За знанието

2875 0
znanie

Автор: Архиепископ Йоан (Шаховски)
Източник: azbyka.ru
Превод: Силвия Николова


shakovskii-1Православният портал „Богоносци” предоставя на вниманието на своите читатели поредица от няколко статии на архиепископ Йоан (Шаховски) – един от знаковите православни руски богослови, преживял началните години на болшевизма в Русия, Гражданската война и завършил живота си в емиграция. Текстовете са част от сборника му „Апокалипсис на малкия грях” – книга, претърпяла десетки издания не само в чужбина, но и в Русия.

Владиката Йоан е видял много неща в живота си, които с ужасяваща яркост напомнят на последните времена на света, на апокалипсиса. Времето на неговата младост (той е роден през 1902 г. , като княз Дмитрий Алексеевич Шаховски) съвпада със страшните и мрачни за Русия времена. Той става участник в бялото движение и в Гражданската война: преживява проливане на кръв, рани и смърт. По време на изгнанието и емиграцията владика Йоан обръща погледа си не към света въобще, а към човека, към неговите усещания, светоглед и терзания в сблъсъка с мирските несгоди.

Архиепоскоп Йоан (Шаховский) завършва земния си път на 30 май 1989 г. в Санта Барбара, Калифорния, САЩ като епископ на Православната църква в Америка, архиепископ Сан-Франциски и Западно-Американски. Освен проповедник и писател, той е и изящен поет.

„Кое е най-свято и кое може да е най-спасително, как да се поучаваме от делата Господни, да се взираме мислено във високата слава на Неговия престол и да проповядваме Неговото величество, премъдрост и сила?!” Ломоносов.

„Знанието ще изчезне” (1 Кор. 13:8)… Разбира се това не се отнася за знанието, чрез което лицезрее истината на чистите сърца. Това не е знанието, от което светът пребивава в постоянно удивление; не е и това, което съзижда вечния живот.

Изчезва знанието, което не съзнава своята ограниченост, маловажност и временност. Знанието, което е смирено, благоговейно и трепетно ще остане навеки, понеже принадлежи на Небесния Йерусалим. Принадлежността само към този свят е признак за мъртвост както за човека, така и за знанието. Само мъртвото знание „възгордява” (1 Кор. 8:1).

Когато човек няма в себе си живот, се нагълтва с призрачните познания на „висотата” и „дълбочината”. Чистият дух не превзема никакви знания, тъй като истинските са дадени свише, тоест огънят може да бъде потушен. Чистият дух всякога тръпне и благоговее пред висшето знание и умалява своите собствени познания до безкрайност. Философията на незнанието охранява своето знание.

Противоречи ли небесното знание на вярата – тайната на спасението на човечеството – на прагматическото знание, знанието на науката от този свят? Разбира се, не противоречи така, както не противоречат небесните закони на живота на земните закони, та макар и да ги превишават, а след това и да ги освещават.

Знанията на дърводелеца, точиларя, гледача на камили, живописеца, лекаря, математика не противоречат на знанията на светия, вярващия, обичащия човек. Всеки човек на света, колкото и знания да притежава и каквито и таланти да има, може да бъде свят, вярващ и любящ, ако той не се отрича от своето земно знания, но е само там, където се възвисява към небесното.

„Конфликтът” „вяра и наука”, „знание и вяра” е несъществуващ.

Небесната вяра е солта на живота. Без небесната вяра всяко допълнително знание, всяка земна вяра са безжизнени, те са като мъртви канарчета – една твърде мъчителна картина.

Самият Господ Спасител е осветил земното знание, ставайки Дърводелец. Така Той е осветил всеки земен труд в света и всяко земно знание: химията, физиката, архитектурата, историята, медицината, социологията, геометрията; благословил е реда на земните научни вярвания в аксиоми и хипотези. Но това е при условие, че кесарят – животът в този свят, не засенчва Бога в човешките души.

Ломоносов, Паскал, Пастьор, Нютон не бъркат знанието на висшия кръг със знанието на нисшия кръг. Въпреки закона на надменността, те не са били надменни със своите знания, със своята земна красота и висота. В своето смирение (смирението е истина) те са постигнали живот в Христа. Те разбирали, че тяхното „научно” знание не е „висота” за техните богообразни души и затова намерили друга висота, друга наука – на духа и вечността. Смирили се и се възнесли.

А колко учени със своята метафизична надутост прелъстяват сърцата на простичките хорица! Колко много такива простички хорица тичат след такива „професори” така, както преди това са тичали след „царя”, след „героя” … И колко само професори приемат тези идолопоклоннически струи в своите сърца! Род лукав и прелюбодеен (Мат. 12:39), прелюбодеен в най-страшния смисъл – този на самобоготворенето и самообожаването.

Настъпва времето, когато всички чисти хора на земната наука ще трябва да отръскат от човешкото си достойнство всички налепи на практическото идолопоклонство и да се явят свидетели на Божията слава, благовестници на умаления човек в Бога, чрез Който става възкръсването на новото човечество.

