Автор: свещ. Роман Савчук
Източник: pravoslavie.ru
Превод: Пламена Вълчева
Когато пратил войници да отсекат главата на свети Йоан Кръстител, Ирод, четем в Евангелието, се натъжил, защото „знаеше, че той е мъж праведен и свет, и го пазеше; много работи вършеше от послушание към него, и с приятност го слушаше“ (Марк. 6:20). Дори този жесток управник ясно разбирал, че свети Йоан е особено близък до Бога. „Христов приятел“ — може би това е най-точно определение за връзката на великия пророк с Предизвестения от него Спасител. От какъвто и ъгъл да погледнем, неизбежно ще видим тази особена близост между Господ и Неговия Предтеча. Христос отишъл при Йоан на река Йордан, за да се кръсти, него оставил да възложи ръка върху Му в изпълнение на Закона, за него казал, че е „Негов Ангел“ и „най-големия между родените от жени“ (Мат. 11:10-11). Самият Ирод, чувайки за делата на Спасителя, със страх изрекъл: „Иоан Кръстител е възкръснал от мъртвите“ (Марк. 6:14).
Въпреки това в историята за свети Йоан Предтеча има някои неща, които будят недоумение. Когато имаме верни приятели, ние обикновено се стараем да ги пазим, да ги ценим, готови сме на всякакви жертви, за да бъдем близо до тях и да не ги загубим. В отношенията между Спасителя и Неговия Предтеча обаче тази близост и това приятелство изглеждат малко по-различно. Ако се вгледаме в евангелското повествование, ще забележим, че Господ и свети Йоан Предтеча сякаш през цялото време стоят на разстояние един от друг. Понякога между тях сякаш липсва и пълно единомислие: при река Йордан „Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?“ (Мат. 3:14).
Когато Иисус отишъл с учениците Си „в земята Иудейска, и там живееше с тях и кръщаваше”, Йоан „тъй също кръщаваше в Енон, близо до Салим“ (Иоан. 3:22-23), без да се присъедини към Спасителя. Те като че ли обитавали паралелни светове, които много рядко влизали в досег помежду си. Освен това, когато Господ разбрал за залавянето на Йоан, Той не се втурнал да помогне на Своя приятел, не го подкрепил, а „отишъл в Галилея“ (Мат. 4:12). Тази непонятна раздалеченост между Спасителя и Неговия Предтеча била забелязана дори от учениците им, които понякога ги сравнявали и си съперничали помежду си, както разказва за това евангелист Матей: „Тогава дохождат при Него Иоановите ученици и казват: защо ние и фарисеите много постим, а Твоите ученици не постят?“ (Мат. 9:14). А на друго място евангелист Йоан Богослов предава думите на Йоановите ученици към него: „рави, Оня, Който беше с тебе отвъд Иордан и за Когото ти свидетелствува, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него“ (Иоан. 3:26). И накрая, самият Предтеча ни изненадва, когато „повика двама свои ученици, изпрати ги при Иисуса да попитат: Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Лук. 7:19).
Тази видима страна на отношенията между Спасителя и Неговия Предтеча изглежда още по-удивителна, ако си спомним изпълненото с най-искрена любов към Господа признание на свети Йоан Кръстител: „не съм аз Христос, но съм пратен пред Него. Който има невеста, младоженец е; а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни“ (Иоан. 3:28-29). Тези думи говорят много. Оказва се, че истински приятел е не този, който очаква категорично засвидетелстване на приятелството, а този, който умее да е търпелив и който жертва дори най-искрените стремления на своето сърце. „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан. 3:30) — ето на какво се дължала радостта на Предтечата. Оказва се, че той е отдал целия си живот не за това добродетелите му да свидетелстват за него самия, а за Този, от Когото бил пратен.
Тук има два много важни момента. Първо, самият Предтеча постоянно умалявал достойнството си, стараейки се външно да отрече близостта си с Бога, на която хората били свидетели. Той можел, запазвайки служението си, да стане прочут водач на народа. Трябвало само да потвърди своето избраничество, своите близки отношения с Господ и думата му щяла да придобие неограничена власт. Но той не направил това. Близостта му с Бога останала изключително вътрешно достояние, той не очаквал тя да бъде засвидетелствана нито от някакви външни обстоятелства, нито от някакви особени отношения със Спасителя. Той бил най-искреният Христов приятел не защото постоянно пребивавал с Него, не защото слушал словото Му и проповядвал Евангелието, а защото във всичко приел Неговата воля и защото бил готов да претърпи дори отдалечаване от Този, към Чиято близост се стремил с цялата искреност на сърцето си. И този подвиг, съкровен, разбираем само за Бога, е подвиг на истински приятел.
Вторият момент е свързан със Самия Спасител. Той също бил привързан с цялото Си сърце към Своя верен приятел, Той също желаел да сподели с него всички теготи на земния живот, но въпреки това не го приел сред най-близките Си ученици, а сякаш целенасочено го държал на разстояние.
Тези обстоятелства разкриват един удивителен закон на живота с Бога: понякога Господ държи най-близките до Себе Си на разстояние. Оказва се, че колкото по-близо сме до Бога, толкова по-далеч от Себе Си Той е готов да ни остави, защото знае, че дори под тежестта на най-трудните обстоятелства, дори сред онези, които са най-отдалечени от Църквата, ние пак ще изповядваме Неговото милосърдие и човеколюбие. От друга страна, онези, които действително усещат близостта с Бога, които постоянно желаят да бъдат в общение с Него, не търсят никакво външно потвърждение на тази близост. Те са готови да претърпят изпитания, те са готови да понесат безропотно и най-трудните обрати в живота, във всичко виждайки невидимата десница на човеколюбивия Бог.
Близостта с Бога няма външни форми. Понякога тя се изразява дори в привидна богооставеност. Господ обаче познава силата на вярното сърце. Дори в най-неблагоприятните обстоятелства то няма да поиска потвърждение на любовта на Твореца, а дори до смърт ще изповядва вярата, че нашият благ и милосърден Бог винаги желае най-доброто за човека и няма да допусне да се случи нищо случайно в неговия живот.
