Автор: протойерей Алексий Умински
Източник: www.pravmir.ru
Подготви: Оксана Головко
Превод: Татяна Филева
Човек вече много години е в Църквата. Редовно посещава богослуженията, участва в тайнствата, моли се, пости. Но изведнъж разбира, че нещо не е както трябва, че той не се моли, а „изчита” молитвеното правило, на изповед донася един и същи списък с грехове, който трябва само да се ксерокопира… Но най-големият проблем е, че от неговия църковен живот е изчезнало главното: в него няма Христос. Може ли човек да се пробуди, да си спомни защо е дошъл в Църквата? На тези въпроси отговаря протойерей Алексий Умински, настоятел на храма на Живоначалната Троица в Москва.
Разбира се, всичко започва от молитвеното правило – то учи на определена дисциплина. Но молитвата не може цял живот да стига само до изпълнението на едно и също, веднъж завинаги избрано правило, и по никакъв начин да не се променя.
Молитвата е свързана с живота. А животът е различен, през цялото време протича в различни измерения и изисква от теб ту крайно напрежение, ту изострено внимание, ту, в определени минути, дори отпускане и почивка. Затова и нашето молитвено правило не може да бъде застинало и неизменно.
Молитвеното правило е за човека, а не човекът за молитвеното правило. Тази мъдра мисъл е изказал светителят Игнатий (Брянчанинов) в своето поучение за молитвеното правило. Молитвеното правило не бива да се превръща в препятствие в духовния живот на човека.
Но, за съжаление, днес много често става точно така. Защото понякога на човек му налагат молитвеното правило, той дори не го избира, а просто се сблъсква с него, откривайки го напечатано в молитвослова само по този – и по никакъв друг – начин.
Има конкретно утринно правило, конкретно вечерно правило, конкретни три канона, които човек чете преди причастие, има определени молитви преди и след причастие. Тоест няма никакъв избор. И ти – искаш или не искаш, харесва ли ти, или не ти харесва, разбираш или не разбираш, в състояние ли си, или не си в състояние – се оказваш затворен в строги рамки. Затова в правилото отсъства твоята свобода.
Молитвеното правило ще донесе полза първо, ако е избрано според силите на човека. За това говори пак светителят Игнатий (Брянчанинов). Тоест детето и възрастният трябва да имат различно молитвено правило; то може да не съвпада за мъжете и жените; може да бъде различно за човека, който е ангажиран с много работа. По време на пост има друго молитвено правило.
Различните житейски обстоятелства предполагат и това, че и силите на човека могат да бъдат различни. Така и правилото трябва да съответства на тези обстоятелства.
Не е важно какво количество молитви включва това правило. Не е важно какви конкретни молитви четеш по време на своето утринно и вечерно правило. Важното е, че ти сутрин и вечер действително напрягаш своите воля, ум, сърце. Напрягаш ги, за да започнеш разговор с Бога.
Да се научим да разговаряме
Ето, този разговор за Бога винаги представлява проблем за човека, защото никак не е лесно да се научиш да разговаряш с Бога. Ние сме хора и се учим да разговаряме един с друг, за да се разберем, да се чуем един с друг. Затова говорим по различен начин с различни хора: с децата, с подчинените, с началството, с приятелите и т. н. За всеки човек имаме свой собствен език, своя собствена интонация, дори избираме определени думи, за да говорим с различните хора.
В този смисъл разговорът на човека – грешен и ограничен, немощен, незнаещ и неразбиращ много неща, но стремящ се към Бога, със Самия Бог: недостъпен, невидим, непостижим – е нещо, което никак не е просто. Ако човек не се замисля за това, а просто е убеден: „Ето, аз съм взел в ръце молитвослова, сега ще прочета утринните и вечерните молитви, и всичко е наред” – това, бих казал, е дори опасно.
Защото молитвеното правило ни учи преди всичко да настройваме сърцето си за това да можем правилно да поговорим с Бога, да можем някак си да достигнем до Бога, да можем да бъдем разбрани, чути от Бога. А Сам Бог да може да бъде чут и разбран от човека. Именно поради това молитвеното правило може да се нарече камертон.
Човек много прилича на някакъв музикален инструмент. Важно е вътрешното, това, което е в него, да звучи чисто, а не фалшиво. Когато повтаряме молитвеното правило, чрез него се учим да се молим, то ни привежда към чистото звучене на нашето сърце, на нашите мисли, на нашите чувства, на нашия ум по отношение към Бога. Това е първата задача на молитвеното правило, чрез която човек се учи да се моли.
