ИГУМЕН НЕКТАРИЙ (МОРОЗОВ): КЪДЕ ОТИВА ПАСХАЛНАТА РАДОСТ?

1673 0

nmorozПревод: Татяна Флева

Първоизточник: www.pravmir.ru

Случва се така, че радостта просто не се дава на човека – защото за него е по-полезно по това време да не се радва, а да се упражнява в търпение.

„Христос Воскресе!” С тези думи ние се поздравяваме в деня на Пасха, през Светлата седмица. И това навярно е най-радостното, най-важното, което вярващите могат да си кажат един на друг. Но понякога дори пасхалната радост се оказва много крехка, лесно преминава в скръб и тъга. Защо? И как да върнем на сърцето ликуването за Възкръсналия Спасител, ще разкаже игумен Нектарий (Морозов).

Инна Стромилова: Здравейте, отец Нектарий. Моля Ви, обяснете какво е радостта в християнското разбиране.

Игумен Нектарий: Какво е радостта, навярно, всеки човек знае в една или друга степен, защото какъвто и да е човешкият живот – а той понякога може да бъде и труден, и скръбен, и многопечален, и болезнен – все пак има маменти, когато човек, макар и за кратко, се чувства щастлив, животът му е пълен – такъв, какъвто би му се искало да живее постоянно.

И разликата между обичайното разбиране за радостта от християнското разбиране за нея се състои в това, че всички наши земни, тукашни радости, биват много преходни. Става така, че ти още не си успял да свършиш да се радваш, а по страните ти вече текат сълзи, тъй като нещо така те е отклонило от тази радост, че ти си забравил и за нейния източник.

Нещо повече, случва се така, че именно радостта става причина за скръб за човека, именно по силата на нейното непостоянство. Човек успява да разбере колко хубаво е това да се радва, какво забележително състояние на душата и сърцето е радостта, а тя вече си тръгва; иска ти се да я задържиш – а тя не се задържа. На каквото и да е била основана, това е така.

Ако става дума за отношенията между хората, те често биват непостоянни и в тях периодите на радост един за друг се редуват с периоди на скръб един за друг.

Ако това е свързано с някакви земни постижения, то и те са много непостоянни: човекът не е успял да се порадва на това, което е успял да направи, и се оказва, че вече трябва да започва отново, защото нашият живот е като ледена планина – дълго се катериш по нея, а след това в един миг слизаш и трябва отново да започваш да се катериш. Каквото и да вземеш, всичко действително преминава много бързо.

Що се отнася до радостта в християнското й разбиране, тя все пак е нещо различно. Това на първо място е радост в Бога, когато човек се радва не на нещо, което може да престане, а се радва на онова, което е вечно, на онова, което е неизменно – на своя Създател и Творец. Тази радост посещава човешкото сърце или тогава, когато Господ иска да утеши човека и да му даде опита на тази радост, или когато човек сам с целия си живот се стреми към това да бъде с Бога.

Тъй като Бог става главната и дори единствена цел на неговия живот, то за него усещането за пребиваване в Бога, усещането за радост в Господа става естествено. Човек, чийто живот е изпълнен с грехове, препъвания и падения, далеч не винаги може да се радва в Бога – напротив, той често се намира в състояние на печал по Бога, ако, разбира се говорим за човек, който е съзнателен християнин. А радостта в този случай бива, както вече казах, като някакво утешение, което Господ дава.

Ако човек се стреми към Бога и това, ще се повторя, стане неотменна част от неговия живот, то го прави щастлив и в скърби, и в печали, и в беди. Много добре можем да видим това в житията на различни светии.

Но понякога можем да видим същото в живота на хора, които не са прославени от Църквата, и които, може би, дори познаваме, защото на всеки от нас вероятно се е случвало в живота си да срещне хора, които, с по-голяма или по-малка сигурност, могат да бъдат наречени християнски подвижници.

Това не е задължително да са хора, които се подвизават с някакви външни подвизи, това са просто хора, които живеят с Бога и не търсят други радости. Отчасти може би от време на време ни се е случвало да изпитваме такава радост и самите ние, и ако ни се е случвало, то добре разбираме за какво става дума.

Най-често става така, че този момент, когато ни настига радостта, се случва по време на богослужение: някакви думи от песнопенията, молитвите, които до този момент са били скрити за нас, ни се разкриват – и се разкриват не просто за нашия ум, а и за нашето сърце, и това бива момент на радост в Бога.

Понякога това става тогава, когато ние се молим сами или четем нещо – и прочетеното се усвоява от сърцето ни и му доставя радост. А понякога това е някаква мисъл, която слиза в сърцето ни и пак разцъфва в някакво дивно цвете: ние виждаме цялата й красота, виждаме я не просто със сетивните си очи, а с очите на сърцето си.

