ЗА МЯСТОТО НА ПРИНЦИПА НА ПОСЛУШАНИЕТО В СЪВРЕМЕННАТА АСКЕТИЧЕСКА ПРАКТИКА, ЧАСТ ТРЕТА

1474 0


Автор:
Прот. Максим Козлов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravmir.ru

Продължение от част втора

Част ІІІ

Във всяка Поместна Църква има добри пастири. Ако в Църквата няма добри пастири, това значи, че портите адови са надделели, в нея няма Христос и тя вече не е Църква (Господ да прости на нашите уста такива думи). А ако в Църквата има (и наистина има, и до края на вековете ще има) добри пастири, то заповедта за послушание към тях (освен горепосочените изключения) остава в пълна сила за всички членове на Църквата.

Тази заповед не може да отмени нито един изключителен опит на нито един човек – дори и на най-светия. Добрият пастир (и на монасите, и на миряните) може да не бъде голям аскет, прозорливец или чудотворец, но той не може да не бъде „агнец”, жертвено отсичащ своята воля пред Христос. Затова, за да бъдеш добър пастир, трябва преди всичко да бъдеш добра Христова овца[1].

И така, търсейки духовен ръководител, трябва да се оглеждаме не за велики аскети, прозорливци и чудотворци, а за добри пастири, опитно утвърдени в Преданието на онзи начин на живот, който избираме, обичащи паството и жертвено полагащи душата си за него. Такива добри пастири в Църквата винаги е имало, и ще има. Ако търсенето е искрено и самоотвержено, тоест ако ние търсим пастир, за да жертваме своята греховна воля – и чрез тази жертва да познаем святата Божия воля – то Сам Христос ще намери за добрата овца добър пастир, който да й е по сърце. „Ако някой искрено и от цялата си душа търси спасение, него и Бог ще приведе към истинския наставник… Не се вълнувайте – своят винаги ще намери своя”[2].

Трябва да кажем, че хората са различни – и свещениците са различни. На различните хора подхождат различни типове духовно обгрижване. Светите и благодатни старци по това и се отличават от повечето свещенослужители, че истинският вмества всички. При него получават обгрижване и млади, и стари, и образовани, и много прости, и либерални, и традиционни – той вмества всички и на всички им е добре край него. Това е много далеч от идеала, но твърде показателен пример за това как Бог ще бъде „всичко у всички”.

С Христовия угодник на всички около него им е добре. А с повечето, дори и добри, отговорни, благоговейни свещенослужители не се получава така. Около тях е добре на някаква част от Божия народ, която съответства на неговия тип личност, на неговия характер, на това, което те очакват от свещенослужителя.

Но някой може да предпочете друг свещеник. На едни е необходима взискателност, твърдост, ясно посочване на пътя, буквално инструкция стъпка по стъпка. А с други е необходимо заедно да поплачеш, да ги пожалиш, за да не паднат в униние.

Разумният човек ще търси такъв духовник, с когото няма да има препятствия за изповед, и чиито съвети и наставления очевидно ще му носят духовна полза.

Впрочем, това не е задължително да е човек, близък по характер. Дори на мекия и склонен към разслабеност човек е необходим свещеник с решителен и твърд характер. На вътрешно суровия и твърд човек, който не умее да плаче, е необходим такъв, който ще успее да разтопи сърцето му и да поплаче и заради него за неговите грехове.

В големите градове хората имат възможност за такова търсене. И не трябва да завишават изискванията си. Както казва един старец на нашето време, „трябва да не се очароваме, за да не се разочароваме”. Не бива да правим от свещеника кумир, та след това, виждайки в него естествени човешки недостатъци, да изпадаме в униние, в разочарование – понякога не само от него, но и от Църквата.

Това търсене е естествено за човека, към него трябва да подхождаме отговорно и да не се ръководим от някакви странни съображения от типа на „ще отида там и там, и при когото попадна на изповед за пръв път, той ще бъде мой духовник”. Това е много неправилно, поне в повечето случаи. То би било подобно на гледане на кафе, приложено към един толкова отговорен аспект от живота, какъвто е духовното ръководство и грижата за спасението на собствената душа.

Затова човек, намиращ се в началния период на своя църковен живот, или след кончината на своя духовник, или след преминаване в друга страна или друг град, или просто при промяна на житейските обстоятелства, е разумно да посети няколко храма, да види как служат, как проповядват, как общуват с енориашите, и да реши накъде го тегли сърцето. Да отиде на едно, после на друго място за изповед, и където душата намери мир, където почувства, че това е нейният дом – там да остане.

