Игумен Петр Мещеринов: Правилата се четат, пост се пости, а да се живее в името на Христа – нещо не достига …

2746 0

Автор: игумен Петр (Мещеринов)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Цветомир Цанков

В своята скорошна реплика в социалната мрежа Фейсбук игумен Петр (Мещеринов) отново повдигна темата за отделянето от църквата, за която вече бе писал в предходна статия. За разбиране на този въпрос игумен Петр предлага да се обърнем към изучаване опита на ранното протестантство. Неговата реплика предизвика жив отклик в Интернет и ние се обърнахме към автора с молба да разясни своята позиция.

Вие пишете в своята реплика, че сте се „потопили в изучаването на ранното протестантство” и превеждате ранно протестантски автори „Как вие стигнахте до такъв живот”? Това е малко необичайно занимание за православен монах и свещеник.

Работата се състои в това, че аз достатъчно дълго се занимавах с преводи на текстове на духовните произведения на Бах – и много се радвам, че моят труд се оказа търсен, книгата излезе вече в две издания. Богослужебните текстове на Лютеранската църква, за които е писал своята „вечна” музика Бах, пробудиха у мен общ интерес към Лютеранството – в края на краищата, ако то е способно да ражда такива явления, като творчеството на Бах, тогава заслужава внимание и изучаване.

Бах, несъмнено, е бил мистик – в църковния смисъл на тази дума: той ме изведе и до пастирската литература на ранното протестантство, запознавайки се, с която, аз се убедих – което не е парадоксално – в нейната актуалност за съвременния търсещ Бога човек.

В допълнение, аз – все пак, уви, много небрежно – следвам магистратура в Санкт Петербургската духовна академия, а темата на моята магистърска работа също се свързва с началото на протестантите. Не ме оставят без тяхното внимание и издателите – подготвих за публикуване книга с избрани творби от XVI век на мистика Валентин Вайгел, и сега готвя за превод една от най-важните книги на онова време, в течение на три века оказала необичайно силно влияние върху духовния живот на цяла Европа, включително Русия: “Истинското християнство” от Йохан Арндт.

Така че моите занимания произтичат от учебните задължения, както и от интереса на много хора към темата. Освен това, аз вярвам, че въвеждането в руската култура – и църковна и, така да се каже, “обща”, – на текстовете от важни църковни исторически източници – е наистина дело патриотично.

Но няма ли да навреди на православен човек потапянето в протестантството?

Вредно за православния човек е предимно невежеството и “желязната завеса”. А запознаване с основните източници не може да навреди, а да разшири само неговия светоглед. И колко слабо и немощно ще бъде нашето Православие, ако се страхува от някои неправославни текстове?
Уместно е да се припомни, че цялата Руска църковна наука от XVIII до началото на ХХ век, с която имаме право да се гордеем, не е могла да се осъществи без близки отношения с германската протестантска образованост и да се опира на нея.

Що се отнася до мен лично, ранно протестантските текстове укрепиха само в съзнанието ми истината за учението на Православната църква и вярата ми към него. Друго нещо е, че в светлината на такова “разширяване на светогледа” станаха ясни, както и много от актуалните проблеми на православния живот, които произлизат от пропастта между учението и практиката.

“В многото знания има много мъка?”

Знаете ли, целият човешки живот има многопечална същност. Предпочитам тъгата на знания – това е още по-близо до скръбта на Бога (2 Кор 7:9), защото идва от копнеж и жажда за правда (Мат. 5:6), а не скръбта от незнание или от поглъщане на оглупяващия пропаганден продукт от един или друг вид.

Но тук не може да бъде избегнат въпроса: Използвате протестантски източници, а в действителност за много от нас протестантството – е твърдо вероотстъпничество, ерес, там няма спасение.

Тук ще обясня рязко: хора, които вярват вътрешно в задължителното унищожаване на неправославните християни, по мое мнение, извършват грях хулейки Светия Дух. Невежеството и вътрешната “желязната завеса” правят възможни такива антихристиянски възгледи.

