ЗА ЦЪРКОВНИЯ МУЗИКАНТ ПЕТЪР САРАФОВ И ЕДИН АКТУАЛЕН ЦЪРКОВНОПЕВЧЕСКИ ВЪПРОС

406 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София

 Буквите на името му са избелели, но не и паметта за него.

Навярно почти всички сте чували това име — Петър Сарафов. Човек, който е притежавал не само висок възрожденски дух, но и любов към красивото изкуство на църковната едногласна музика. С което, разбира се, прилича на всички нас, питаещи чувства на оправдана любов към пеенето в пределите на Божия дом.

Неотдавна двама семинаристи — Иван Барбулски и Йоан-Петър Павлов, — отличаващи се с отношение не само към пеенето в храма, но и към предците, работили в тази сфера, посетиха гроба на Сарафов и ми изпратиха снимка на надгробния му паметник. Изумлението ми беше, че надписът на името на учителя и църковния певец Петър Сарафов почти беше изчезнал. Времето бе почнало да заличава буквите. Но нека признаем, дори свидетелството на този паметник да би млъкнало окончателно, ние пак ще си спомняме за светлата личност, почиваща под него.

Защото светлите личности светят с вътрешна светлина, а не с изкуствен блясък, идващ от скъпи вещи.

Роден на 15 октомври 1842 г. в с. Гайтаниново, Неврокопско, Петър Вълчов Сарафов получава първите си уроци в родното място при българския възрожденски просветен деец Георги Зимбилев.

През 1860 г. Петър завършва гръцкото училище в гр. Сяр с отличие. През следващите години учителства в гр. Сяр и в различни неврокопски села – Гайтаниново, Либяхово, Зърново. Там Сарафов заменя гръцкия език в преподаването с българския.

През 1873 г. Сарафов е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Същата година в гр. Мелник се открива българско училище, в което Сарафов става първият български учител. През следващите няколко години той отново преподава в неврокопските села, а след погрома на Априлското въстание е хвърлен в Драмския затвор.

През 1879 г. живее в Пловдив, но по настояване на Българската екзархия се връща в Македония и през 1881 г. възстановява закритото пет години по-рано българско училище в Сяр.

В края на 1884 г., наклеветен от гръцкото духовенство, е арестуван заедно с останалите учители, осъден е от Военен съд в Солун и заточен в Мала Азия. По-късно успява да избяга от там и се установява в София, където живее до края на живота си. В София Петър Сарафов пее в красивата църква „Св. Николай Софийски“.

Петър Сарафов предава Богу дух на 1 ноември 1915 г. Негови синове са деецът на македоно-одринското революционно движение Борис Сарафов (†1907) и драматичният артист и режисьор Кръстьо Сарафов (†1952).

Три години преди смъртта му е издадено неговото „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика“, който е най-обемистият и изчерпателен от излезлите в България псалтикийни сборници [1].

От посвещението в „Ръководството” става ясно че първите учители по църковно пеене на Петър Сарафов  са били баща му Вълчо К. Сарафов и братовчед му Георги Иванов (Зимбилев).

Говорил съм с един от най-добрите познавачи на невмената ортография (правопис) у нас — църковния певец Борис Борисов, според който малкото грешки, допуснати при нотирането на поместените песнопения в „Ръководството”, свидетелстват, че авторът му е владеел добре ортографията. Музикологът и протопсалт Петър Динев отбелязва, че този сборник има в основата си възкресника на Николай Триандафилов [2], а теоретичната част е лично дело на Сарафов. Динев пише, че „като научно изследване, то [Ръководството — б. а.] има голяма стойност. В него систематично са изложени най-главните въпроси от теорията на източното пеене и по някои от тях са дадени подробни уместни и напълно задоволителни разяснения.”

Сега искам да ви обърна внимание на нещо друго, свързано с едногласното църковно пеене.

Първите преводи на монодийна (едногласна) църковна музика от невми на съвременно петолинейно писмо в България започват в края на XIX в. и са свързани не с друг, а с човека, чиито невмени сборници са най-често използваните върху храмовите ни певници и до днес – Манасий Поптеодоров. През 1896 г. Манасий издава „Божествена литургия“ (т. 1), през 1897 г. „Божествена литургия“ (т. 2) и през 1898 г. „Възкресник“ [3]. В тези свои трудове Манасий, както отбелязахме, прави преводи на песнопенията на западни ноти, т.е. версии, свързани със западноевропейската музикална традиция.