В тази връзка ще си позволя да приведа – както изцяло частен опит – десет правила, формулирани в интернет-общуването в LiveJournal относно търсенето на духовник (стилът е запазен):

  1. 100 пъти помисли, преди да се довериш на свещеник, който умее смешно да пародира някого, да разказва анекдоти, изобщо който проявява в разговор изключителен артистичен талант. Възможно е и неговото духовничество да е своеобразно актьорство. Представи си как той забавно ще пародира това, което си му казал на изповед пред своята матушка или в кръга на събратята-свещеници.
  2. Не се заблуждавай, успешната административна дейност и духовничеството са две почти несъвместими неща. Главата на началстващия не е компютър, който може да се презареди преди общуването с духовните чеда. Слушайки твоята изповед, той мисли за епархийските вноски или енорийските проблеми. Същото е и на литургия – молитвата се бори със сметките, и при това не винаги успешно. Не съм срещал нито един свещеник, направил административна кариера, който на конференциите, заседанията, официалните срещи, празничните трапези и пътуванията с кола, заемащи голяма част он служебното му време, да чете поменици с имена или поне да прехвърля броеници за своите духовни чеда.
  3. Не се оставяй да бъдеш „купен“ със свещенически награди. Църковните награди, особено преди установеното време (установено е: протойерей – повече от 10 години служение; кръст с украшения – повече от 20; митра – повече от 30; „служене с отворени царски врати“ – 35-40) – са знак за кариерно, а за не духовно преуспяване.
  4. Ако не мислиш за монашески постриг, а имаш или мечтаеш да имаш нормално семейство, то монахът, целибатният свещеник или особено свещеникът, чийто брак не е бил успешен, в качеството на духовници, като правило, са рискован вариант. Първите двама могат просто да не те разберат, или да те разберат не както трябва, вторият е способен и да ти отрови душата, съзнателно или несъзнателно с веднъж завинаги усвоената от неговия личен опит „мъдрост“ – „всички жени са боклук“. Младият свещеник, който нежно обича и уважава своята матушка, която на свой ред отговаря с пълна взаимност, по семейните въпроси ще бъде много по-компетентен от беловласия протойерей, претърпял крах на семейния фронт.
  5. По-лош от духовника, пътуващ с нов, собствен Лексус или Мерцедес е само такъв, който държи тези коли в гаража, а за да пътува до хората се ползва изключително от църковните жигулита.
  6. Бягай от млад свещеник, който всеки път те посреща със Серафимовото „Радост моя, Христос воскресе!“ И от възрастния бягай. Ласкавостта често е поради човекоугодие (или още по-лошо – поради лицемерие), а не от духовния мир и всеобхватната любов към ближните. Затова и мирът, и любовта трябва да се изстрадат, а към човекоугодие са склонни всички, дори и опитните пастири. Строгият и разсъдлив духовник е по-добър от ласкавия и глупав.
  7. Наблюдавай колко служи отецът. Свещеникът трябва да служи, литургията е неговият живот. Ако за преподавателска, административна, социална и друга дейност при него отива по-голямата част от времето, това вече е тревожен сигнал за него и за потенциалните му духовни чеда.
  8. Духовникът е добър човек. Лошият човек не може да бъде истински духовник. Затова ако лошите постъпки при свещеника се случват не като падения (падения са се случвали и със светиите), а закономерно, поради лошите качества на характера му, то по-добре е да търсиш духовно ръководство в друга енория.
  9. Замисли се, действително ли искаш да бъдеш духовно чедо на настоятеля на храма, от когото клириците бягат, кой накъдето види. Като правило, клириците са същества, крайно невзискателни и неимоверно търпеливи (има и ярки изключения), и ако даже и те не издържат, ти ще издържиш ли?“[3]

В заключение бих искал да кажа няколко думи по въпроса за така нареченото младостарчество. Младостарчеството е термин, който сега много нашироко се обсъжда и който, освен собственото си значение, често се употребява като етикет. Примерно, както са започнали да казват „фашист”, когато искат да кажат нещо лошо за някого. Така са започнали да казват: това е младостарчество. Нарисували са някакъв страшен образ на безумен свещеник, който чопли семки и раздава бонбонки, бие по челото, дърпа за косите, на една казва: „Ти ще се омъжиш за този и този!”, на друг: „Утре иди в манастир!” Такъв църковен „екземпляр”, който прави каквото си иска, невъзпиран от никого, и то на основание, че притежава благодатни дарове, каквито имат само истинските старци.