Църквата не е правила съборно осъждане на всички католици или протестанти, въпросът за границите на Църквата и други еклесиологически проблеми не са решени от Църквата, следователно, да се остане с убеждението, че Светият Дух се е отклонил от (в нашия случай) ранните протестанти – означава да се заема мястото на Бога и да се взема решение от Негово име – кого Той спасява и кого не. Считам, че тези решения показват изключително опасна и пагубна вътрешна диспенсация.

По отношение на съдържанието на вашите бележки. Вие пишете за „разцърковяването”. Какво е това?

Необходимо е да кажа веднага, че “разцърковяване” е условен термин, и не е много добър, защото позволява много тълкувания. Ако имаше някаква по-точна дефиниция, аз бих бил много доволен да я ползвам.

Това е изключително пастирски проблем. Мисля, че всички изповядващи свещеници по един или друг начин са изправени пред факта, че след първоначалния период на църковен живот, когато християните се посвещават на Църквата – и този период трае до десет години – след това по някакъв начин престават вече да “работят” външните църковни инструменти: пост , богослужение и т.н.

Християнинът продължава принудително да изпълнява външно църковния чин, но плодове – живот в името на Христа – това не носи. Дори свещениците в последните години все повече и повече говорят за проблема с “пастирското прегаряне”.

Тук много важно качество е честността на човек пред самия себе си, и пастирската честност на тези свещениците, пред които той се изповядва, и с които той споделя проблемите си. Факт е, че християнинът и пастирът идват в някакво, бих казал, отворено и непознато “пастирско пространство.”

И, строго погледнато, това е мястото, където е основната, аз вярвам, вътрешно църковна проблема, която е “пропаст”. Защо това “пастирско пространство” е неизследвано? Защото в нашата съществуваща църковна педагогика няма методология – как да ръководим “пораснали” християни. Нашата църковна педагогика има само една развита сфера – някаква външна норма на вживяване в църковността.

Когато човек влезе в Църквата, в допълнение към теоретичните учения на вярата, то е естествено, необходимо и важно да му се даде практическо “ръководство”: Как да се моли, как да пости, как да участва в тайнствата, и т.н. Но последваща църковна педагогиката няма – и се оказва, че нормата на първоначалното външно въвеждане в църковния живот се превръща в норма за целия последващ живот на християнина. От това се получава и “затворения кръг”.

Но ако отворим Евангелието, ще видим, че християнския живот – не е кръг, а растеж, това е процес – тест, растеж на прекрасно дърво от малко семенце и т.н. И този процес е обърнат навътре, защото Евангелието ни разказва за новородения свише (Иоан. 3:3), на вътрешния човек (Еф. 3:16), за чувствата, които трябва да бъдат научени да разпознават доброто и злото (Евр. 5:14) и т.н.

Трябва да се разбере, че Църквата с институционалната си страна е нищо друго, освен педагогика. Целта на институционалната църква – на първо място, да даде на християнина вярно евангелистко учение, и от друга страна, непрекъснато да го укрепва духовно (с тайнствата, с всичките техни освещаващи и молитвени норми, според Преданието), с оглед всеки християнин (тук важно е да се подчертае, че е в лично отношение) да достигне до единство с вярата и познанието на Божия Син, съвършения човек, в степен на пълния ръст на Христос (Еф. 4:13).

След това, от своя страна, такива “преродени отново” личности в Христос допълват християнската общност (отново е важно да се подчертае в този ред, а не по друг начин – личности съставляват общността, а не общността “произвежда” в личността вътрешния живот в името на Христа).

Така че: “нормата църковност”, за която казах, е само външен, първоначален и много ограничен в своята област, “реквизит”, който само защитава живота на един християнин от разрухата на греха вътре и отвън. Евангелието и Църквата предполагат, че един християнин не може да се ограничава само с тези спомагателни “подпори”: църковността трябва да бъде с положително вътрешно съдържание, тя трябва постоянно да се движи напред и расте в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Иисус Христос (2 Петр. 3:18. ).

