ЗРЪНЦА, А НЕ ЛИСТА

554 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

В беседите си с идващите при него поклонници, един от великите старци на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994) обичал да повтаря едно свое особено наставление. А именно, че тогава, когато някой от тях има някакъв проблем, от каквото и да е естество, той трябва да го решава първо по духовен начин, а после, ако се наложи и не противоречи на вярата, да действа типично по светски. И всичко това не само за чисто лични духовни въпроси, но и за такива от широкия спектър на ежедневното си битие.

Ако ние, християните и особено православно вярващите, спазвахме всичко това, тогава не само щяхме да докажем, че сме такива, а именно истински верни и предани  на Спасителя, но и резултатите от това щяха да бъдат в пъти по-добри от постигнатите.

Уви, колко рядко постъпваме така… Зададе ли се някакъв проблем от какъвто и да било характер, ние се устремяваме към нашия някогашен, добре усвоен, превърнал се в навик стереотип  на поведение — реагираме като типично светски хора. Потъваме в зоната на „стария човек“ — обзема ни безпокойство, губим  вътрешния си мир, потъваме в страх, започваме да се лутаме в теорията на вероятностите, а после търсим връзки и губим духовния си облик. По този начин не само забравяме нашите шепнещи обещания за вяра и вярност, но и се хвърляме в прегръдката на суетата. Събличаме от себе си Христос, нашия истински Бог и Спасител, като дреха, която временно не ни е нужна и ни пречи да дишаме така, както искаме — свободно и спокойно, оставайки верни на своята воля и своенравие. Мълчаливо му казваме: „Иди си! Не ми трябваш! Сега ми пречиш!“.

Така се предаваме в плен на кесаря и позволяваме да ни завладее духът на неговата своевременност. Това е атестат за нашето маловерие, илюстрация на колебанието ни и на липсата на достатъчно упование в Него. Нима не ни е казано обратното? Нещо повече — дори обещано от всемогъщия и всемилостив наш Отец.

Още в Стария Завет Неговият глас звучи категорично: „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи” (Пс. 54:23). А и в Новия Завет на мира и любовта Спасителят изрича, изпълнен с топлина и грижа към последователите Си: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33).

Освен тези слова в Свещеното Писание имаме толкова много свидетелства за преобразяващата и възраждаща Божия подкрепа със знамения, чудеса и откровения както в житието на светци и праведници, така и на неправедни и неблагочестиви хора. Бог като подател на всяко благо блика щедрости и обгръща с любов всички, които са се обърнали и дори онези, които не само не са Го познали, но и дори не искат да Го познаят.

Но ние не четем знаците на небето. Не виждаме жестовете на Бога. Не отговаряме на протегнатата Му ръка. Оставаме полуслепи и слепи в нашия компромисен свят. Така изявяваме свойствената си топлохладност, която се е превърнала в наше типично състояние за пребиваване във вярата и за отношение към света. Със самодоволството на фарисея удобно намираме оправдание пред себе си, упоени от своето мнимо благочестие и от сладникавата убеденост, че ще бъдем помилвани. Това дори не е явно отстъпление, проява на някаква макар и грешна позиция, а някакво мижаво полуотстъпление. Не е белег на явно лицемерие, а полулицемерие, с което сами се лишаваме от порива да Го изживяваме пълноценно и с жива вяра, трептяща и действена, бидейки искрени и предани докрай. Майката Църква иска да ни обгърне с топлината и грижата си и да поеме болката ни, а ние ù обръщаме гръб.

Затова и плодовете ни са толкова често такива — незрели, недорасли и нефелни, израснали в градината на сивотата. Делата ни изобличават, нещо повече — чрез тях ние се изобличаваме сами. Постъпваме като наемници, а не като приятели на Пречистия Иисус, като осиновени, а не като синове на Всевишния. А изходът, доказаната рецепта за това е много проста и истинска — при връхлетял проблем първо да се обърнем към духовник. Да потърсим личен контакт и пряка консултация,  по възможност „очи в очи“, да представим проблема си ясно и подробно, подхождайки с пълно доверие. И тогава ще бъдем пастирски насочени към спасителните пътища, изповядвани от светата  Църква — милостиня и молитва, покаяние, изповед и причастие и редовно посещение на богослуженията.

Така ще направим най-важното — ще Го поканим в нашия малък наранен свят, за да се намеси и да го освети със Своята светлина. Така ще прогоним мрака и ще премахнем паяжините, които са го облепили в своите лепкави мрежи. Ще потърсим зрънцата, вместо бързо да се насочим към листата, които са носени от вятъра и ни привличат закачливо и мамливо с лекотата си. Това ще бъдат зрънца на мъдрост и премъдрост Божия, осветени, благословени и преблагословени от Духа Светаго. Знание чисто и пречисто, идващо от Отца на светлините. Далече, далече от блудкавите еликсири на света, който е обречен на лутане в своята изхабена битийност. Ще подълбаем навътре и ще стигнем  до извора. Ще стигнем до плода. И тогава с уморените си очи ще видим Неговото невидимо присъствие, което ще ни посети така, както дори и не сме очаквали.

Ще осъзнаем, че чудесата са не само за светите, праведните и доказано благочестивите, но и за всички нас — обикновените, окаяните, борещите се в морето на живота със своята лична немощ и с насрещните ветрове и подмолните рифове. Тогава ще се отпуснем в прегръдката Му и ще застинем утихнали и успокоени в Неговия мир и под Неговия невидим покров!