Навярно има и такива. Но такива – в прекия смисъл на думата – аз никога не съм виждал. Слушал съм, чел съм косвени отзиви, дори известния текст на митрополит Антоний (Блум), в който той разказва за пастирството и за негативни примери на духовно ръководство, за които е узнал от пристигнали в Англия хора. Но той също не е виждал такъв човек лично, а е научил за него от разкази на други.

Но в живота по-често се среща друго: свещеникът неволно, в повечето случаи несъзнателно, започва да „потиска”: не само да го слушат, когато той говори онова, което е истина на Църквата, Евангелието, каноните, църковното учение, ползата за душата. Известно е, че това няма да е вредно, а понякога дори ще бъде полезно за душата на един или друг човек. Той има авторитет (най-често справедливо заработен), от който е трудно да не се възползваш при решаването на някои църковно-практически или дори житейско-педагогически проблеми.

Понякога казват: „Слушай, ясно е, че нашият батюшка смята за правилно да се постъпва така и така, а ти защо не го правиш?” Това може и да не се казва, но да се създава такава атмосфера: всички отиват, а ти не ходиш? Всички отиват на аязмото, а ти защо не ходиш? Всички отиват на поклонение, а ти не отиваш? И ето, такъв натиск се случва много по-често, отколкото другото. Скрит натиск, изказан или неизказан, но присъстващ като постоянен фон на отношенията между свещеника и хората.

И ето, този натиск, ако самият свещеник не се стреми по различни начини, понякога дори с шега, а друг път с преки, отрезвяващи указания да го пресече, не умее да се отнася към себе си иронично и сдържано, разбирайки, че той далеч не е свети Йоан Кронщадтски, не е някой от Оптинските старци, нито отец Алексей Мечов, а просто един от хилядите клирици на Руската Православна Църква, следващият етап най-често още не е култ, а някакво „култче” към любимия батюшка. Ах, как служи той! А виж, Тома изобщо не служи така. Аз там не усещам нищо на богослужение: отивам, стоя – и нищо, а тук като дойда – каква молитва получавам! И още: как изповядва само – всичко, което ми каза на изповед, се сбъдна! Той предсказа и устрои всичко в моя живот.

Ако свещеникът си позволи да се подхлъзне, да се увлече от това, в неговото съзнание вече става такава подмяна: от градинар, който полива, който понякога огражда, а друг път подрязва – той става скулптор, който вае. А той не е скулптор. Скулптор е Господ. Това е, ако говорим на висок стил. А животът е значително по-груб, и затова в грубите житейски прояви, това се превръща в командване. Командване, когато необходимата за църковния живот дисциплина се съединява с това, с което не би трябвало да се съединява – тоест, с послушанието на духовното чедо към духовния отец.

Когато самата дума „послушание” започне да се употребява и възприема неадекватно. „Вие имате послушание да белите картофи” – това е някакво задължение, работа, дежурство по кухня, защо тогава се нарича „послушание”? „Имате послушание да пеете на клира” – изобщо, това е работа, а не послушание, човек получава пари за това; ако се държи лошо – ще го накажат, ако не се подготвя – ще го уволнят. Но ето, казват: не, това е послушание. И продължават: послушание, послушание, послушание. А това е или работа, или задължение, или просто необходимост от спазване на реда.

А послушанието е свободно, свободно в онези предели, които са определени от двама души, отдаване на волята на ученика на волята на учителя, на когото се доверява. Ето, това е единственото, което може да се нарече „послушание” в истинския смисъл на тази дума. Често всичко се съединява в един общ куп, и иди го раздели, когато „послушание” е да устройваш молитвения си живот по определен начин, и „послушание” – утре да отидеш на гарата да посрещнеш нещо, изпратено за енорията или за някой друг човек. Крайностите на такова „послушание”: „Коля не е жених за тебе, изобщо не е. Разбира се, аз нищо не ти казвам, но той не е за тебе. Ти сама помисли, но аз ти казвам. Много сълзи има да пролееш с него”.

