За коронавируса и вечното празненство в Христос

844 0

Автор: протопр. Николаос Лудовикос
Превод: Константин Константинов
Източник: antifono.gr

Интервю на Ирини Кариди с протопрезвитер Николаос Лудовикос

От появата на пандемията досега Църквата понесе сериозен удар. Три големи църковни празника Пасха, Успение Богородично и Рождество Христово не бяха отпразнувани. Смятате ли, че държавата води открита война срещу Църквата?

Не, не мисля, че има някаква открита война, след като забраната важи за събранията на всички религии. Въпреки това подобни забрани, особено когато са толкова агресивни и категорични, в момент, когато другите събрания на хора всъщност биват амнистирани, говорят за обществото, което ги търпи и за онези, които ги налагат. Те говорят за безпрецедентното вътрешноисторическо  себеоправдание на тези политики, които нямат нужда да се съотнасят към нещо извън този свят (Бога), което би дало повече смисъл на живота и съществуването и това е всеобща тенденция на модерната политическа философия.

Ще го кажа просто: днес в Солун, където се намирам, човек може да си вземе кафе от хиляди места, да се разхожда по безброй улици, някои от които са постоянно препълнени с хора, буквално блъскащи се помежду си, да се струпва заедно със стотици други в супермаркетите, стига само да не инициира дори едно минимално събрание, чийто смисъл препраща към нещо, което стои отвъд позволените от държавата потребности на човека.

Сред тези потребности е и посещението на църква, за което обаче се смята, че по дефиниция заразява. Но ако беше така, с постоянно затворени църкви месеци наред, би трябвало да  няма заразени. Напротив, броят на заразените достигна своя връх, когато църквите бяха заключени. Да припомня  освен това, че  именити социолози в миналото са  отбелязвали (нека спомена само Ханс Фрайер), че подобен тип принудително диктуване на позволените потребности от държавата, и особено ограничаването им в тясно биологичната сфера, е черта на едно мислене, при което съществува сериозна опасност  рано или късно това да завърши с тоталитаризъм. Колкото и някой от представителите на правителството, чувайки по-горните неща, да се възмущава, възразявайки, че конкретните мерки ги налага извънредното положение, конкретните избори не престават да разкриват и ценностните скáли, и начините на тълкувание на реалността от страна  на обществата и на политиците.

Съществува ли „антицърковна ярост“? Например видяхме полицейските власти да налагат глоби и да арестуват свещеници, понеже вратата на храма не е била заключена по време на св. Литургия. Но и преди пандемията, в сферата на образованието например, седмичните участия (на учениците) в богослуженията бяха отменени и сега са налице и опити, освен прекъсване на вероучението, да влезе в сила и неговата отмяна.

Съществува една трагична рана зад безпомощната и почти маниакално-депресивна новогръцка модернизация, която се опитвам да опиша, наред с други неща, в последната си книга със заглавие „Отворената история и нейните врагове: възходът на кадифения тоталитаризъм“. Една значителна част от интелектуалците и журналистите в тази страна, в рамките на  общото себеочистване, което в Гърция се нарича модернизация, със своята дълбоко продажна и неоколониална култура, бълват истинска ярост срещу Православната църква, която, както се вижда от техните писания, те познават  приблизително колкото познават шинтоизма или религията на австралийските аборигени — макар за това последното да е виновна и съответната афазия  на някои официални представители на Църквата.

Как преценявате досегашната позиция на Църквата? Наблюдаваме разногласие в мненията на клириците, като срещаме, от една страна, действия, противоречащи на мерките, а от друга страна, една пасивна позиция. Според вас коя е правилната позиция?

Смятам, че Църквата загуби още една историческа възможност да предложи за обществено обсъждане онези духовни и екзистенциални хоризонти, свързани с граничните въпроси за смисъла и целта на живота, които пандемията неизбежно породи. От една страна, видяхме едно несмислено отричане на реалността на коронавируса, заедно с едно  безразсъдно убеждение в принудителната помощ на Бога, без никакво съдействие и предпазване от наша страна (макар отрицателите да имат разнообразен идеологически произход и повечето от тях навярно да не принадлежат към църковното пространство) и от друга страна, свещеници, богослови и йерарси да бранят крайните правителствени забрани, като също така безразсъдно крещят срещу абсолютно естествената потребност на  християните от елементарно и най-минимално съприкосновение с църковните тайнства, смятайки всички без изключение за фундаменталисти и непокорни, и даже — видите ли —  за „индивидуалисти“, когато са намирали начин веднъж да се причастят. Пандемията оставя след себе си откровени белези на гласовита богословска неграмотност и това трябва да ни накара да се  замислим.

Едно много важно дело на Църквата е изповедта и духовната подкрепа за болните в болниците. Тази дейност бе преустановена. Как ще коментирате това, какво би следвало да се направи и колко наложителна е една такава дейност?