Ако правилото е избрано – или дори не е избрано – а просто е възприето без никакво разсъждение, автоматично, не е разбрано, не е усвоено, не е възприето, в него човек дори няма любима молитва, а просто съществуват всички молитви, които трябва да се прочетат, без особено да разбирам за какво точно се моля на Бог с тези молитви – то, разбира се, с времето ще се превърне в товар, в окови. Човек може изобщо да престане да се моли.
Това със сигурност е знак, че той просто изначално се е отнесъл неправилно към правилото. За съжаление, много често чувам от свещеници строгия въпрос: „А вие прочетохте ли правилото? Цялото ли правило прочетохте? Четете ли изцяло утринните и вечерните молитви?” Такова законническо отношение в никакъв случай не може да помогне на човека в неговото духовно израстване.
Когато говорим за молитвеното правило, не бива да забравяме, че то трябва да бъде избрано от самия човек, по възможност заедно с духовника. А и това не са мои думи, а на светителя Игнатий (Брянчанинов) – човек, изминал дълъг аскетически път на богопознание. Молитвеното правило не бива да бъде над теб, да стои по-високо от теб. То ти е дадено като помощ, а не за да бъдеш негов роб и не му служиш, и не заради молитвеното правило ставаш сутрин и не заради него си лягаш вечер.
Ако човек сега има проблем с молитвеното правило и просто го „изчита”, нека още веднъж разгледа тези молитви, да отхвърли всичко, което не разбира в тях и да остави онова, което го вдъхновява. Чрез това ще може да намери самия себе си в тези молитви, които в действителност са много дълбоки и забележителни. Тогава молитвеното правило ще му помогне отново да започне своя път към Бога.
За свободата
Вторият момент: молитвеното правило е възпитателно средство по отношение на вътрешната молитва. Молитвеното правило учи човека да добавя към молитвата определено движение на собствената си душа. Тоест дава му възможност да се научи да говори с Бога със свои собствени думи. Тук си спомням думите на светителя от ХІХ век Теофан Затворник, който говори за това, че да се молиш само по молитвослова е подобно на това да говориш с Бога с помощта на разговорник, както на чужд език.
Нима всеки от нас няма в сърцето си свои думи към Бога? Нима у всеки от нас и досега не се е родило нито едно дълбоко преживяване, когато можем да говорим на Бог правилно, от сърце, радостно, със свои думи, да Го хвалим, да Му благодарим, да Му се каем, да Го молим? Нали молитвата е преди всичко свободна. И там, където в молитвата няма свобода, не може да съществува и самата молитва.
Затова тук човек в някакъв смисъл става поет, творец на молитви, защото всяка молитва е сродна с поезията. И в този смисъл човек, който говори с Бога, става подобен на Бога, на Твореца. Бог говори с нас на езика на поезията, а цялото Свещено Писание е поезия. И пророците, и великите светии говорят на езика на поезията.
Човек трябва да умее да бъде поет, да бъде свободен. Нямам предвид това да бъде графоман и да съчинява някакви молитви за Бога. Не. Но аз говоря за това, че когато човек се моли свободно, той така или иначе получава от това поетичен дар, реализира в себе си поетичния дар. Ако у човек няма свобода в молитвата, значи той не знае нищо за Бога, още не се е докоснал до Бога в живота си. Защото истинският опит от докосването до Бога човек получава чрез искрената, истинска молитва.
Можем да си позволим да се молим искрено, дълбоко само в момент да най-дълбоки преживявания. Но това не е правилно! Човек трябва да говори с Бога ежедневно.
Всички ние се боим да излезем от общия ред, затова се стремим да станем еднакви. Не бива да се местим нито надясно, нито наляво, трябва да оставаме в някаква сивичка среда. Защото се боим да не изпаднем в прелест. Но прелестта е свързана не със свободата, а с гордостта.
Да, светителят Игнатий в своето учение за молитвеното правило говори за това, че не е необходимо да съчиняваме молитви към Бога.
Действително, не е нужно. Но ето, човек трябва да изразява себе си с езика на собствения си живот, с езика на собственото си богопознание.
За Иисусовата молитва
Трябва да се учим да се молим с Иисусовата молитва. Не бива да се боим от нея, да се плашим от това, че човек, ако няма духовен ръководител, е задължително да си изгуби ума. Това не е истина. Тя дори се дава в правилото за неграмотни.