И често просто някой възрастен човек, даже не свещеник, иска да предпази, да огради своите птички от това да не направят много глупости. Но трябва да успее да ги опази и огради така, че да избегне нещо такова: „Благоволи да ме послушаш, ако ме послушаш, ще бъде добре”, а да се постарае човекът сам да разбере, ако не трябва да прави това, за да може да реши със своята свободна воля.

Това е по-трудно от всичко, защото по-страшно от всичко е да предоставиш на човека неговата свободна воля и да се опиташ да стоиш до него, без да отнемаш тази воля. Бог е дал тази свободна воля на хората, а ние не бива да се стремим да бъдем по-„правилни” от Бога. И да решаваме, че това, което Той е дал, е по-добре аз да го взема за себе си и да реша заради всички тях как ще бъде по-спасително за тях, как ще се спасят най-добре. Това е много трудно. Ето защо това явление естествено се продуцира, и често съвсем не от лоши подбуди, не защото на клирика му е необходимо да има роби или марионетки, на които да дърпа конците. Въпреки че и това може би се среща, но ще трябва да потърсим по внимателно.

Има още един момент, който може да се окаже критерий за оценка за това какво е младостарчество. Това е, ако от нас изведнъж започнат да изискват, именно да изискват, да очакват да обичаме свещеника. Когато изискват не дисциплина и дори не изпълнение на послушанието в онзи възвишен смисъл, за който говорихме, а покоряване от любов, от единодушие, от това да пеем заедно на един тон на душата и сърцето. Това е сигнал, че тук има нещо неправилно, и трябва веднага да отстъпим две, три, десет крачки назад.

Като казвам това, бих искал да кажа и друго, с което започнах: че сега срещу младостарчеството воюват като с жупел, казвайки че всичко навсякъде е младостарчество. И затова не трябва да има нито послушание в Църквата, нито дисциплина, ето, чети книжки и се спасявай! Но покажете ми такива, освен най-умните професори с митри и без митри, които могат да се спасят така. Целият опит в живота на Църквата се опира на това, че традицията – това е „препредаване” от ръка на ръка, че най-доброто предаване е това, на което можеш да се научиш, пребивавайки редом до учителя, а не четейки книжки. А на нас искат да ни кажат, че времената на благодатните старци са свършили (вероятно, още при Антоний, Макарий и Пимен Велики), а оттогава досега не е имало нищо друго, освен пълни младостарци, които сега ходят на тъпли, а вие не ги слушайте, вие сами сте умни, четете книжки – Писанието, трима-четирима препоръчани автори, и това е всичко. А ако някой започне да говори за послушание, за духовен живот, за опита на молитвата, за това как трябва да си пробиваме път до нея, а ако заговори и за някакъв мистичен опит, то всичко това е или младостарчество, или прелест. С това всичко това се изсушава до нивото на безплодна рационална схема, от която никога не може да израсне нищо: нито молитва, нито истински духовен живот. Затова трябва да подхождаме внимателно. При проблема за младостарчеството съществува обратната страна: работата не е само в свещеника, а в това, че енориашите, и главно енориашките са готови да търсят старци и да ги виждат в лицето на нищо неподозиращите енорийски свещеници.

Такъв пример има в живота на Арсений Велики. Една знатна дама много му „досаждала”: тя също търсела такъв благодатен повижник и абсолютно послушание. Периодично му се налагало да пътува по някакви църковни дела ту в Константинопол, ту на други места. И ето, когато тя вече го измъчила до крайност, той, както е написано, казал: „Наистина ли искаш да бъдеш на послушание при Арсений?” И тя радостно отговорила: „Най-сетне! Да, искам, ще направя всичко, каквото ми кажеш”. „Добре. Ако през целия си живот оттук нататък чуеш, че Арсений е влязъл в някой град, ти веднага трябва да излезеш от него и да се отдалечиш на десет стадия разстояние, и докато не узнаеш, че Арсений е излязъл от този град, не се приближавай до града на по-малко от десет стадия”.

Такъв бил отговорът на светия човек. Впрочем, ако някой обикновен свещеник каже така днес, почти със сигурност ще го нарекат грубиян и младостарец: той вече мисли високо за себе си, с едни се държи приветливо, а други гони от себе си, аз не съм му необходима.

