ЗЕМЯТА НА МОЕТО СЪРЦЕ

994 0

Автор: Величка Николова

Източник: „Неочаквано щастлив живот”

Колко е интересно вечер да вървиш по улиците и да се вглеждаш в светещите прозорци на апартаментите — тъмно, шуми вятър, леко ръми, ти си сам, бездомен, мръсен и гладен. Интересно и носталгично. А там — зад прозорците, има уют, сигурност, топлина и непременно нещо вкусно мирише в кухнята. Мирисът излиза и навън през прозорците, и ти вървиш и плуваш в облаци от най-различни вкусни изпарения и ухания.

Но това добро и възвишено усещане се разваля донякъде от телевизорите, защото почти навсякъде се вижда синкава светлина, бърборене и сменящи се изображения. И този телевизор иска да бъде част от уюта на човеците, да бъде техен събеседник, събрат, приятел, необходим и близък, абе почти човек. А ти си без телевизор вече толкова години, плюя на телевизора, ама човеци няма. Съдба! Кой знае, може да е за добро дето нямаш дом и осигурена храна, и телевизор. Те, тези неща вървят заедно.

Той се сети за едни познати, които щяха да умрат от глад, защото живееха с едната пенсия на бабата. Дядото отдавна ги беше изоставил. Децата на бабата не ставаха за нищо. Синът беше умствено недоразвит, ама трябваше да яде и да пуши цигари, а щерката беше безработна. И тя трябваше да яде, ама имаше претенции. Та те успяха да продадат някаква земя и с парите си купиха телевизор. Да можело да гледат различни предавания, защото вече имаха един, ама не им стигаше. И сега вместо хляб — телевизор. Докъде стигна прогресът!

Това ли е щастието?! Да, може и да е това — според човека. И такова елементарно щастие имаше някога, когато беше млад, а на стари години го изгониха от къщи. Жената не те иска, понеже си некадърник, с пенсията ти се разпорежда дъщерята. Тя е с малка заплата, а трябва да издържа сина си — студент по социология, политология, или някаква друга „логия” там. Сега си щастлив, когато ти дадат левче или намериш фас на земята, когато не те болят шиповете на петите и не куцаш, обут в стари галоши, когато в найлоновата мръсна торба в ръката ти има хляб и кисело мляко, когато не те пребият лоши хора, за да ти вземат малкото стотинки и хляба.

В редките спокойни мигове се заглеждаш в прозорците и ти се иска да спиш на чисто, да си стоплен и сит и нищо, нищо повече…

Но му беше ясно, че това никога вече няма да го има, а ако се случи, то това ще бъде по някаква грешка, по някаква чудновата огромна грешка на съдбата ли, на Бога ли… макар че Бог не прави грешки. Ще бъде невероятна милост, милост до болка, до сълзи… А какво всъщност му е нужно на човека, освен милост!

Той си спомни колко лош беше, как говореше, говореше, говореше гадости за хората, как ги обвиняваше, че го крадат и шпионират и му мислят зло. Как все му се струваше, че го мамят и лъжат, водеше дела, губеше ги и пак се караше с всички — с роднини и съседи. Как се свиваше сърцето му, когато му искаха услуга и държеше да знае кога ще му се отблагодарят, как мразеше жена си, защото беше кокетна и хубава на младини и я подозираше в изневяра. Как държеше изкъсо дъщеря си, за да няма приятел и тя се омъжи за първия срещнат, а после се разведе. Там, на земята на сърцето му, се водеха битки с хората, мислени и жестоки, тези битки после ставаха в действителност, ставаха явни и той не разбираше защо го избягват и обиждат всички. Така той намрази  и жена си, и брат си, и съседите, и началниците в малката работилница, където беше майстор на ремонтни дейности. А беше наистина майстор, но вечно обиден и зъл.