Например всеки човек може да чете утринните и вечерните молитви, а може, вместо да прочете тях, да каже, да предположим, петдесет Иисусови молитви.
От личен опит зная, че понякога, в момент на умора или на някаква вътрешна опустошеност, ти не можеш да вземеш в ръце Молитвослова и да четеш познатите ти молитви. Тогава вземаш в ръце броеницата и, без да бързаш и да казваш много молитви, произнасяш Пресладкото Иисусово Име и казваш: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, грешния”. Нима това не е молитва?! Светителят Игнатий (Брянчанинов) съветва да обръщаме по-голямо внимание в Иисусовата молитва на думите „помилвай ме, грешния”, да ги произнасяме с особено усилие.
Но все пак главното тук е името на Самия Иисус. Защото, когато човек в Иисусовата молитва обръща особено сърдечно внимание на Христовото Име, повярвайте ми, неговото сърце оживява.
Така че понякога е полезно молитвеното правило изцяло да се замени с Иисусовата молитва.
Можем да заменим утринните и вечерните молитви с четене на псалми. Можем да заменим една или друга молитва с четене на други молитви. Тоест човек има свободата да избира за себе си молитвено правило в различни обстоятелства на живота така, както той иска, да се моли така, както в момента му харесва. Главното е да се моли. И ето, когато човек разбира това, тогава започва да обича молитвите, започва да иска да се моли, душата му сякаш започва да се моли за молитва. Всичко си идва на мястото.
Оказва се, че спокойно може да се излезе от този ред. Накрая трябва да разберем, че на нас, като християни, е дадена свобода. Можем да имаме тази свобода и да искаме да я реализираме. И тук, разбира се, много зависи от свещенството, което също трябва да обикне тази свобода, вместо да се страхува от нея, и да умее радостно да я дарява на своите енориаши.
За изповедта
Ако човек чувства, че отново ще донесе на изповед поредния обичаен списък с грехове, при това без никакво вътрешно преживяване – тогава вероятно трябва да направи някаква пауза, да дойде на себе си, да излезе от порочния кръг на фалша и формализма.
Слава Богу, някои неща вече са се раздвижили. Дори е приет цял документ „За участието на верните в Евхаристията”, в който строгото, формално задължение всеки да се изповядва преди всяка Евхаристия, вече е отменено. Това дава възможност на хората да си поемат дъх, да преодолеят боязливостта. Защото, най-общо казано, хората са наплашени.
Защо става така? Нашата беда е в голямото недоверие към човека, когато потенциално подозираш всеки човек, че е грешник, че не пости, не се готви за причастие, не изповядва греховете си, че изобщо не е такъв и е задължително през цялото време да бъде проверяван. Той задължително трябва да се намира под някакво особено чувство за вина.
Не е допрочел нещо? – Той вече е голям престъпник. Нещо не е изповядал докрай, не е дописал някакъв малък грях в своя списък? – Той вече се е причастил за съд и осъждане. В това е бедата.
Много неща, които се случват в нашия църковен живот – оскъдяването на вярата в човека, прегарянето – до голяма степен са свързани с такова отношение към човека, при което изначално смяташ човека за негодник, когото през цялото време трябва да контролираш. И ето, с този контрол се занимава свещеникът. Човекът постоянно се намира под неговия пронизващ поглед: „Прочете ли правилото докрай? Беше ли на вечерня? Не пропусна ли поста в сряда и петък?”
И човек започва неспокойно да се върти сред всички тези: „ах, не успях, ах, не дочетох докрай, ах, не догледах нещо”. За него главното е да дочете, да допише, да направи всичко, та от формална гледна точка към него да няма никакви претенции. Тогава той ще се успокои, че всичките му дългове са изплатени. Тогава ще може спокойно да си помисли: „Ето, сега не съм виновен в нищо и мога да се причастя „не за съд и осъждане”.
Трябва да осъзнаем този проблем и да се борим с него. Той засяга и безкрайната ежедневна изповед, която не всъщност не представлява изповед, а изброяване на някакви неизяснени моменти, които в действителност са постоянно, ежедневно дело на човека.
Всеки човек постоянно се бори и е длъжен да се бори със своите помисли, със своя характер, със своите недостатъци. Не е възможно всеки ден да изповядваме това. А ако всеки ден изповядваш това, то разбираш, че през цялото време говориш едно и също. Но това вече не е въпрос на ежедневна изповед.