В някои ситуации се налага да бъдем значително по-сдържани и деликатни, имайки пред вид обстоятелствата на времето и реалната оценка на хората. Но разбира се, линията на поведение на свещеника трябва да бъде отказ от подобен вид спекулации, от такъв вид грижи, указания, инструкции стъпка по стъпка. На принципа: преди да стоплите вода в чайника, трябва първо да налеете водата, след това да го включите в контакта, иначе няма да може да заври. Наистина, където е възможно, благоразумният свещеник ще се стреми да се дистанцира от инструкциите стъпка по стъпка, а където е възможно – да се опитва да възпитава хората в това сами да носят отговорност за своите постъпки. Защото какво главно стои зад всичко това? Бягство от отговорност. Нежелание да отговаряме за нищо нито в църковния живот, нито в личния. Да правим всичко по благословение. Не защото това е благодатно послушание, а защото така е по-лесно да се живее. Да не мислиш и толкова.

„Може би тези думи ще изглеждат странни на някого. Но и за това трябва да поговорим. Обикновено на човека в неговото паднало състояние ще бъде трудно да отсече пред духовника, а и пред когото и да било изобщо, своята воля, да се смири, да прояви истинско послушание дори и в нещо много малко. За това е необходим подвигът на самопринуждаването. И често хората не издържат и най-разумното и здраво духовно ръководство именно поради това, че не искат да се смиряват. Но в същото време, колкото и парадоксално да е това, множество хора търсят това, което би могло да се нарече „готово спасение”, търсят този, който би могъл да каже: „Аз зная как трябва” – и да ги поведе след себе си така, че повече да не им се налага да мислят за каквото и да било, да се избавят от постоянния, мъчителен избор между добро и зло, между добродетел и порок, предоставяйки правото на този избор на друг вместо тях. Дали този друг знае накъде действително трябва да вървим, или той е само „слепец, който води други слепци, за да падне заедно с тях в ямата” – това се оказва, че не няма никакво значение. Важно е друго – неговата сила, неговата увереност, неговата способност да подчинява, да действа решително, без колебания”[4]. Най-разпространената грешка на духовните чеда по отношение на духовния отец е замяната на послушанието със стремеж към постоянно общуване. В някои случаи те превръщат послушанието в предлог за срещи и беседи с духовния отец. Получава се нещо като духовен вампиризъм, желание за удовлетворяване на собствените скрити страсти. Тук духовната любов с заменя с „платоническа” любов, примесена с мечтателност и романтика, а най-главното е, че такива хора безцелно отнемат време и сили, и някак се стремят да завземат за себе си всичко, което трябва да принадлежи на всички. Където изчезва духовният страх от своя наставник, там изчезва и духовната любов към него”.

И накрая, последното и най-главното. По наше мнение, в отношенията „послушник – старец” основна е фигурата не на стареца, а на послушника. Пастирът съществува заради пасомия, а не обратното. Послушанието е необходимо не на пастира, а на пасомия.

Смисълът на отношенията между пастира и пасомия е в това пасомият, чрез послушание към пастира, да стане подобен на Христос. Затова класифицирането на пастирите като „недостойно живеещи – още не свети – безстрастни” е повече теоретично. За реалния пасом в реалния живот да различава, например, кой живее достойно, но още не е достигнал святост; кой едва навлиза в свещеното небе на безстрастието и кой, „лицемерейки с добро лицемерие”, скрива своето христоподобие под привидни немощи и страсти – често е не само невъзможно, но и не е необходимо. Както пише един съвременен атонски монах, „… който е познал своята немощ, той ще търси във Великото Тайнство на Послушанието не безстрастието на пастира, а излекуването на своята болна, страстна душа. Който не иска да познае своята немощ, той ще успее да види „страстното” дори и в най-безстрастния, „немощното” – и в най-могъщия, „нечистото”, „дребнавото” и „греховното” – и в най-честия, най-великия и най-светия човек”[5].

(край)

 

[1] Свт. Димитрий Ростовский.(Цит. по кн: Константин (Зайцев), архимандрит. Пастырское богословие. Изд. „Свет Православия”, 2002. С. 81).

[2] Прп. Лев Оптинский. (Цит. по кн: Преподобные Старцы Оптинские Жития и наставления. Изд. второе. Свято-Введенская Оптина пустынь, 2002. С. 52).

[3] http://testis-mutus.livejournal.com/83658.html.

[4] Архимандрит Рафаил (Карелин). Умение умирать или искусство жить. Послесловие редакции.М, 2003, с. 429.

[5] Иером. Доримедонт. К неверящим в то, что в наше время возможно доброе послушание пастырю. М., „СвятаяГора”, 2004. с.34-35.