Нека не ни се струва, че човек трябва да се обучава в някакво незнание. Това знание няма да бъде неведение. Още по-малко то ще бъде невежество. Като се стреми да избяга от лъжливото знание, човек понякога стига до възхваляване на невежеството, към отхвърляне на благодатната култура на знанието. Този път на лъжливата философия на незнанието, макар и фарисейски, се усвоява от някои митари, които се отдръпват встрани от живота в света и превъзнасят сами себе си над фарисейските науки. Господ обаче, не дава този път за преодоляване на съблазните и празнотата на лъжезнанието.

За човека е свойствено да се „обогатява” и да получава „знание” от всички ветхи пътища на живота. Към това е устремена цялата му първородна похот.

„Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той” (Бит. 3:6)… Ето така се заражда похотта на знанието – грехът, в който пребивава целият ветхи свят на човека .. „да знае”, да се насити, да се обогати … без Бога, встрани от Бога.

Но, „горко вам, богати …горко вам, преситените сега … „(Лук. 6:24—25).

В сегашното състояние на човечеството никакво знание не бива да се усеща като знание. Всяко знание трябва да се преживява като неведение.

Колкото човек знае повече, толкова по-малко трябва да чувства, че знае. Както в духовната наука съзерцаването на тайните на небесния свят , така и в земната наука, истинското достижение е съпроводено със съзнателна нищета. „Аз знам, че нищо не знам”, казвал древният философ, и тази наука е близка до върха на земната наука на философията. Формите на нейното проявяване са различни. Това е или „feu, feu, feu” (пожар, пожар, пожар) – Паскал, или рационалният агностицизъм на Бергсон, или мистическият агностицизъм на св. Йоан Кръстни, или посипаното с пепел разбиране на преп. Исаак Сирин.

Достатъчно е да се приведат няколко думи от последните „достижения” на човешката ученост, за да се убедим в твърдостта на предпоставките на философското незнание.

„Колко велик, о, колко велик е Бог, а нашето знание е нищожно!” (Ампер). „Не знам като как да се изкажа за света. Аз си се представям като дете, което играе на брега на морето и събира гладки камъни и красиви раковини, които впрочем, великият океан крие дълбоко, подобно на истината от очите” (Нютон). „Каквото знаем ние, е празна работа, а това, което не знаем е неизмеримо” (Далас). Повечето учени съзнават ограничеността на положителната наука и признават, че крайните проблеми на вселената са в нейната недосегаемост” (А. Иолер).
„Аз се занимавам много с изучаването на природата. Затова, и вярвам като бретонски селянин. Ако можех да се занимавам и да изследвам още, аз просто бих вярвал с детската вяра на селянка от Бретон” (Пастьор).

Бихме могли да умножаваме до безкрай тези свидетелства за земната човешка наука. Те се отличават с много малко от свидетелствата на великите учени на науката на духа, на светите Подвижници и Отци на Църквата. Техният опит е безкрайното смирение… На тях им се откриват тайни, но тези тайна още по-величествено им разкриват тайната на непостижимостта.

„Когато застанеш пред Бога в молитва, си представи мисловно, че си като мравчица, че се примъкваш по Земята като пиявица, че си като гукащо детенце. Не говори пред Бога каквото и да било от знание, но се приближавай към Него с младенчески мисли „ (Исаак Сирин). Да познаеш самият себе си е своего рода съвършено знание, само че: „Умът влиза навътре в дълбините на Светия Дух. След това, като мине всичко видимо и мислено и сред тях непостижимите неща, недвижимото да се движи и да се връща, живеейки повече от живота, а в живота бивайки светлина в светлината, но и да не е светлина сама по себе си (т.е. можем да го отделим от Светлината Божия). Тогава той вижда не само себе си, но и Този, Който е по-висш от него и бивайки изменяем, мислено от тамошната слава, се оказва съвсем не знаещ самия себе си” … „Той е и сляп и не е сляп. Той гледа с неестествени очи, тъй като е постигнал по-висше ниво от естественото зрение, получил е нови очи, с които и гледа по-високо от естеството. Човекът може да е немислещ, като направен на едно с Този, Който е по-високо от всяка мисъл, почиващ Си там, където за ума няма място, – т.е. неговото движение в спомените, помислите или размишленията. Като няма възможност да достигне и познае непостижимото и дивното, той по някакъв начин, се основава на това съвършено нещо, на тази неподвижност на блаженото нечувстване. Тоест, той се наслаждава без любопитство, което значи, че по някакъв начин почива на тази съвършена основа, на тази неподвижност на блаженото безчувствие, която всъщност, е наслаждаване без любопитство , но с неизясними благи чувства, които само трябва да са верни и определени (преп. Симеон Нови Богослов: Деятельная и богословская главы, 148, 149).

Всички подвижници на Църквата през всичките векове и във всички страни, макар и да изобразяват с различни думи своя опит, говорят за едно и също.

Еднаква е и метафизиката на личното съзнание на истинските учени по света.

Незнанието е предмет на първото и последното човешко постижение.