Но как? И тук се връщам към вътрешната честност, за която вече беше казано по-горе. На определен етап от църковния си живот християнинът някак си се убеждава, че постигането на благодатта и познаването на нашия Господ и външните гастрономически пости, богослуженията, спазването на молитвените правила и така нататък., с които той продължава и продължава да се принуждава, и дори вземането на участие в Тайнствата са различни неща. Постигането на благодат – е нещо друго, за което всичко по-горе е само една “обвивка.” Но какво е тогава?

И след това, ако християнинът е честен със себе си, той ще си даде ясен отчет, че той не знае – и не знае, защото пастирите на Църквата, не са го научили. И тук не става дума за това, което четем във висшите светоотечествени книги, а именно в ежедневната практика на съвременните ни духовни напътствия. И пастирите на Църквата, ако те са честни със себе си и пред стадото си, трябва да си дадат отчет, че нашата църковна педагогика не съдържа тази “методология за по-нататъшен растеж”, за която говорих, и съдържа само един и същ, повтарящ се кръг на първоначалната външна църковност.

Но защо?

Тук съм написал в своята статия, че тази тема изисква обсъждане на събор. Не мога да ви дам отговор, защо; Това надхвърля способностите ми. В този случай аз просто излагам “пастирски факт.”

Е, да се върна към вътрешната честност. И ако тя не съществува?

Тогава ще видим какво се случва в повечето случаи. Пастирите убеждават така израсналия християнин, че всичките му проблеми произтичат от гордост и своенравие, както и от духовна леност. “Прегаряне? Няма никакво прегаряне, а е твоя вината, просто не искаш да се покаеш “- това е, което повечето хора чуват в отговор на техните въпроси.

Но в какво да се покаем? Християнинът вижда в Евангелието едно, а в този вид на пастирска инструкция – друго. Евангелието ни уверява, че нашата цел е да се увеличи царството Божие вътре в нас, и ние да придобием, чрез Божията благодат, качествата на Христос; а нашата настояща пастирска практика ни казва, че върхът на християнско съвършенство е в това, ако не сме постили строго, сега е необходимо постът да е по-строг и по-строг; ако не сме чели всички молитви пред Причастие, необходимо е сега да се чете всичко, и т.н.
При такива обстоятелства, пред християнина има три пътя.

Първият – да излъже себе си, погазвайки своето живо морално и духовно чувство, което не казва, а вика срещу него: “Нещо не е наред! Търси нещо друго! “- И да стане един фарисей, който ще живее, за да осъжда инославните, и така нататък.

Вторият – да съхрани честността пред себе си, но вместо отговори на своите проблеми да получава само упреци и обвинения, и с болка и съжаление да се отдалечи от църквата (което е ” разцърковяване “).

И третият – “На свой собствен риск” до голяма степен вървейки “срещу течението” на Църквата, да остане в определена “позиция на частно лице” и да продължи да търси живия живот в Христос.

И как тук могат да помогнат ранните протестанти?

Те се фокусират върху “втория аскетизъм” – аскетизма на вярата, произтичащ от един от основните принципи на протестантството – Sola fide (само чрез вяра). Аз ще обясня. Един от протестантските мистици, калвинисти Пиер Пуаре (1646 – 1719) е написал в своя трактат “За пречистването на душата” за две пречиствания – активно действащо и “приемащо” (“страдателно” в смисъл на “страдателен залог”).

Активното пречистване е, както следва: Християнинът защитава живота си от всички излишества и с всички налични сили се пази от извършване на грях. Целта на пречистването – чрез казаното по-горе, да приготви място в душата си за актове на Бога, да се отдаде изцяло на Бога. И дейността на пречистването е изчерпана, с това външното обучение завършва.

След това идва най-важното – “приемащото” пречистване, когато в душата идва светлината на вярата, действието на Христос, и вече то самото, Светият Дух, управлява човека, очиства го от греха, учи го на цялата истина и размножава в него Божията благодат. Светото Писание и тайнствата тук са “опори” на процеса, средства за поддържане и укрепване на вярата.

Тук виждаме два аскетизма: “аскетизъм синергия” и ” аскетика на вярата”.