Въпросът е в това какви плодове принася твоята лична, ежедневна борба. Това разсъждение можеш да носиш на изповед като въпрос към своя духовник, като на молба да се помоли за теб, като свое сърдечно съкрушение, но съвсем не като в списък, с който идваш като с пропуск за причастие.
Не се случва нищо? Това е добре
Защо човек се плаши, че в неговия живот не се случва нищо такова, което трябва да носи на изповед, а всичко е само всекидневна борба? Слава Богу, че не се случва нищо. Значи той живее относително правилно, нормално. А защо трябва да се случва нещо? Веднъж на всеки три седмици човек трябва да убива някого или да открадва нещо? Какво, не може ли православният християнин да поживее три седмици като нормален човек?
На изповед си заслужава да отидеш, ако чувстваш, че действително трябва. Аз мога да се изповядвам всяка седмица, ако чувствам, че ми е необходимо, а мога да не се изповядвам и два месеца. И никой не ме контролира. Разбира се, съществува определен контрол в епархията – ние, свещениците, сме длъжни веднъж-два пъти в годината да ходим на изповед при нашия епархийски духовник. Но не повече от това.
А с какво всъщност всички нас, християните, силно се различаваме по живот едни от други? Всички ние сме хора, направени от един и същи материал. Напротив, свещеникът носи огромна отговорност. Затова, както изглежда, именно той трябва да бъде заставян да се изповядва всяка седмица. А всъщност не е така. Свещениците са свободни граждани, свободни чеда на Църквата.
Мисля, че в Църквата не бива да има специално отношение към свещениците и специално отношение към миряните нито за изповедта, нито за молитвеното правило. Вероятно свещениците трябва да спазват по-строго само поста, трябва да се молят повече.
Няма никакво съмнение, че човек може да не се стреми към изповед и поради духовна леност. Невъзможно е всичко да се постави в един шаблон, това не е живот. И всеки човек сам отговаря за своя живот. Всеки човек е в състояние сам да гледа на себе си правилно и трезво. Пак ще повторя: защо всички трябва да бъдат под контрол, под някакъв строг поглед: за да се види дали не си престъпник, дали не си враг на Църквата?
Ако на самия човек все пак му е трудно да се ориентира, той трябва да търси умен духовник, свещеник, способен да го разбере, да му помогне да определи мярката на своята молитва и своя пост, както и честотата на своята изповед…
Да започнеш отначало
Същото трябва да бъде и по отношение на постите: мярка, свобода и лична ревност по Бога. Човек трябва да бъде ревностен, като истински християнин. Винаги трябва да желае нещо повече, отколкото има в момента. Да се моли по-добре, отколкото се моли, да пости по-добре, отколкото пости, да се кае по-добре, отколкото се кае. Но не постоянно да принуждава себе си: „Ах, не съм прочел правилото, сега ще го прочета! Ох, прочетох го, сега най-после ще гледам любимия сериал”. Не, съвсем различно трябва да бъде. Въпреки че и любимият сериал може да присъства в живота на християнина.
Ревността не се дава като нещо готово, което може да се прекопира; напротив, тя се култивира. Ревността представлява божествена, църковна педагогика, при която се върви от простото към сложното, от малкото към голямото, от общодостъпното до онова, което е необходимо на конкретния човек.
Ако човек, който отдавна е в Църквата, се е пробудил и е видял, че цялата му вяра, целият му църковен живот е само едно обикаляне по годишния църковен кръг и в него отсъства главното, отсъства Христос, – значи, трябва да започне всичко отначало. Всичко започва от Евангелието, а не от правилата и постите. В този момент, в който се случва такава беда, че човек не може нито да се моли, нито да пости, не иска да се изповядва, той трябва да направи само едно – да отвори Евангелието и да започне да чете. Може да не прави нищо повече. Може изобщо да забрави за молитвеното правило. Важно е отново да намери тази радостна точка на срещата с Бога.
И ето, когато вече си я намерил, когато с помощта на Евангелието си оживил своето битие, оживил си своята памет за срещата с Христос, можеш да започнеш всичко отначало. Можеш отново да започнеш по малко да се молиш сутрин и вечер, но вече според силите и с радост. Така ще ти бъде по силите и да постиш с радост. Пак така полека-лека ще започнеш да се изповядваш и причастяваш. Но радостно и свободно.