Удивително е, че в нито едно от Евангелията нито веднъж не се среща думата „знание”, а апостол Павел е единственият от всички апостоли, споменаващ нещо за „знанието”. Той говори само в три случая за положителното знание, като за дар от Бога: „Защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух” (1 Кор. 12:8); „който обича Бога, на него е дадено знание” (1 Кор. 8:3), „ но не у всички има това знание” (1 Кор.8:7). В четири случая се говори за вредното знание, както за неговата основа (1 Тим. 6:20), така и за последствията му (1 Кор. 8:1, 10—11). И само в един случай се говори за това, че „знанието изчезва” (1 Кор. 13:8).

Това изрично посочване от апостола във връзка с общото отношение към проблема на всякакви знания към Откровението Божие, придобива изключително значение за християнската гносеологическа култура. Християнската философия трябва да очертае, осъзнае и изповядва в света своето отношение към мъчителния за ветхото човечество проблем за знанието. Както „земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10) – ще преминат през огъня на апокалиптическото очистване, така и „знанието” ще изгори. Безчислените построения на ветхия човешки ум ще изгорят като слама, ще се развалят като къща, построена върху пясък. Понеже трябва да задухат висшите ветрове и да се пролеят небесните води. И всяка къща, която не е построена на Камък (Христос) неизбежно и предопределено ще падне. За това говори Евангелието (Мат. 7:27) и дори допълва, че сгромолясването ще бъде голямо. Действително, голямо ще бъде падението на цялото човешко знание, тъй като с огромна гордост се противопоставя на знанието Божие и защото не съдържа в себе си нищо от същото това знание Божие (Иоан. 8:37).

Това знание Божие, „първото от тайните”, които „се именуват чистота, достижима само чрез изпълнение на заповедите” (Исаак Сирин), е Божественият живот у човека: „ходенето на Бога в човека”, сътворен именно за това ходене на Бога в него, за това Божие знание и светът в Бога.

Това знание е чисто, божествено, свято. Солта и венецът на живота! Цъфтеж духовен в душевното.

„Безумствува всеки човек в своето знание” – е казал пророк Йеремия (Иер. 10:14). „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.” (Ис. 55.8:9).

Незнанието трябва да се нарича не само лъжовно знание, но и недостатъчно знание, което, ако човек го преоцени се оказва, че е лъжовно.

Преоценката на собственото знание, на практика, се осъществява през целия човешки живот, затова и човек през цялото време се върти в кръга на лъжезнанието. Но, това съзнание може да стане източник на непрекъснато умаляване на човек през Истината, и така да му бъде открит пътят на чистото познание. В това познание се съдържа Божествена премъдрост, за която е недостатъчно да се говори с думи. Самият апостол прибягва към изразяване на човешката немощ с думите: „ мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога… „ (1 Кор. 3:19). „ Ако някой от вас мисли, че е мъдър на тоя свят, нека стане безумен, за да бъде мъдър” (1 Кор. 3:18). „Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите” (1 Кор. 1:27).

На ветхия мир на мъдреците земните апостоли противопоставят новите човеци: мъдрите во Христа (1 Кор. 4:10). „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци” » (Мат. 11:25).

Християнското слово (това, което има в себе си „сол”) „ не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила” (1 Кор. 2:4).

Вярата (навлизането в Новия Живот) трябва да се утвърждава „не в мъдрост човешка” (1 Кор. 2:5). Откъде такова недоверие към мъдростта човешка? Това не е само недоверие, това е огнено отхвърляне на целия ветхозаветен кръг от знания, като извънбожие битие. „Елините търсят мъдростта … „ (1 Кор. 1:22). Кои са тези „елини”? – Това е ветхозаветната култура на човечеството, ветхият, затворен в себе си свят, който отхвърля живия Бог”. Това е философията на този свят, а мъдреците са „ всякога учещите се и никога не можещите да стигнат до познанието на истината” (2 Тим. 3:7)… „ Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими, и бъдете непоклатни в надеждата на проповяданото на всяка поднебесна твар благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител” (Колос. 2:23). Каква страшна сила само има в думите, отхвърлящи ветхото – това, което не води до Богознанието. Безумните – незнаещите, макар и чрез разпятието на ветхия смисъл, чрез смъртта на човешкото нищожно дълбокомислие, ще се възродят, ще възникне новият свят на Премъдростта Божия.

Борбата с похотта на този свят завършва с отхвърляне и на похотта на знанието.

Светът ще се взриви непреобразен от знанието. Той ще погине от всичките си плътски науки, неуравновесен, неосветен от чистото знание на духа. Това, което би могло да бъде благословено, ще бъде проклятие за човечеството. Развързването на силата на материята ще се обърне срещу тези, които са я развързали и ще ги погълне. В минутите, когато се случи това, ангели ще чакат плодовете на покаянието и молитвата.

В света на науката и философия ще се случат същото, както и във всички други области на ветхия живот: „Тогава двама ще бъдат на нива единия взима [в Царството Божие], другия оставят. Две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят (Мат.24:40—41).