И друг път съм писал, че Сарафов (за първи път в наш невмен сборник!), както и други познавачи на едногласното църковно пеене у нас от първата половина на миналия ХХ в. — като архимандрит Амвросий [4], Мирчо Богоев [5] и Петър Динев  [6] — също започват да свързват това пеене и характерните му тонови разстояния с теорията на западноевропейската музика и т.нар. темпериран строй. (Темперираният строй или равномерна темперация е музикална система, при която интервалът 1 чиста октава е разделен на 12 еднакви полутона).

Тоест в системата на преподаване на църковната едногласна музика споменатите музикоучители започват да използват тоновите разстояния полутон (най-малкото разстояние между два тона) и тон (разстояние равно на два полутона). Защото, пак да повторим, в темперирания строй няма по-малки или по-големи градивни частици от полутон (които да не са цял тон).

В теорията на византийската музика обаче, към която се придържат както някои практикуващи я гърци (не всички — защото и не могат!), така и техни поддръжници у нас, съществуват такива разстояния — малък, среден и голям тон (или минимален, малък и голям).

Добре, до тук добре. Обаче не практика се получава така, че тези хора започват да пропагандират, че всички, които не пеят по този начин, не са певци в пълнота, защото не спазват тази традиция. С други думи, през този век, век и нещо (от началото на ХХ в. и до днес) едногласното църковно пеене у нас е било изопачено. Ето тук е уловката.

Хубаво, ти можеш да пееш по интервалите на оригиналната византийска музика, защо обаче считаш, че другите не пеят правилно? Тук ми се струва, че има чувство на уникалност и неповторимост — едно доста „хлъзгаво“ чувство. На едно място поетът Бродски препоръчва: „Старайте се да бъдете скромни. […] Това, че се налага да настъпите някого по краката, не означава, че трябва да стъпвате по главата му.“

А пък и в крайна сметка може би не е случайно и това, че у нас едногласното пеене е наречено източно църковно пеене, за разлика от свързваното изцяло с Гърция византийско пеене. За Гърция обаче след малко.

Нека всеки пее по начин, който да е красив, а пък въпросът дали тоническите частици, изграждащи тоновете, ще са дванадесет или например девет, да оставим настрана.

Ако става за въпрос Сарафов е бил изкусен познавач на гръцкия език, но това не му е пречело както да се бори за правото да преподава на роден език, така и да погледне на музиката по един по-съвременен начин. Грамотни са били и музикоучителите, чиито имена споменахме като свързани с преподаването на църковно пеене с европейски интервали — ако се съмнявате, погледнете отново биографичните им данни.

Защото в това да копираш изцяло другите няма нищо кой знае какво оригинално. Самият Хрисант, духовникът, с когото главно свързваме съвременната невмена нотация, отбелязва в своята Теория (в мястото, където говори за диатоничната стълбица), че: „За да пее правилно начинаещият тази стълбица, той трябва да я изучи от музикант-грък […].“ Въпреки уважението ми към голямата фигура на отец Хрисант, тук бих казал: е, хайде де, чак пък толкоз. Ние може да не сме народ с толкова древни историци, поети и философи, но това не ни прави по-негодни от другите.

Знаем, че гърците са силно привързани към родното — фактът, че в края на XVIII в. в Патриаршията на Фенер е отхвърлен опитът на образования Агапий, идващ от Палермо, да въведе едногласно пеене с европейски ноти, не е случаен. Не отричам, че невмите са класическият вариант за фиксиране на това пеене (но не и единственият), но все пак смятам, че има върху какво да се замислим по отношение на гореизложения факт.

Мисля, че не е редно един родител да иска децата му да го копират във всичко, защото те носят своята индивидуалност. Иначе защо ще има различни поколения, развой на историята и пр. Тъкмо затова, защото всяко нещо, което е живо, може и да се променя. Погледнете се в огледалото — сигурен съм, че там виждате и малкото дете, което си играе безгрижно, и възрастният човек, придобил вече изменен вид, но оставащ в същността си пак същият. Така е и с музиката — това, че едно нещо е било по един начин за определен период от време, не означава, че то винаги и навсякъде ще бъде такова.

Искам да задам следния въпрос: дали само в България (както някои твърдят) може да се чуе църковно едногласно пеене с европейски интервали?

Ще ви спомена, че музикологът от Северна Македония проф. Яне Коджабашия (най-голямото име в областта на източното църковно пеене в западната ни съседка) също преподава на учениците си пеене по невми с европейски интервали. Самият Коджабашия свидетелства, че преди повече от 20 години, когато е започвал да преподава в Скопие църковното пеене по метода на Хрисант, е видял, че интервалите на Хрисант са трудни за обучаващите се. Затова е започнал да преподава „по европейски“. „Мисля, че всичко, което опростява и улеснява изучаването и практикуването на византийската музикална нотация — твърди Коджабашия, — трябва да се приема без предразсъдъци. Убеден съм, че от този принцип се е ръководил и великият Хрисант.“

Добре, ще кажат някои, това може да се случва в страни като България и Северна Македония, но това не важи за Гърция, която е своеобразен център на едногласното църковно пеене.

