За тези, които са отвъд

416 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм Св. Атанасий“, гр. Варна

Съвременният човек избягва да си мисли за смъртта. Защото това го изтръгва от шизофреничната реалност на връхлитащото битие. Поставя го встрани от орбитата на ежедневния водовъртеж от събития, в който се е вторачил, разпилян в мисловен хаос.  Нещо повече – въпросът за неизбежния преход сякаш го парализира и дори го тласка към депресия. Той не е подготвен за него. Както и за всеки от „проклетите въпроси“ на вечността. Защото е разглезен, повърхностен и невротичен.

Но когато дойдат миговете за отдаване на почит на покойниците, човекът притихва и навлиза в себе си. Ала бидейки скептик и изтъкан от суеверия, навежда глава. Не само защото изведнъж го връхлита страх, но и поради това, че в него проговаря онзи вътрешен инстинкт, който е вложен от Бога – тъгата, копнежът по Него. Тогава си спомня за своята истинска родина, защото по замисъл Божи е „отвъден“. Склонен е да наведе глава и да влезе в храма, за да почете тези, които са отвъд. Принася своите дарове и умислен се моли за своите покойници. Застава опечален и утихнал в несвоевременната мисъл за смъртта.

Но както изрича Достоевски: “Смърт няма, а има среща с Бога.“ Среща единствена, личностна, съкровена и най-важна в пътя на човешката душа. Целият съзнателен живот на личността е път и подготовка за нея. В тихите часове, посветени на душите на отминалите, ние се взираме и в себе си. Тогава в нас бавно навлиза една неизбежна мисъл, независимо дали сме вярващи или невярващи, православни или не – осъзнаването на истината колко сме крехки и временни. Сълзи напират в очите, а ние замираме в своя вътрешен душевен унес. В съзнанието изплуват лицата на тези, които са изпълнили нашия живот и са му придали неповторим смисъл.

Те са живи, дори по-живи от нас. Ние сме замръзнали в оковите на плътта, ограничени и затворени в нейните неизбежни нужди, а те са някъде там, където е безкрайното „отвъд“. Затова не ги наричаме мъртви, а ги определяме с думата “покойници“, упокоили се в Бога. Всяка душа е получила от Божията десница онова, което е заслужила – блаженството на рая или мрака на преизподнята. Всеки е преминал пред своя съкровен Съд с Христос в четиридесетия ден и е застинал в очакване на Страшния, последния.

Но какво можем да направим ние за тях? Кое е най-доброто, което да сторим за нашите покойници?

Само две неща – милостиня и молитва. Колкото повече, толкова по-добре. В мистичния свят на Светото Православие всички ние се събираме, молим се и отдаваме нещо наше, като деца на Всемогъщия Бог и приятели на Христос. Но наш свят дълг е да не го правим сами, отделени един от друг, а в една свята съборност. Защото сме част от едно общо тяло Христово и сме потопени в диханието на Светия дух. Това е дълбоко сакралния смисъл на Светата църква още от ранните времена, когато човек се появява в света, венчава или го напуска, отивайки при Бога. Ние сме един до друг, ние сме нещо още по-важно и неразбираемо за невярващите – един в друг.

Светите отци ни учат и свидетелстват с виденията и целия си опит в духовния живот, през призмата на своя личен подвиг, че всички сме в неделима вътрешна връзка. Всички ние, които носим неговото име, превърнало се в призвание – “християни“. Последователите на Пречистия Иисус от „небесната“ (тържествуваща) и „земната“ (войнстваща) Църква. Според тези учители на мъдростта и съсъди на Неговата благодат, нашите молитви и приноси са като прохладен вятър за любимите ни покойници в зноя на състоянието, в което се намират, там, където са положени от Христос. Където и да са те, ние облекчаваме тяхната участ. Нещо по-важно – с всичко, което им принасяме, сме способни да облекчим положението им и да го променим към по-добро. Защото те не могат да променят нищо и няма как да се разкаят, за разлика от нас, които, при цялата ни греховност, сме способни да преминем през водата на покаянието и изповедта. Защото окончателната присъда все още предстои.

В този дух е и изреченото от св. Паисий Светогорец (1924 – 1994): „Както на затворниците носим и помагаме, и с това ги утешаваме, така и помагаме на всички покойници, за които се молим. Молитвите на живите за покойниците са последната възможност за това как можем да им помогнем. Това е единствената помощ преди последния Съд. Молитвите и панахидите са най-доброто, което можем да направим за тях. Затова и светата Църква толкова ги зачита. Те могат да изведат дори и една душа от ада“ („Слова“, том IV, стр. 239). Но с това приемаме и благодат, защото изпълняваме дълга си на техни сродници и духовни приятели.

Поради това всичко, което вършим, е от значение не само за тях, но в еднаква степен и за нас. Затова нека да пристъпваме към молитва за нашите мили покойници и да отдаваме, отдаваме, отдаваме от сърце, колкото се може повече от себе си, излизайки от рамките на своето застинало себелюбие. Така можем да утвърдим себе си в любовта и в служение на ближните. Любов отдаваща, жертвена, такава, каквото изиска и очаква от нас Спасителят Христос, Който е пролял кръвта си за всеки един от родените от жена.