Автор: отец Ясен Шиневе
норийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В енорийската практика на всеки свещеник има случаи, които са истински примери за лично благочестие и образец за поведението на вярващия християнин. Те се появяват изненадващо, някак си без излишен шум и фанфари, но тихо и кротко оставят трайна диря в съзнанието на ония, които са били техни свидетели. С течение на времето, в хода на духовния живот на преживелите ги, изпъкват ярко и са чудесен повод не само за размисъл, но и дълбоки изводи, които са поука за всеки духовник или мирянин.
Преди доста време, в един от храмовете, в която служих дойде една руска жена с тъжна и измъчена физиономия. Беше на възраст от около 50 години, облечена с вкус и от нея лъхаше лукс, финес и финансово благополучие. Тя поиска среща с предстоятеля и след като се запозна с него разказа своята кратка житейска история и помоли за съдействие. Пред него и няколко други духовници заяви, че е имала дългогодишен брак с мъж, който преди няколко дена е починал внезапно и след неговото опело иска да направи нещо за упокоението и милоста на Бога към неговата душа. Каза, че работи само на няколко пресечки от храма и е управител на един печеливш офис за недвижими имоти и идва, за да пожоли труда си за подръжката му абсолютно безвъзмездно. Предложи да идва всяка сутрин до навършване на четиридесетия ден, да присъства на ежедневната света литургия и после до ранния следобяд да се труди в него, като обикновен клисар или чистичка. Заяви изрично, че няма никакви претенции за естеството на работата и категорично подчерта, че не желае никакво заплащане. И всичко това, като жертва и оброк за облекчаване на греховете на нейния съпруг – мъжа, който искрено е обичала.
Предстоятелят се изненада, но радушно прие и се разпореди жената да бъде приета от обслужващия персонал.
На другия ден дойде рано призори, още преди началото на богуслужението, облечена в черно, с пола и риза, извади от малката си чанта тъмна кърпа за глава и тихо застана в единия ъгъл на края на храма. Когато започна Светата литургия извади една малка книжка с нейния текст и последование и се молеше проникновено и концентрирано. После взе парченца просфора и след като отиде до чистачката, прие един парцал и започна да търка прозорците в храма. След това изчисти иконите и скриновете в него, без да обръща никакво внимание на хората, които влизаха и излизаха от него. Вършеше всичко свързано с чистотата и подредбата в него, като работеше вглъбено и всеотдайно.
И така продължаваше няколко часа без спиране и почивка до ранния следобяд всеки един ден до навършването на четиридесетдневния период. После си измиваше ръцете, сваляше си кърпата от главата и отиваше бързо в офиса, за да проведе срещите си с хората, които я търсеха или имаше предварително уговорени срещи. На четиредесетия ден записа панихида в храма и след като раздаде благословените неща от нея, вежливо се сбогува с всички духовници и служители в храма, като помоли всеки да я прости, ако нещо е съгрешила спрямо него.
В последствие идваше на всяко неделно богуслужение и съзнателно и концентрирано го преживяваше. Беше облечено великолепно и с вкус, но винаги поведението ѝ беше пронизано от искрено благочестие и благоговение към светинята.
Понякога я виждах из квартала с шикозния си автомобил, или на малкия паркинг пред офиса, да разговаря с клиенти или бизнесмени. Мина доста време оттогава, но нейният случай се вряза в памета ми, като истински пример за поведението на един православен християнин.
Един от най-великите подвижници на благочестието на 20 в., старецът Паисий обичал да повтаря на идващите при него поклоници: ”Най-добрата панихида за нашите покойници са нашите добри дела!” Те са най-добрият принос за опрощение на греховете, дори и на най-големите грешници, а и средство за придобиване на божията благодат за нас недостойните, които още не сме преживели тайната на смъртта. Проява на висша милост и искрено благочестие. Тази овдовяла жена и вярна съпруга едва ли е чела неговите творения, но със сигурност в сърцето си е носила тези думи, без най-вероятно да знае, че такъв велик духовен мъж ги е изрекъл. Но нима това е необходимо? Не е нужно да четеш, а да живееш Бога! Не е необходимо да обясняваш, а да го преживяваш с цялата си душа и сърце и в цялата си личност, пълноценно и всеотдайно! По–важно е да изпълниш, а не да цитираш, да извършиш, а не да убеждаваш. Да отидеш пред престола на живия Бог и да принесеш своята жертва и оброк, с покаяние и чисто сърце, тихо, внимателно и почти незабележимо.
На всички нас е казано „по плодовете им ще ги познаете…” /Мат. 7:16/. И ако плодовете ни са достатъчно зрели и принесени с жива вяра и гореща любов, няма от какво да се страхуваме, защото Бог е сърцевед и тайновидец.
Много пъти съм разсъждавал над сентенцията ”Amor omnia vincit” /Любовта побеждава всичко/ и с течение на времето разбрах нейната вътрешна сила и тихо величие. Тя, и само тя, любовта побеждава не само злобата, зависта и отчуждението, но и ограничеността на света и детирминантите на времето. Тя разтопява всяка преграда пред себе си, вдъхновена, надлогична и необяснима! Тя е по-силна и от проклятието и смъртта, тогава и само тогава, когато извира от една чиста и вярна душа, която е превърнала в част от безсмъртието на вечността.