За тях ще кажа, че моят приятел, чудесният софийски псалт Александър Ганчев (пеещ в храмовете „Преображение Господне“ и „Св. вмчк. Георги“ — кв. Дървеница) е учил пеене в Гърция при покойния протопсалт Илия Тумбас [7], който също е преподавал църковно пеене с европейските интервали, дори е ползвал класическо пиано по време на уроците си.

Чудно ми е какво е посланието на твърдящите, че традицията на византийското пеене се е изгубила у нас в началото на ХХ в.? Разбирам го така — както преподаващите църковното пеене, така и техните ученици — няколко поколения българи! — са били извън „правилния коловоз“. Е добре, накъде е „отивал този влак“ тогава? Ще ми се читателят да помисли върху това.

Защото ако смятаме, че традицията на правилното пеене е била прекъсната от хора като Сарафов, тогава в областта на църковното пеене тяхното име не би трябвало да се свързва с нещо добро. Извинете, но това е, меко казано, непремерено.

Щом в България църковното пеене е било поставено върху тази основа, за която говорихме, значи е имало за какво да бъде така — първо, едва започващото ни приобщаване към европейските културни народи след Освобождението, второ, по-лесното усвояване на музиката с помощта на равномерната темперация.

Самият Сарафов отбелязва в своето Ръководство, че заради разделянето на диатоническата гама на тонове и полутонове (в подкрепа на което привежда и имената на гръцки музиколози) ще бъде обвинен от съвременниците си в нововъведение.

Това — използването на интервали от тон (12 тонически частици), полутон (6 тонически частици) и тон и половина (18 тонически частици, т.нар. „хиатус“) — Сарафов прави, за да може певецът, виждайки числата 3, 4, 7, 9 и пр., да не се „замотава и изпада в  едно безизходно положение“.

А нека отбележим и нещо друго — не винаги дадена теоретична конструкция отговаря на практиката. В разговор за пеенето с църковния певец и преподавател във Факултета по математика и информатика към СУ д-р Антон Зиновиев същият ми обърна внимание на факта, че някой може да твърди, че преподава музика с европейски интервали, а реално да пее нетемперирано (според г-н Зиновиев тази работа с различните на брой тонически частици и фиксирането им е твърде съмнителна). Възможно е църковният певец да пее по такъв начин, както е чул да го правят други певци преди него, със специфична орнаментика и интервали — сиреч да не се ориентира само по нотите (което примерно е невъзможно при класическия вокал). Това означава само едно — пеенето се учи от учител, чието изпълнение ученикът слуша и то става еталон за него. Разбира се — говорим за традицията, тази прекрасна дума, характеризираща в случая същността на едно изкуство, за чието усвояване се иска както отдаденост и постоянство от страна на учащия, така и харизма и професионализъм от страна на преподаващия.

Колкото и не на място да звучи споменаването ми в този текст, аз също за некратък период от време бях църковен певец и пеех с „европейски интервали“. Но забележете — първо, случвало се е да ми кажат, че пеенето ми не е съвсем темперирано, и второ, не мисля, че това мое музициране е отблъсквало богомолците от храма.

И най-важният извод, любезни читателю: нишката на традицията не бива да се къса. Ненапразно доц. д-р Клара Мечкова твърди, че до „появата на теоретичните текстове през ХІV в. знанието за музикалната традиция живее в устната практика, в продължителните  упражнения с учител (майстор); то остава живо предание (идентична е ситуацията и във византийската иконопис)” [8].

Източното църковно пеене е богатство, което е достояние на всички православни народи, които са го ползвали за възхвала на Бога. То не може да бъде монополизирано. Както казваше един мой преподавател проф. Стефан Хърков: „Днес по света има много православни псалтикийни традиции, които чувствително се отличават една от друга. А богатството на Православието е в огромното многообразие в традициите.“ Един ще пее така, друг — малко по-различно, но в крайна сметка пеещите трябва да пеят красиво, с жар.

Пак казвам, уважавам труда на тези, които се стремят да се доближат до едно по-автентично звучене на едногласната църковна музика, но това не бива да конфронтира различните църковни певци; не бива едните да мислят, че другите са по-долно качество. Защото тези, които не вървят с тях, а възпяват името на Христос, не са против тях (срв. Лук. 9:49-50).

Църковният певец трябва да може да привлече вниманието на слушащите към Бога. Ако не може да го направи, няма да му помогнат никакви специфични разстояния. Или казано с теоретичния език на едногласното църковно пеене: между него и слушащите ще се появи едно огромно разстояние от хиляди частици „далечина“.

