ЗА МАСЛИНКИТЕ НА ЛЕВСКИ И РОЛЯТА НА ВЯРАТА В ОБЩЕСТВОТО НИ

695 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов

Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало. Дори най-нетърпимите физически болки, най-трагичните душевни кризи стават приятни и свидни отпосле, като спомен.  – Й. Йовков, „Последните римляни“

Преди години мой близък свещеник ми разказа спомен от студентските си години, когато негов преподавател — духовно лице (вече покойник) от богословския факултет — привеждал факти от тефтерчето на Васил Левски и обяснявал на студентите, че със сигурност революционерът бил искрено вярващ и заслужаващ почит.

Какви били тези факти ли?

Въпросният преподавател казвал, че по времето, когато Левски отбелязвал, че ял например маслинки и постна храна, се падал именно Великият пост. Което автоматично означавало, че той постел, или казано накратко — живеел живота на Църквата. Моят близък — както споменахме, тогава студент — решил да се обади и казал нещо, което видимо доста очудило неговия преподавател: „Извинете, но по това време почти всички българи са постили”.

Същият този отец, който ми разказа случката, сподели пред мен: някога хората са били бедни, и това, че постят, освен неминуемата духовната полза, е облекчавало и бита им. Ако някой, да кажем, техен съселянин си е позволил да блажи през пости, те са щели да го „разпънат на кръст“ — цитирам думите на достатъчно възрастния и опитен отец.

Без да отричаме фактите, че йеродякон Игнатий (Васил Левски) е една от най-светлите ни личности; че се криел по църкви и манастири; че до края на живота си имал благоговейно отношение към Църквата и духовенството [1]; че обичал църковното пеене [2], трябва да признаем, че в думите на моя близък има много правдивост.

По време на османското владичество и Възраждането голяма част от българите са били вярващи християни — което впрочем ни е и запазило като народ — те са се кръщавали, постили са, венчавали са се, причастявали са се в Господните храмове. Накратко, били са въцърковени християни.

Чуйте свидетелството на руския монах Партений [3], пътувал и из нашите земи: „Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на Божиите храмове и е толкова ревностен към светите места — към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни — гърци, сирийци, грузинци, сърби, влaси, молдавци и дори русите. И всред никой друг народ няма толкова поклонници, колкото всред българите, и никой друг не прави толкова дарения, колкото българинът. Почти цялата Света гора Атонска се издържа от българите. Много почитат монашеското съсловие и считат за щастие да приемат някой монах в своя дом и от всички други народи най-много българи стават монаси. Атонската гора е пълна с българи и из България има много мoнастири, които са пълни с монаси-българи. […] Много ги е сломило и обременило турското иго, но ако този народ беше свободен — би бил още по-добър. В техните църкви не бият камбаните, в градовете дори не удрят клепалата, а храмовете им винаги са пълни с хора.“[4]

Обърнете внимание и на нещо в изкуствоведски план — някогашните наши сънародници са нямали радио, телевизия, интернет и пр. Съответно те са задоволявали нуждата си от музикални изживявания със слушането на неделните и празничните песнопения в храма, или пък нуждата от съзерцаване на художествена красота — с разглеждане на стенописите и иконите, част от храмовия интериор.

Тук се сещам за пример, върху който бих искал да ви обърна внимание — ние се възхищаваме на постиженията на нации, при които законът, редът и културата са на едно завидно ниво. Но да не забравяме, че за хората, изграждащи тези подредени общества, съществува голямо улеснение (без, разбира се, да отричаме и тяхната волеизява) — те се вливат в потока на едни традиционни и отработени форми на култура, поведение в обществото, социални отговорности и пр. Пак казвам — традиционни, изградени във времето, трасирани в продължение на десетилетия и столетия.

Мисля, че в определено отношение това важи и за вярата на някогашните българи. Разбира се, никой не би могъл да отрече трудния живот на голяма част от тогавашното наше население — двойното робство, което са търпели, е оказвало силно потискащо влияние върху тях. Но нека не забравяме думите на писателя Клайв Стейпълс Луис, който твърди, че болката е „мегафон“, с който Бог събужда оглушелия за Него свят. Вярата на българина не е дадена даром, а е изстрадана вяра. Вяра, платена с кръвта на многобройни мъченици, като обикновения, но притежаващ пламенна вяра обущар св. Николай Софийски (†1555) и великолепната млада жена св. Злата Мъгленска (†1785). По отношение на веровата си принадлежност обаче нашите предци са били част от един утвърден християнски контекст.

Ние днес не можем да се похвалим с това — нашето общество отдавна е секуларизирано. За съжаление, за голяма част от нас вярата не стои на дневен ред. За разлика от времето на османското владичество, немалка част от българите остават некръстени, невенчани, неопяти от свещеник.

Подчертавам, говорим за вярата, не за суеверни практики. Защото — нека не се лъжем — има множество хора, които са силно суеверни, причудливо суеверни, но това не означава, че са православно вярващи християни. Последното, което чух — не можело един и същ свещеник да кръсти детето ми, пък после второто ми дете — трябвало да е друг духовник от същата църква.

Обществото ни е залято от какви ли не идеи и тенденции, примамливи обещания на самозвани „спасители“ на народа и човечеството; намира се под въздействието и на недотам извисени учения, които го „парцелират“, раздробяват.

Така че на днешния човек донякъде му е доста по-трудно отколкото на някогашния да бъде правилно ориентиран във верово отношение (да не забравяме и за дългите години на държавен атеизъм) — той е колебаещ се, подлаган на всевъзможни изкушения и съблазни.

Не възприемайте настоящия текст като рупор на един носталгик — не това е идеята ми. Защото същността на човека, неговите ценности и духовни нужди не се променят. Променят се външните обстоятелства, различните средства за придвижване във времето и пространството (на хора, вещи, послания), но не и чертите на Божия образ у всеки един от нас. От край време човекът е мъчен от редица екзистенциални въпроси („проклетите въпроси“ — по Достоевски), които няма да го оставят на мира. Никога. Един духовник е казал, че в човека съществува бездна, която с нищо не би могла да бъде запълнена освен от Бога.

Наша задача е да се доближим до съвременния човек (донякъде само той е реален за нас и нашето въздействие) и да открием у него онези вечни струни, чрез които може да бъде изсвирен химн, възпяващ Твореца на небето и земята. А Той очаква от всички нас, независимо от времето, което обитаваме, да застанем като маслинени клони около Неговата вечна трапеза (срв. Пс. 127:3).

Бележки:

[1] Срв. Петев, И. По-важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий Васил Левски. С., 1993.

[2] Борисов, И. Апостолът на свободата Васил Левски като църковен певец, www. pravoslavie.bg, 18 юли 2017 г.

[3] Светското му име е Петър Агеев, а според други сведения — Андреев. Роден е в гр. Яш, Молдавия около 1807 г., а е починал през 1878 г. в Троицко-Сергиевата лавра.

[4] Из „Разказ за странствуването и пътешествието ми из Русия, Молдавия, Турция и Светата земя“ (1839), www.petkohinov.com