Спомни си как веднъж една негова племенница, дъщеря на брат му, го съжали и му даде двайсет лева да си купи лекарства — беше болен от грип и нямаше пари. Той взе подаянието, дълго благодари и дълго плака сам, защото вече осъзнаваше своето безсилие и самота. И тази роднинска грижа някак стопи злобата му. Тези двайсет лева — нищо и никакви пари, му се сториха чудо. Поиска и той да стане добър, сърцето му искаше да излива милост така, както изляха над него милост с тези двайсет лева. С тези пари той оздравя, може би и без тях щеше да се оправи, но щеше да се мъчи и боледува, а можеше да получи и усложнения. Поиска и той да стане добър, но не успя. Вече почти го бяха изхвърлили на улицата и сега можеше да бъде добър единствено към другите бездомници, към уличните кучета и котки, към птиците, които кълвяха трохи по тротоара. Сега вече беше аутсайдер.

О, как искаше сега да има пак двайсет лева! Какво ще направи с тях ли? Много неща.

Ще си купи пица и една бира. Ще пие кафе сутрин рано, когато изпълзи от  кашоните в изоставената барака на старите казарми. Ще си купи нови дрехи втора употреба за пет, шест лева, ще се преоблече, ще си купи обувки, пак втора употреба. Ще се премени и ще отиде при жена си — да иска прошка. Ще иска прошка от всички — от дъщеря си, от брат си, от съседите, от целия град, от целия свят, от Бога…

Мислеше, че ще умре, беше болен, повръщаше, без да е ял нещо, често трепереше като маларичен, усещаше се с температура и му се виеше свят. Искаше да умре по човешки, вкъщи, да го погребат прилично.

И така вървеше и мечтаеше, и го вярваше, че може да стане. Само да му даде някой пак двайсет лева. Но защо да не отиде и така, както си е мръсен, окъсан, вонящ, брадясал, с дълги черни нокти и с найлонова торба през рамо?

Да, може и така. Но не искаше да го виждат в това състояние, някакъв срам, а може би остатък от достойнство не му позволяваха да се яви такъв пред жена си, дъщерята и комшиите. Просията му носеше дребни пари, просеше където му падне, но най-често пред църквите в неделя. Вярващите му даваха стотинки, от тях трябваше да се храни, да си купува кибрит. С кибрита си палеше огън в бараката през зимата, гореше някакви стари книжа от казармите, стари изпочупени мебели. Така караше през зимния сезон, а през лятото спеше пак там, но по-често в парка. Но сега взеха че сложиха врати на парка и го заключваха нощем, след проверка по алеите. Понякога му купуваха хляб и кисело мляко, или два кренвирша. Това беше разкош. Реши да помоли някоя баба да му купи сапун. Те щяха да му купят, бяха милостиви и сами се радваха на своето милосърдие. Точно това го отблъскваше от тях, тяхното сладникаво дребничко милосърдие. Мислеха си, че правят кой знае какво! Така си мислеше той, затова не влизаше никога в храма.

В края на седмицата вече имаше сапун, измоли от Тона Гарата нейната нокторезачка. Тона Гарата живееше и работеше около гарата. Работи — значи да проси. А спеше или на пейките край първия коловоз, ако не я изгонят, или в близките градини, омотана в парцали. Той също си имаше прякор — Даньо Джобния. Защото носеше широко палто с огромни джобове, в тях събираше какво ли не.

Тона му даде нокторезачката и поиска нещо в замяна. Той обеща като се изкъпе да и даде остатъка от сапуна.

Беше краят на септември, още беше топло и ясно времето, въздухът блестеше с тънки паяжинени конци, падаха кестени от дърветата, топли и лъскави, приличащи на сърца. Той отиде надолу по реката, накрая на града, съблече се и си изми главата и врата, изми краката си и си изряза ноктите. Извади единствената си риза от торбата, облече я под мръсното сако. Навлече пак същото бельо, което беше купил на старо преди време, чорапи нямаше. Дългата му коса изсъхна, среса я с пръсти и я върза с канап. Обу прокъсаните галоши и тръгна към гарата. Тона го чакаше, с присвити зли очи, нетърпелива и любопитна. Върна нокторезачката и връчи тънкото парче сапун. Тона го огледа намусено и каза:

— Ама пак миришеш на лошо…

— Това ти миришеш — сопна се той.

И сякаш беше празник. Днес щастието му се усмихна. Едно момиче му даде шоколад, а една баба му подари торбичка с курабийки за „Бог да прости” някого.