Връщайки се в началото на текста, си задавам следния въпрос: дали някои не разчитат на това, че като съзнателно не споменават името и трудовете на Сарафов (и тези на посочените по-горе наши сънародници и музикоучители), а говорят за загуба на традицията на пеенето от това време (нач. на ХХ в.), не искат да се уподобят на времето, което е почнало да заличава буквите от надгробния камък на нашия възрожденец и църковен музикант? (Държавният глава на РФ например наричаше приживе вече покойния Алексей Навални „берлинския пациент“). Както обаче се казва по един друг повод: ние помним.

Бележки:

[1] Сборникът съдържа: Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика; Биография на св. Йоан Кукузел; Парахордни уроци; Воскресник; Антология (цветосъбрание)

[2] Борисов, И. Първите български печатни нотирани църковни певчески сборници, www. dveri.bg, 15 ноември 2017 г.

[3] По отношение на преводите на източното църковно пеене на петолинейна нотация Манасий Поптеодоров е пионерът на това дело в България. Четири десетилетия по-късно това дело подхваща и доразвива нашият именит композитор Петър Динев.

[4] Архимандрит Амвросий е роден през 1883 г. в гр. Шумен. Едва 12-годишен приема монашески постриг в Преображенския манастир. Впоследствие завършва Цариградската духовна семинария. висшето си богословско образование получава в Черновци (днес в пределите на Р. Украйна). По-късно става протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а след време е преместен на същата длъжност в Сливенската митрополия. Съставя и издава църковнопевческо пособие в два тома. Първият том носи заглавие „Учебник по източно пение” (1937 г.) и съдържа: 1) Теория и Кратък възкресник, 2) Пространен възкресник и 3) Подобник. Вторият том (1939 г.) е озаглавен „Псалтикиен утренник” и съдържа: 1) Обикновен утренник, 2) Великопостен утренник и 3) Катавасийник. Архимандрит Амвросий подготвя заиздаване и трети том — „Псалтикийна литургия”, но това църковнопевческо пособие не било отпечатано. Ръкописи на изброените псалтикии — вероятно предпечатните Амвросиеви оригинали, днес се пазят в библиотеката на Рилския манастир със сигнатури 5/10, 5/11 и 5/39. Псалтикиите на о. Амвросий не успяват да придобият място върху българските храмови певници. Архимандрит Амвросий почива през 1943 г.

[5] Мирчо Богоев е роден в Пловдив в края на ХІХ в. Получава богословско образование в Цариградската духовна семинария. Дългогодишен преподавател по Източно църковно пение в Пловдивската духовна семинария. Съставител на „Учебник по Източно църковно пение” (1940), който, наред с музикално-образователните книги на П. Сарафов и П. Динев, не губи значението си и днес. На 17 ноември 1963 г. е възведен в почетното църковно звание „протопсалт“ лично от Българския патриарх Кирил.

[6] Гелева, В. Петър Динев жизнен път и творчество 120 г. от рождението на композитора, www.pravmladeji.org, последно посещение: 8 март 2024 г.; Карамихалева, А. 120 години от рождението на бележития музиковед, композитор, преподавател, диригент и певец Петър Динев, www.bg-patriarshia, 13 юли 2009 г.; Борисов, И. 40 години от смъртта на музиколога, композитор и протопсалт Петър Динев, www.pravoslavie.bg, 2 юли 2020 г.

[7] Почина видният гръцки църковен певец Илия Тумбас, www.dveri.bg, 16 март 2023 г.

[8] Мечкова, К. Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията. В. Търново, 2009, с. 33.

Използвана литература:

Аврамова, Р., Василева, В., Давчева, Д., Даскалова, К., Димитрова, Д., Еленкова, В., Куюмджиева, М. Т. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни… Енциклопедия. С., 1988.

Енциклопедия „България“, т. 6,  С-Ти, БАН, С.,1988.

Динев, П. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С.,1949,

Борисов, И. 80 години от кончината на музикоучителя Манасий Поптеодоров, www.pravoslavie.bg, 14 октомври 2018 г.

Сарафов, П. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика. С. ,1912.

Попов, К. свещ. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004.

Хрисант. Голяма теория на музиката, съставена от Хрисант, архиепископ на Дирахий от Мадит. Превод на бълг. език по изданието на Панайотис Пелопидис от 1911 г. Кирков, Д., А. Атанасов. София, 2007.

Биографичните данни за архимандрит Амвросий и Мирчо Богоев ми бяха любезно предоставени от доц. д-р Любомир Игнатов, преподавател по източноцърковно пеене в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“.