Първият – необходимо условие за втория; но това е състояние, много ограничено в своята област: силите, които са се подготвили, за да се гарантира, че Бог действа в мен.

Вторият – ” аскетика на вярата” – това е самият акт на Бога в душата.

Да сравним с православието. В действителност, в учението, няма разлика тук: в своята духовна дейност християнинът чрез “акт” се подготвя за ” Съзерцание”. Но това е в учението; а на практика разликата е много голяма, и то е, че православието съдържа само един “аскетизъм синергия”, и не знае нищо за ” аскетика на вярата”. И самият наш “аскетизъм синергия” само незначително ни пази от греха, и със сигурност не подготвя място за действието на Бога в нас, а прехвърля средства в категорията на целите.

Затова при нас имаме външна духовна дейност – това са постите, ходене на служба, поклони, правилата за поклонение, специални подвизи, и така нататък, и така нататък..

А за втория кръг, за втората област на духовния живот, за ” аскетика на вярата” и дума не става. Ние (не използвайки това име), почитаме проява на плодовете на тази сфера във великите светии, да кажем, преподобни Симеон Нови Богослов и св. Серафим Саровски, но сами в това не се впускаме.

Св. Игнатий (Брянчанинов) обясни на всички нас: това е страшна прелест, да се стремим към върховни духовни състояния в никакъв случай не трябва. Необходимо е само да се покаем, да се покаем и да се покаем. Да се покаем е безспорно необходимо. Но плод на хипертрофизация на този подход е, че православните християни, които знаят какво е ” аскетика на вярата”, са изключително малко, и тази област се счита връх на духовно съвършенство, само за единици; а в ранното протестантство това е било проповядвано на всички, и от това християните започвали своето духовно движение.

И именно тук възниква проблемът, който обсъждаме – разцърковяването: нашата църковна педагогика не само не осигурява за по-нататъшен растеж на християните ” аскетика на вярата”, но и не знае какво е това, и в същото време го клейми като “неправославие” и “прелест”. Ако няма ” аскетика на вярата”, то в неговия контекст се обезсмисля “аскетизъм синергия” – и това се превръща в порочен кръг, в който повечето от пастирите на Църквата отреждат  да ходят и да ходят и пак да ходят и да ходят християните; и както вече споменах реалността, че те отдавна се отглеждат извън този кръг, обективно им е необходима следващата стъпка – обявена като прелест, гордост, модернизъм и т.н.

Но Православната църква не случайно предупреждава против търсенето на по-високи състояния; никой не е отменял опасността от падане в прелест.
Няма никакво съмнение; но тук не са под въпрос тези “високи състояния”, за които четем при светите отци. Това се отнася до общуване с Бога, за което св. Феофан Затворник пише, че то трябва да бъде достояние на всеки християнин и, ако не е, ако не се осъществява, християнинът трябва да признае пред себе си, че той е извън своя дълг (вж. “Знакът на християнските нрави”).

Още веднъж искам да подчертая, че основната разлика в подхода към духовния живот в съвременното православие и ранното протестантство е, че православното богослужение счита висшите състояния достъпни само на отделни светци, а за протестантските писатели от XVI – XVII век това е общо правило.

Не означава ли това, някаква профанация на светини? Професор Осипов заяви, че всичко това е довело до унищожаване на Запад страхопочитанието, противостоене на страха от Бога и т.н.

Това е много сериозен въпрос. Виждате ли, ранното протестантство, обявявайки за всички цялата пълнота на лично общение с Бога, като по този начин не омаловажава височината на християнството, ги въвежда дълбоко в ежедневната “мръсотия”. Изключително важно е да се подчертае, че е имало обратен процес – ежедневието сега се издига до висините на християнството. Това, по мое мнение, е едно от най-важните неща и днес.

Какво е християнството за нас? Някакви задоблачни височини, за достигане, на които ние трябва да полагаме някакви “спортни” усилия? “Еднократни точки” (причастие), към които ние усилено се подготвяме чрез пост, ходене на църква, усилни молитвени правила, и т.н.,  и като ги достигнем, се отпускаме и се връщаме към „предхристиянското“ си състояние?

