Автор: прот. Александър Шмеман
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева
В третата неделя след Пасха в църквата се чете откъс от Евангелие от Йоан, в който се разказва за изцелението на разслабения от Христос.
Имаше иудейски празник – пише Евангелист Йоан – и възлезе Иисус в Йерусалим. А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.
Там имаше един човек, болен от трийсет и осем години. Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. И той веднага оздравя, взе си одъра и ходеше…
Това е евангелският разказ. И много хора, след като го чуят, може би казват: пак чудеса, пак невероятни неща, нямащи и неможещи да имат нищо общо с нашия живот, интереси, нужди, проблеми… Но да се вслушаме и да се замислим: Евангелието е така по детски просто, евангелските разкази са така кратки, че съвременният човек лесно се подвежда от тази краткост и простота. Все му се струва, че истината за него и неговия живот трябва да бъде сложна и трудна за разбиране, защото самият той е сложен.
Но може би непреходната сила на Евангелието е именно в това, че то свежда всичко до най-главното, основното, първичното – добро и зло, тъмнина и светлина, човек и Бог, живот и смърт. А нали ако се замислим съсредоточено, дълбоко, не само с ума, но и с цялото си същество, то в края на краищата винаги ще видим, че става дума за главното. Защото цялата сложност на живота опира до простотата на вечните въпроси: добро и зло, живот и смърт, Бог и човек.
И така, кое в този разказ е вечно, непреходно? В центъра на разказа стоят думите на разслабения, отправени към Христос: нямам си човек. Това наистина е вопъл на този, който от опит е познал страшната сила на човешкия егоизъм. Всеки за себе си. Ето, всички те – цялото това огромно множество слепи, болни, изсъхнали, и всички те очакват да се раздвижи водата, тоест очакват помощ, съчувствие, изцеление, утешение. Но… всеки очаква помощ само за себе си. И когато водата се раздвижва, всеки се хвърля напред, забравяйки за другите…
В евангелска перспектива къпалнята, разбира се, е образ на света, образ на човешкото общество, символ на това как е устроено човешкото съзнание. О, разбира се, в света могат да се срещнат много примери на преодоляване на егоизма, примери на доброта и самопожертвователност. Но дори когато на пръв поглед човек преодолява своя егоизъм, той все пак остава пленник на себе си и своето. Ако не на своята персона, то на своето семейство: и за своето семейство, за своите близки – своята риза е най-близо до кожата. Ако не на семейството, то на своя народ. Ако не на своя народ, то на своята класа, своята партия. Своето, задължително своето! И това свое се противопоставя на не – своето, следователно на чуждото и враждебното.
Но, ще кажат, светът така е устроен и не можеш да направиш нищо. Нима, ще отговоря аз – именно това е последната, обективна, научна истина за човека и човечеството? Нима, в крайна сметка, всичко в света се гради върху личния или колективния егоизъм и всичко живее чрез него?
Капитализмът, ни казват, е зло, защото е егоизъм. И ето, трябва да го съкрушим, в името, да кажем, на комунизма. Но комунизмът също провъзгласява своето: свой мироглед, своя класа, своя партия и т. н., тоест има свое и себе си против не – своето, другото… И не, няма изход от този порочен кръг. И ето, незабележимо за себе си, ние сме престанали за де задушаваме в този свят, изцяло проникнат от всепоглъщащ егоизъм. Кръв, омраза, страх, в най-добрия случай – равнодушие.
Някога, през 20-те години на този век , един млад човек, почти момче, завършил със самоубийство, оставяйки следната бележка: „Не искам да живея в свят, в който всички лъжат и мамят…”. Той се задушил, не издържал. А нас постепенно ни завладява този навик, и ние преставаме да чувстваме ужаса на егоизма като ужас…
За това говори евангелският разказ за разслабения. И всички тези болни, немощни, изсъхнали – всички те са болни на първо място от неизлечим егоизъм, който и води човека до вопъл: нямам си човек! Няма човек! И това значи, че човекът започва там, където бива преодолян егоизмът, това значи, че човекът – това е преди всичко лице, обърнато към другия човек, това са очи, вглеждащи се с участие и любов в очите на другия човек. Това е любов, състрадание и помощ.
По-нататък Евангелието казва: този нов, истински човек е проявен, дошъл е при нас в Христос. В него при самотния, изстрадал човек идва не чужд, а свой; идва, за да приеме неговото страдание като Свое, неговия живот като Свой, да му помогне и да го изцели. Искаш ли да оздравееш? Това не е въпрос на някой, който иска да наложи нещо, да убеди в нещо или да подчини на себе си. Това е въпрос на истинската любов и поради това – на истинското участие.
Религията, уви, също може да стане егоизъм, да бъде заета само със себе си, със своите. Но важно е да се разбере, че такава религия, колкото и да се прикрива зад християнството, всъщност не е истинско християнство… Защото цялото християнство е в пробива през страшната броня на егоизма, в пробива към онази любов, която, по думите на ап. Павел, Бог изля в нашите сърца. Това е Неговата нова, вечна заповед. Това е нещото, на което е посветено цялото Евангелие, цялата наша вяра…
