За искреността

2173 0
maska

Автор: монахиня Стефанида (Бабич)
Източник: www.prijateljboziji.com
Превод: Татяна Филева

Ако човек се представя за нещо по-различно от това, което е, той лъже със своя живот и пред Бога, и пред хората. Тук изключвам Божиите светии, които са скривали своите добродетели, високи духовни състояния, дарове и подвизи. Мисля за нас, обикновените смъртни… Предпоставка за истински духовен живот е искреността. И към Бога, и към хората.

Светият Дух е Дух на Истината и може да обитава само в съсъд на истината. Ако бистрата, чиста изворна вода се налее в мръсен съд, макар и кристално чист отвън, ние наистина няма да можем да пием тази вода, тя нито ще ни изглежда толкова хубава, нито ще я възприемаме като Божи дар, както би изглеждала, ако беше налята в чист съд.

Когато човек е искрен, той е истинен, и това е мястото, на което обитава Дух Свети. Такъв човек, макар и да има безброй грехове, има много повече шансове да напредва в духовния живот и да се очисти, защото не крие, не се преструва, не пресмята, а открито и смирено показва своето отстъпване от Божия закон и Бог го очиства от това – понякога пряко, а понякога чрез хората. И при всички случаи раната, която се показва, се изцелява.

Ако човек продължава да крие своите грехове и да бяга от срещата с тях и със самия себе си – и пред Бога, и пред другите хора, той като че крие змия в самия себе си, чиято отрова не позволява на животворната сила на Божията благодат да проникне в цялото му същество и да го изцели и очисти. Тогава тази змия в него умъртвява живота и го прави „мерзост на запустението”, там, където би трябвало мястото да бъде свято и да обитава Духът на Истината.

Ако човек се представя за нещо по-различно от това, което е, той лъже със своя живот и пред Бога, и пред хората. Тук изключвам Божиите светии, които са скривали своите добродетели, високи духовни състояния, дарове и подвизи. Мисля за нас, обикновените смъртни, които и пред другите трябва да бъдем такива, каквито сме, когато сме сами, тоест винаги, във всеки миг да стоим пред Бога, Който е Истина.

Естествено, това не значи, че трябва да съблазняваме другите със своите грехове. Но не бива и да не се преструваме на по-добри, отколкото сме, особено с някаква цел – за да постигнем нещо с това, защото тук падаме в още един грях, който е още по-лош от първия: а именно лукавството.

С лукавство човек може да постигне нещо, което не е по Божията воля, защото за онова, което е по Божията воля, не са необходими средствата на падналия ангел. В лукавството се съдържат и гордостта, и лъжата, и измамата, и безобразието, защото такъв човек чрез демонския мрак изгубва Божия образ, изгубва светлината, която получава чрез присъствието на Светия Дух в него, изгубва съвестта, която го пази да бъде по Божи образ, изгубва трезвението, защото започва да забравя, че Бог го вижда, изгубва истинското знание за живота и вечността, и макар и за момент, стига до състоянието на падналите духове, в онова състояние на вътрешен ад, в което няма любов. Където има лукавство, любовта е невъзможна, защото двете са напълно противоположни по своите свойства: лукавството е състояние на гордост, самолюбие, надменност, превъзнасяне, игра с другите, състояние, което изключва уважението, смирението, любовта, искреността; докато любовта е състояние на саможертвеност, на забравяне на себе си, на излизане от себе си, за да живеем за другите.

Чрез лукавството човек се уподобява на онзи паднал ангел, който прелъстил Адам и Ева. Постъпвайки лукаво, той иска да покаже себе си като по-добър, отколкото е, и с това затваря за себе си вратите на покаянието; или да покаже някой друг като по-лош, отколкото е, което води до още един грях, клеветата. Или иска да постигне нещо, което не може да постигне по честен начин, и което именно поради това не е угодно на Бога, или да заграби нещо, което по Божия воля не му принадлежи; или да развали нещо, което други са придобили по Божия воля; или да предизвика свада там, където има мир; или да използва другите за своите планове, които не би могъл да осъществи с честни средства, което веднага доказва, че това не са Божии планове. Или просто в някаква болезнена гордост играе с другите хора, изпитвайки демонична радост, че е успял да измами, да се присмее, да унижи другия, да му навреди. Всичко това е само бесовско, то е злоупотреба с даровете на духовните сили.

Господ ни е призовал да бъдем незлобиви като деца, но в същото време да бъдем мъдри като змии. Това значи, че змиите са били най-мъдри от всички твари и именно поради това са отпаднали, защото където дарът е по-голям, там и падението е по-голямо в случай на злоупотреба. Там, където дарът е по-голям, е необходимо и по-голямо смирение, за запазването на този дар. Мъдростта трябва да бъде съединена с незлобие, за да бъде Божия. Мъдростта, с която се злоупотребява и към която се примесва зло, вече не е мъдрост, а лукавство. Тя не води към Бога, не просвещава човека с истина, с истинно духовно знание, а го води към предвкусване на ада. Истинската мъдрост е смирена, кротка и послушна, какъвто е и нашият Господ.

Светите отци казват, че се спасяваме по два начина – или чрез състоянието на детето – незлобиво, чисто, искрено, послушно, изпълнено с доверие, или чрез покайното състояние, което ни въвежда в състоянието на мъдростта, каквато имат духовните старци.

И още, трябва да различаваме искреността от отвореността, защото някой може да бъде искрен, макар и да е затворен. Неговата затвореност може да произлиза от самата му природа, от характера му, от нещо, което е наследил от родителите си или е научил чрез възпитанието си, а може да бъде и израз на неговите грижи за другите и духовната мъдрост, които го карат да размисля добре дали да открие или да каже нещо – за да не причини повече вреда, отколкото полза. Може да бъде и израз на неговия духовен дар на разсъдителност.

Искреността предполага истинност в думите, делата, мислите, тоест да имаме едно и също и в ума, и в сърцето, и в действията ни. Тя предполага цялостност на човека, съдействие на всички сили на човека на Дух Свети.

Искреният човек целият е един вик към Бога, защото знае, че без Бога няма нищо. Той не оправдава греховете си, а се оставя Господ да го види такъв, какъвто е и вика към Него да го изцели, да го осинови. Искреността е пълна откритост пред Бога. Искреният човек винаги търси истината.

Искреността му дава голяма свобода и пред Бога, и пред хората. И голямо дръзновение в молитвата. Пред него се отварят вратите и на Небето, и на земята.

Това е свойство на райското състояние, в което всичко е било открито, всичко е било видимо, когато не е съществувала нашата черупка, кожа, материя между Бога и хората, която получена при падението. Тоест между Бога и човека, които до този момент са били в пълно духовно общение, като че се е появила мъртва материя, когато, чрез недоверието и неразкаяността на човека той се отделил от безсмъртния живот. Тази материална преграда, поставена сякаш насила между Бога и човека, е смъртна – и слава Богу, че е смъртна, защото така това паднало състояние се ограничава само с времето, в което трае човешкият живот, и в което са ни дадени всички шансове да се върнем в онова райско състояние, да отхвърлим греха, да се покаем и пак чрез своята свобода на Божии деца да бъдем настанени във Вечността.