В момента болните от коронавирус биват лишавани изцяло от своето конституционно право на човешка смърт, тоест от  духовна помощ и от тайнствата на Църквата, които те силно желаят в трудното състояние, в което се намират. Но и хиляди други хора биват лишавани от пряката духовна подкрепа на Църквата, която те също така търсят — добре че електронните средства решават част от проблема. Нашите политици, отварям скоба, изглежда поддържат за Църквата безумното виждане, което са имали водачите на (наивното) Просвещение —  магически ритуали, произволен легализъм и илюзорна метафизика, докато всъщност нищо от това не изразява църковното събитие  — и обикновено те не знаят нищо нито за нейното реално богословие и антропология, нито за огромното духовно дело, което тя извършва.

Един от главните въпроси, които възникнаха, е евентуалната опасност от предаване на вируса чрез св. Причастие. Досега вярващи и невярващи  изразиха своето мнение. Бяха използвани и исторически примери, като  чумната епидемия, за която говори св. Никодим Светогорец. Коя е истината в крайна сметка?

В книгата ми, която споменах по-горе, има една глава — приложение, за богословието на Църквата относно св. Причастие (вж. „За причастяването във време на пандемия”, pravoslavie.bg — бел. прев.) и не е възможно да предам всички богословски аргументи тук. Накратко, богословието и опитът на Църквата, както и на всички нейни свещеници, включително и моя, е, че присъстващата нетварна Божия благодат при претворяването на даровете в Тяло и Кръв Христови не позволява на никакви вируси — макар след причастяването на болни хора те вероятно да присъстват в св. Потир  — да увреждат тези, които се причастяват след това.

Парадоксално е, че една  такава колективна декларация на хиляди хора, които на всичко отгоре доказват това свое убеждение с всекидневната си практика, много лесно се отхвърля от онези, които десетилетия наред не са се причастявали. Донякъде ги разбирам, защото и аз някога, когато бях извън Църквата, като атеист, имах същото впечатление, те обаче трябва да се доближат до опита на Църквата, за да имат валидно мнение. С отворени църкви от 17 май, когато  хиляди пристъпиха да се причастят за Пасха, заразените би трябвало да са станали десетки хиляди до края на октомври. Въпреки това броят на заразените се увеличи вертикално, когато св. Причастие вече седмици наред бе забранено. Нека не забравяме, освен това, че когато Христос, установявайки тайнството св. Евхаристия на Тайната Вечеря, даде Чашата с виното на учениците, благославяйки я, не изля от нея в стоящите пред тях чаши на всеки поотделно (и тогава са съществували заразни болести!), а настояваше всички да пият от Неговата чаша, нещо, което има своето еклесиологично значение.

Точно тази практика е следвала Църквата най-малкото в продължение  на десет века и я е продължила по аналогичен  начин с употребата на лъжичката, въпреки факта, че предаването на болести чрез слюнката било известно още от времето на Хипократ. Дали тя е направила това от безумно безразличие към науката или вследствие на опита от едно продължаващо чудо, с други думи от едно събитие на реална връзка с Христос, с Неговите условия? А съвременният лайфстайл позволява ли на Христос да влиза във връзка с човека и творението със Своите условия (а не с условията на една свободно избрана, бездейна псевдодуховност) и да променя реалността?

Зная, че имате контакти с чужбина. Какво е позицията на тамошните поместни църкви относно пандемията и как държавата се отнася към тях?

И в Америка, и в Европа, след намесата на съда, днес се спазва принципът на съотношението относно броя на вярващите в църквите. В Америка в храмовете е позволено да се заема всекидневно (а не само на Рождество Христово) до 25 % от възможните места, докато в Европа процентът е още по-голям, като винаги се спазва някакво съотношение. Причината за тази позиция предполагам, вероятно наред с някои други, е, че  мнозина на Запад днес разбират, че  като очиства стреса и укрепва имунната система, вярата буквално се е превърнала в здравословен фактор — естествено не като някакъв магически имунитет, а като скъпоценна помощ, за да може човекът да се възстанови или да не се разболее. В Гърция забраните са най-строги —  парадоксът е, че официалната Църква очевидно не  е много обезпокоена от това.

Отче Николае, Вие сте преподавател по православна догматика и същевременно човек, който имаше щастието да се учи от съвременни светци като свети Паисий Светогорец и свети Порфирий Кавсокаливит.  Ако тези светци живееха  днес, какво щяха да кажат на вярващите?  Как биха предложили да посрещнем всичко, което пандемията ни причинява?

Навярно първо биха ни казали, че здравето, но и болестта и самата смърт могат да се претворят във вечно празненство в Христос. Биха ни казали също така, че в Бога не съществува трагедия, а само дълбоката логосност на личната връзка с Него, която изглажда  всичко за духовна полза на човека, която е неговото напредване в освещението и участието в Божията мъдрост.  Не мисля, че щяха да ни възпрат да предпазим собственото си здраве, но биха ни посочили, че човешкият живот в крайна сметка е в  ръцете на Бога и че неговата цел е нетленността на единството с Него,  единство, което започва в този живот.  И точно по тази причина този психобиологичен живот вече има ценност и заслужава да се удължава: тъй като, по думите на св. Григорий Палама, тялото има духовност, има „духовни  разположения“ и следователно човекът може да  копнее да участва в живота и истината на Бога още отсега — „с една душа и едно тяло“, по думите на Рембо — и без това тяло той „не може да се нарече човек“. Помислете, че ако бяхме платоници или индуисти, освобождаването от тялото при смъртта би се смятало едва ли не за благодеяние…