Или християнството – това е всеки ден, всяка минута, непрестанен живот с Христос и в Христос, към които сме се издигали точно в нашето “всекидневно” съществуване, без да се използват каквито и да било външни специални средства и помощта на специални “свещени места”?

Струва ми се, че Господ, като премахва далеч от Църквата всички видове външни исторически и културни подпори, процесът, който виждаме в Новите времена и до днес, ни призовава към такова “повседневно християнство”.

На какво тогава се основава това недоверие към ” аскетика на вярата”?

То има под него съвсем реална основа. Фактът, че над вярата ние нямаме контрол, не е от нас, а дар от Бога (Ефес. 2:8). По-добре следователно – според нашата църковна педагогика – да имаме синигер в ръката, да ни даде нещо, за да изпълни душата ни и времето на нашето поклонение (1 Петр. 1:17) – пост, поклони, служби и т.н., отколкото непознат жерав в небето: да влезем в това странно, без никакви гаранции минно поле – вярата. Бог, не можем по никакъв начин да предизвикаме, с каквито и да са ритуални действия, без значение колко голямо е доверието в общността, евхаристийността и т.н. Той ще даде вяра – ние Му благодарим; Но какво, ако не даде? Така че по-добре е поне да се пости. И този аргумент е доста практичен и има право да съществува.

Но задачата на Църквата – провъзгласяване на Евангелието – все още не е била отменяна. ” Аскетика на вярата” трябва да се обяви и към това да се устреми цялата сила на душата. Той е тук – обещанието на Христос: Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; За всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори (Мат 7:7-8) (между другото, точно за това, как да се иска и събира вярата, пише в своя “Надпис на християнските нрави” Св Теофан Затворник). И тук, отново и отново повтарям, според мен – нашата основна болезнена тема.

Православните християни вече силно размишляват за това, какво става с нашата църква? Къде е коренът на проблема? Извън Общността, в не-евхаристийството, в нашата история, в друго …

Считам, че коренът на проблема е в полето за пастирска работа. Ние не знаем нищо за действието на християнската вяра, за живата лична вяра като вътрешен акт на Св Дух не се говори, не се проповядва и не се насочват всички сили на душата на един християнин. Е, ако е така, тогава Евангелието действа автоматично: на хората е отнето и това, че те имат – човечност, чувство за морал, почтеност, здрав разум и др.; на пометеното и почистено място идват седемте зли духове, и така нататък и така нататък.

Освен това православните са научени нещо да правят през цялото време: за това ненапразно основата на православието е “аскетизъм на синергията”. Но тъй като това не води до ” аскетика на вярата”, машината започва да върти напразно: в Църква се прави нещо – правилата се четат, пост се пости, дълги служби се служат, външния живот все повече и повече се оправославя … а живот в Христос и неговите плодове , нещо малко … Така че опитът от ранното протестантство ми се струва много важен.

И все пак: защо в ранното протестантство тези въпроси са се оказали в центъра на вниманието?

Мисля, защото в протестантството същността на църковността се премества от вън вътре, в сърцето на християнина. Без съмнение, това е работа на Бога – израсналата църква престанала да бъде извън традиционното културно наследство на “масите” и става живот в Христос на всеки човек.

В някои отзиви на Вашата реплика звучи обвинението, че искате реформация в православието.

Страхувам се, че тези мои обвинители не разбират това, което исках да кажа. Още веднъж подчертавам, че ние говорим само за вътрешно църковен пастирски проблем, решаването, на който, и дори осмислянето от един човек е невъзможно. Аз просто поставям въпроси и предлагам темата – всъщност сериозна тема! – За да се обсъди от всички членове на нашата Църква.

Какво да кажа за Реформацията – Сигурен съм, че всичко е вътре в човека. Никаква външна реформация няма да направи нищо – затова е по-добре всичко да остане както е, и трябва да насочим цялото си внимание на факта, че всеки от нас трябва да се стреми към вътрешния живот в Христос. Ако това е така, тогава външния живот ще се промени към по-добро. И без това всякакви външни промени са напълно безполезни.

Благодаря ви за това интервю!