Той изяде половината курабийки много бързо, но реши да си остави  за утре. После повърна всичко. А шоколадът смяташе да подари на жена си. Искаше да направи нещо добро на жена си, макар че тя го мразеше. Той беше сигурен, че тя го мрази. Всъщност тя не го изгони, той сам си тръгна след поредния скандал за нещо дребно, тръгна си от гордост и от лошотия, от инат и де да знае още от какво. „Ще се махна от тебе” — беше изкрещял той. „Ами, махай се” — измъчено отвърна тя. Той тръшна вратата след себе си. И така се скита три години из града. Никога не се приближи до дома си през тези три дълги години. Гордостта, инатът, злобата сега бяха вързани и кротуваха някъде в него.

Когато наближи малката си къщичка в края на уличката, беше вече нощ. Преди това беше откъснал от парка една хризантема. Похлопа, позвъни, зачака.

Чу тропането на чехли, тихо мърморене.

— Кой е? — попита женски глас.

Това май беше жена му. Жива е, значи. Пое дълбоко дъх и каза глухо:

— Аз съм. Отвори!

Настъпи мълчание. Цял век измина, докато тя отвори. Той и подаде цветето, бутна в ръцете и шоколада. Тя го гледаше втрещена, а той я разглеждаше — беше малко остаряла, с боядисана рядка червеникава коса и оскубани вежди. Но беше напълняла и изглеждаше добре. Това той го разбра светкавично от пръв поглед.

— Няма ли да ме пуснеш да вляза? Това е за теб!

Тя погледна цветето и шоколада в ръцете си, после ги хвърли в лицето му и затръшна вратата.

— Добре — извика Джобния. — Ще умра тук, пред вратата, не ти ли е жал, не те ли е срам да ме оставиш така? Болен съм, ще умра, искам да умра вкъщи.

Той ли изрече това, или го изрече нещо вътре в него, някакъв глас, отчаян и замиращ. Стана му срамно и тъжно. Седна на стълбичката, закачи цветето на илика на палтото, пусна шоколада в джоба при курабийките. Край, всичко е напразно, цялото му старание, подготовката в сърцето и цялото миене и чистене.

Легна и се остави на умирането. Тресеше го, гадеше му се и сърцето му блъскаше с отсечени силни удари. Нямат ли край мъките? Може пък да го погребат прилично от неудобство все пак? Той се загледа в тъмното облачно небе и сякаш потъна някъде, в някакъв свят на изкривени образи, на звуци от лумкащи лудо тенекета, на миражи с планини от пясък и бодливи кактуси. Откъде пък тези кактуси тук? Някой го попита как се казва, а той отговори „Джобния”, наоколо взеха да се смеят същите тези изкривени образи, да го плюят и замерват с пясък.

Не чу как вратата се отвори, не усети как четири ръце го вдигат и го внасят вътре.

Дойде на себе си от нещо мокро по лицето и врата, бяха го пръскали с вода. Отвори очи и видя надвесени над него лицата на жена си, дъщерята и един младеж, вероятно възмъжалия му внук. „А пък аз се измих, чист съм” — искаше да каже с достойнство.

— Мръсен е, трябва да го изкъпем — каза някой от тримата. Жена му.

Той изпъшка и се опита да стане. Не успя, остра болка в корема и в гърдите го свлече надолу. Дадоха му чай с евтин ром, той го пиеше бавно и сладостно, питието го отпусна и успокои. Сети се, че това беше обичайното лекарство, с което жена му лекуваше всичко — от простуда и кашлица до стомашни болки и шипове.

—  Слушай, ами ако не умра? Ще ме изгоните ли? А?

Вече не мислеше, че умира, вече искаше да живее точно тук, при тези хора, в тази кухня, пред този телевизор. Някаква надеждичка взе да се промъква.

— Ти няма да умреш — каза жена му. — Щом досега не си умрял.

— Прости ми — каза той. — Не мога повече, намъчих се.

Още докато го казваше, усети как му олекна, беше произнесъл най-трудните думи в живота си, само за миг в него трепна намерение да я погали. За какво? И защо? Той не знаеше. Това желание затрептя като малко внезапно избухнало пламъче, посвети малко и угасна, но остана да тлее в мъглявите лабиринти на съзнанието му.

Жената до него заплака.