падал духом. Това какво показва? – че той откривал душата си, отивал и казвал греховете си: отче, след като съм така, ще го кажа. Това е много хубаво! Тоест фактът, че разкриваш душата и казваш какво реално става с теб, има изцелително свойство.

Трябва да изложиш себе си, т.е. да отвориш сърцето и да кажеш всичко, както казваме „подред”, да кажеш какво чувстваш, че не обичам, че се чувствам малоценен и непотребен. Това, което чувства човек – дори глупости да са, по нечие мнение – след като го чувства, значи е нещо, което го характеризира. Откриването на това нещо, което ти наричаш глупост, помага изключително много наяве да излезе всичко, картината да се изясни, да можеш искрено да кажеш на другия какво чувстваш, той да ти каже какво чувства и да комуникираме в любов, истина, искреност, автентичност и всичко хубаво, което Христос казва. Сега, ако някой казва: ама не става да си загубя авторитета и да казвам такива неща, защото ще стана за резил! Това не трябва да те притеснява, аз до това заключение стигнах и ти, и много други, които живеят, тези, които са щастливи вкъщи, затова за щастливи: в степента, в която могат да бъдат истинни и казват тези неща. Или пък обратно, когато човек се прикрива. Като една госпожа, която казвала на мъжа си: когато и да си тръгнеш, мен не ме интересува, когато искаш, стани, тръгни си и ме остави! С други думи, тя се правила, че не я интересувало, докато всъщност много я интересувало. Аз й казах: защо не казваш истината? Да-да, да падна да го моля?! Ама не става въпрос да го молиш, и изобщо не е лошо да го молиш за любов, не молиш чуждия човек, а своя мъж. Не искаш ли? Искам, но аз няма да се унижа! Аз съм личност! Личност е и му казва Тръгни си, когато искаш! Мъжът й обаче също имал инат и егоизъм и си тръгнал. След това тя плакала, викала и я обхващала истерия. Питаш я:

– Защо викаш?
– Защото той си тръгна!
Аз й казах:
– Ти какво казваше?
– Какво казвах?
– Ти не му ли казваше стани и си тръгни! Докато искаше да му кажеш обичам те! – ти му каза стани и си тръгни! Искаше да му кажеш – търся любов, искам да взема и да дам любов, но му казваше стани и си тръгни! Защо му го казваше?
– Добре, казах му го, но той трябваше ли да го направи!?

Значи, това ще ни бъде за урок, т.е. колко много ни помага искреността, което естествено трябва става с разсъдливост, защото понякога някои хора говорят искрено и казват неща, които нараняват другия; не е достатъчно да говориш искрено. Идва някой, който е в тинята, и ми казва: как ме виждаш? Ако му кажа, че е в тинята, ще се отчае. Даваш надежда. Това не е лъжа. Но начинът, по който ще кажеш на другия дадено нещо, има огромно значение. Не е ли така?

Казах на един човек, който беше доста напълнял: май си качил някой килограм! Какъв килограм, не ме ли виждате какъв съм станал? Не се побирам през вратата – ми каза той. И тъй, ако аз бях искрен, със сигурност той щеше много да се нарани, ако му бях казал не се побираш през вратата! и щеше да се чувства неприятно. Тоест начинът, по който говориш. Естествено не трябва да правиш това като някаква техника. Трябва да ни отличава разсъдителността. Ще говорим, ще се откриваме, ще мислим за другия, с любов, искреност, свобода, скромност и автентичност. Тоест това е свръзка между много неща. Добре, ако си млад, и ти ще правиш грешки. Ще правиш и гафове, и грешки, и ще се забъркаш в разни неща, е, човек как се научава? Научава се и от такива неща, от грешките, от опита на своите изкушения. Затова трябва да полагаме усилия, да даваме кураж и надежда на другия, а не да разочароваме. Най-голямата печалба е, че печелиш сърцето на другия, който ти се е открил. Тоест твоето дете си е дошло вкъщи и ти е казало, че пуши, че е опитало някакви вещества, наркотични вещества, че се е напило, че има връзка с девойка, че е направило нещо, че ще направи, че сигурно има нежелана бременност, аборт, и тръгва да ти го каже, или става нещо, което, може да ти звучи трагично, но най-важното е, че то тръгва да ти го каже, да изкара нещо, да изкара една отрова, да я повърне, да се облекчи. Доверието, което ще спечелиш, е велико нещо, ако не погубиш тази възможност.

