Автор: Ивайло Борисов
Тези, които обичат да проследяват миналото (и считат, че то влияе и на настоящето им), биха били склонни да съставят картина на своето родословие. Ние като християни не бихме натоварили този акт с разбирането за любов към отдавна миналото и мъртвото, а по-скоро вярваме, че то, миналото, и хората, които са го оформили, живеят не само във вечното си измерение отвъд, но тук и сега.
Църковната музика също има своя история, като под думата „история“ тук е коректно да разбираме не сухите учебникарски факти, а пътя на нейното развитие, на което е подложен всеки жив организъм. Защото за разлика от Обекта на нейната възхвала — Бог, за Когото ни е известно, че е „безначална и вечна Светлина, в която няма изменение или сянка от промяна“ (св. Василий Велики), то църковната музика се е променяла във времето.
Когато се връщаме назад във времето, виждаме, че църковното пеене придобива някои от чертите си още преди появата на Този, Чието величие главно то възхвалява — Иисуса Христа. В неговата генеалогия са втъкани някои от музикалните черти на древното юдейско богослужение – на богослужебните събрания на първите християни се пеели псалмите на св. пророк и цар Давид, а също така и някои старозаветни химни като две песни на св. пророк Моисей, песента на пророчицата Анна и др.
По-късно върху църковната музика влияние оказва и богатата гръцка музикална култура (в потвърждение на последното е достатъчно да споменем названията на средновековните ладове: дорийски, лидийски и т.н.).
Преди време станах свидетел на разговор между колеги-богослови, в който един иначе добър църковен певец каза нещо, некореспондиращо с истината — според него нотите, с които се записва едногласната църковна музика — т.нар. невми — били едни и същи още от времето на преп. Роман Сладкопевец (VI в.) до днес. Колкото и примамлива в традиционалистко отношение да ни изглежда тази теза, факт е, че през вековете невмите са се променяли — доказателство за това е съществуването на палеовизантийска нотация, средновизантийска такава и т.н. Същото между другото важи и за развитието на западната нотация — след невмите, използвани през Средновековието, възникват линейната система, хоралната и пр.
Същото можем да кажем и за църковната музика — във времето тя се е променяла, като в състава ѝ са влизали най-различни елементи. Но както е трудно да открием всички подробности около собственото ни родословие, така е мъчно и да постигнем успех в отграничаването на музикалните елементи, изграждащи църковното пеене.
Знаем, че музиката е нещо, което е насочено към душата на човека, но доловимо посредством слуховите му възприятия. За съжаление, ние нямаме възможност да чуем как точно е звучала църковната музика дори отпреди 200 години поради един прост факт — липсата на записи. Например един от великите оперни певци — тенорът Енрико Карузо е дължал славата си както на прекрасния си глас, така и на факта, че в началото на ХХ век той е един от първите, почнали да записват репертоара си на грамофонни плочи.
Фактът, че историята е определила водещо място в църковната музика на сириеца преп. Йоан Дамаскин (VIII в.) — с чието име свързваме оформянето на църковното осмогласие [1], — сочи, че ориенталската стилистика вероятно не е била чужда на природата на тази музика още от дълбока древност.
Десетина века по-късно „гените ще кажат думата си“ и църковната музика отново ще изпита сериозно ориенталско влияние (поствизантийската музикална традиция намира съприкосновение с турско-арабската музика) — нещо, което не допада на всички църковни музиканти и певци, но е част от генеалогията на църковната музика.
Така в родословието на църковната музика, освен юдейско и гръцко влияние, са откриваеми и музикални характеристики, присъщи на свързаните с християнството сирийци, египтяни, представители на балканските народи (между които сме и ние) и др.
Според нашия музиковед Петър Динев песнопението „Полиелей на българката”, дело на прославения творец на църковни химни от български произход преп. Йоан Кукузел (ХIV в.), е послужило „за основа на по-сетнешната разработка на пространната църковна музика“[2].
Не бива да забравяме, че възприемането на дадена църковно-музикална практика със сигурност е свързано и с пречупването ѝ през призмата на някои местни музикални традиции, характерни за определена етническа група и времето, в което тя се простира.
За влиянието на светската музика
В иконографията съществува изображение, наречено „Дърво Йесеево“ (можем да видим тази композиция в трапезарията на Бачковския манастир), базирано на библейския стих — „И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен“ (Ис.11:1). Знаем, че Йесей е баща на св. пророк и цар Давид, Чийто родственик е и Синът Човешки Иисус. Изображението представлява стилизирано родословно дърво, където можем да видим фигурите както на цар Давид и старозаветни пророци, така и тези на древни философи като Сократ и Аристотел [3]. Това изображение се базира на разбирането, че в старозаветния свят Бог е общувал със Своя богоизбран еврейски народ посредством пророците, но и другите народи не са били лишени от грижа, ръководени от издигнатите в нравствено отношение техни езически философи и мъдреци.
Взимайки повод от това изображение, може да утвърдим, че в родословието на църковната музика има елементи и от светската музика. Тези, които се отнасят скептично към последното, бих помолил да отговорят на въпроса: защо съвременниците на протопсалта [4] на Константинополската патриаршия Даниил (ХVIII в.), живял в мултикултурна среда, са го обвинявали в невежество? Защото в неговите песнопения (които изпълняваме и днес [5]) е имало странни музикални фрази, каквито певците не са изпълнявали нито преди, нито след него. А това пък се дължи на факта, че негов приятел е бил големият светски композитор Захария Ханенде [6], с който взаимно са обменяли познанията си.
Друг пример — в руската църковна музика от втората половина на същия ХVIII в. се забелязва влияние на разпространената по това време в Русия италианска музика. Така в църковната музика влезли мелодии от опери на композиторите Спонтини, Глук и др. За известния композитор Бортнянски е известно, че в своите хорови концерти нерядко излизал извън границите, предписани от църковните правила.
В практиката на едногласната поствизантийска музика от края на ХIХ и началото на ХХ в. можем да открием песнопения, в които са преплетени „чужди“ елементи — такива например са някои от композициите на Михаил Хаджиатанасиу (†1942), преподавател по църковно пеене в православната семинария на о-в Халки.
В своя проповед за Неделя преди Рождество Христово, когато Църквата е положила да се чете евангелският откъс за родословието на Христос (Мат. 1:1-25), митрополит Антоний Сурожски, говорейки за праотците на Христос, споменава, че не всички, които са изброени в родословието Му, са имали безукорен живот — някои от тях са били грешници. Те обаче са били част от човешкото семейство на Христос и са намерили основание за вярата си и оправдание на живота си в Неговото въплъщение. И в генеалогията на църковната музика също можем да съзрем „предци“, които на пръв поглед са светски, но впоследствие оправдани и облагодатени в музикалната практика на Църквата Христова.
Бележки:
[1] В практиката на едногласната църковна музика осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми). Всяка възкресна служба започва събота вечер с „владеенето“ на определен глас, който бива сменен от следващия по ред след него в началото на следващата богослужебна седмица.
[2] Динев, П. Духовни музикални творби на св. Йоан Кукузел, С., 1938, с. 7.
[3] Срв. Дуйчев, Ив. Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. С., 1978.
[4] Първопевец, ръководител на десния клирос в храма.
[5]Например нотираните причастни стихове за празниците Въздвижение на св. Кръст Господен, Рождество Христово и др.
[6]Захария Ханенде (един от най-големите композитори на класическа източна музика от ХVIII в.) е писал и църковна музика.