Престани постоянно да се преструваш! Не се ли измори? Не се ли измори да се правиш на това, което не си? Много хора около тебе го разбраха. И други го разбраха – жена ти, мъжът ти, децата ти, приятелите, не могат да ти го кажат, но знаеш, че постоянно живееш в лъжа! Бъди истинен, бъди този, който си, приеми кой си, коя си, как си, как мислиш, и след това ще спечелиш, няма да загубиш. Как да го призная, бе, отче? След като го признаеш и кажеш своите чувства на другия, може да стане голямо недоразумение. След като нашата епоха и възпитание са ни научили, че не става да правиш грешки. Но какво ще рече не става, бе, деца какво ще рече? Тоест кой е този, който стои отгоре и казва това? Нима Бог казва не става!, Бог за едно нещо е казал не става! – не става да не се бориш, а не е казал не става да не допускаш грешки. Сякаш казваш на едно дете, което рисува, че е забранено да прави грешки. Едно дете, което пише а,б, в с ръка, ти не трябва да му казваш безапелационно: Само да те видя да не напишеш правилно „А”! Аз ти го написах, показах, направи го! Колко пъти сме писали първите наши букви. Ние вървим по пътя към светостта – възможно ли е по пътя да не правиш грешки? Кой е този, който ще ти забрани грешките? Е, да, така съм бил научен, че ако покажа, че правя грешки, бивам отхвърлен, отхвърлят ме. Ама този, който ще те отхвърли, той също е лъжец, лицемер, защото и той е правил грешки. Отидох в един манастир, там един монах рисуваше и поправяше, изтриваше и отново рисуваше. Той се обърна и ми каза – не го гледай така, не съм приключил! Той разбра какво имах предвид. Бях готов да му го кажа. Той ми каза – ще стане като това на стената, виж другото, което е същото. А-а-а! Страшно! Е, това, което сега виждаш да го правя с много изтривания и грешки, е това на стената – крайният резултат ще бъде това!

Крайният резултат има значение. Твоите грешки, страст, грехове, трудности и всичко, което те задушава в сърцето, не е краят на живота, не е окончателната картина, която ще представиш на Бога. Видя ли какво казах? Окончателната картина пред Господа. Не хората ще съдят картината на живота ти, това, което рисуваш и правиш, а Бог. Затова, когато виждаш, че някой прави задрасквания в живота си, оплесква всичко и се получава някакво неприемливо състояние, тогава казвай в себе си: сега той направи едно задраскване, ще изтрие и ще продължи, картината не е завършена! При рисуването на тази картина се позволява всичко, и грешки ще станат, и проблеми ще има, и умора ще има, и сълзи, всичко. Гледай да вършиш правилно твоето дело. Кое? Това да показваш истинската картина на своята душа пред хората, които Бог ще изпрати в твоя житейски път, пред доверени хора. Това е дръзновена постъпка, да бъдеш твоето истинско аз, – ако не намериш повече, поне пред двама-трима човека или един, твоят съпруг, съпруга, семейството ти, на които да отваряш сърцето си за неща, за които искаш да се довериш, и тогава ще се чувстваш много добре. Не прéчи, че не можеш да го кажеш на всички хора, нали? Двама-трима човека да имаш да се утешаваш е велико нещо.

Веднъж една девойка дойде от много далеч и искаше просто да ми каже нещо, което беше направила. Аз нищо не й казах. Какво да й кажа, след като тя го знае. Казах й само: знаеш, че Бог те обича. Знаеш го. И ти сега ще ми кажеш – добре, само това ли можа да й кажеш? Не можеше ли да й говориш, да я поправиш, да не го прави отново? Е, добре, това беше ясно, че го разбираше, разбираше, че няма да го направи повторно. Естествено нямаше да бъде лошо да й го кажа, да не го прави отново, но нейният поглед . . . личеше си, че думите бяха излишни.

Желая ти да обичаш себе си и брата си и съпругата си и съпруга си и над всичко Бога, Който, когато Го обичаш, отново ще ти каже: обичай Мен и себе си! Когато обичаш правилно, казва Христос, тогава и себе си обичаш правилно, помагаш си и уважаваш собствено си аз; веднъж го милваш, друг път го възпитаваш, друг път се отнасяш твърдо с него, друг път му даваш чаша да утоли жаждата си, защото се е уморил в живота и така имаш равновесие и постепенно намираш разсъдителността в живота. Дано намерим тази разсъдителност, това велико изкуство и мъдрост, което изисква много болка и удари. Ще преминем през много неща, изкушения, много грехове, които за съжаление ще направим, за да разберем определени неща и да се поправим. Струва си обаче трудът да се подвизаваме за Бога на каквато и да е цена!