Случва се така, че това не е дори молитвата, не е четенето, не е и някаква мисъл, а просто състояние на сърцето, когато човек изведнъж чувства: „Колко е хубаво!” Защото е много хубаво да бъдеш с Бога, и това е именно радостта в християнския смисъл.

Отец Нектарий, Светлата седмица удължава пасхалната радост, но не винаги ни се удава да съхраним това чувство през всичките седем дни. Защо?

‒ Аз дори бих казал: огромен брой хора идват през Светлата седмица, готвейки се да се причастят, и на изповед казват едно и също: ето, сега времето е такова, че трябва да се радваме, да ликуваме, а тази радост и ликуване неясно защо ги няма в сърцето; в началото ги имаше, а след това някъде изчезнаха.

Действително, Пасха и пасхалният период – това е едно много особено време, когато цялата вселена трябва да се радва, но в същото време ние виждаме, че не се радва цялата вселена, а се радват само онези хора, които разбират колко важно, единствено по своята важност събитие е станало за нас Христовото Възкресение.

Христовото Възкресение и нашата надежда на бъдещото възкресение – това е, което се явява център на цялото ни битие, защото е победена смъртта, победен е грехът, и ние вече не сме пленници нито на смъртта, нито на греха, и сме способни да живеем вечно, при което не просто вечно, а вечно блажено.

Но ако нашето сърце не ни уверява в това, че конкретно ние можем да се удостоим с този живот, ако в нас твърде много действат онези страсти, които ни убеждават в това, че по-скоро можем не да се спасим, а да погинем – то, разбира се, нашето сърце се оказва чуждо на тази непомрачена от нищо радост, която трябва да присъства в пасхалния период.

Казано по същество, това да се радваме или да не се радваме по това време зависи от това какво има в нашето сърце, от това какъв е нашият живот. В някакъв момент, когато ние за пръв път чуваме да се пее тропарът: „Твоето Възкресение, Христе Спасителю, Ангелите възпяват на Небето, и нас на земята сподоби с чисто сърце да Те славим”, сърцето се изпълва с радост.

Когато за пръв път след дълго прекъсване отново се поздравяваме един друг с думите: „Христос Воскресе!” и отговаряме: „Воистину Воскресе!”, нашето сърце отново се изпълва с радост; а след това настъпва някакво неголямо отдръпване: човек се връща към самия себе си, гледа в себе си и пита: „А в мен има ли някакво свидетелство за Възкресението? В моето сърце сега присъства ли Господ и изпълва ли със Своята светлина всичко, което е в мен, или там има твърде много мрак?”

И ето, тези размисли, струва ми се, в значителна степен лишават човека от способността да се радва по това време.

А кое друго може да бъде причина за това отдръпване?

‒ Причините могат да бъдат много различни. Работата е в това, че на човек понякога му се струва, че тази радост трябва да бъде някакъв задължителен атрибут на християнското битие. И от една страна едва ли е действително така, защото животът в Бога е свързан с радостта в Бога.

Но в същото време ние можем да видим, че Господ понякога и големите подвижници е изпитвал с периоди на сухост, на някакво душевно безплодие, и би било странно, ако, изпитвайки ги по такъв начин, Господ не би изпитвал и нас точно по същия начин. Когато ти се радваш, когато ти е добре, то всичко ти се удава много лесно, буквално си като на криле.

И ето, в това време, когато тази радост се скрива от тебе, когато ти знаеш, че тя съществува, но в този момент някак оставаш чужд на нея, тогава е много трудно да живееш по християнски, и да извършваш някакви малки християнски подвизи.

Помня, че някога силно ме порази примерът от живота на схиархимандрит Серафим (Романцов); това беше един от Глинските старци, който след повторното разрушаване и закриване на тази обител се подвизавал на Кавказ. Когато наближило времето на неговата смърт, той, по свидетелство на очевидци, лежал удивително радостен, светъл и казвал, че при него е дошло това, което е чакал през целия си живот.

Някой разказа, че той, още като млад монах, видял насън една прекрасна девица. Тя се приближила към него, бил поразен от красотата й. Тогава тя му казала: „Ето, ти ме видя такава, каквато съм, а сега аз ще те оставя, но после отново ще се върна”.

Според собственото му обяснение, това била Божията благодат, която му се явила в цялата си сила и пълнота, той почувствал нейната радост, а след това тя, както той казва, се скрила от него, и едва на смъртния одър той отново преживял тази радост, към която вървял през целия си живот. Случва се и така, затова навярно би било много голяма грешка и голяма самонадеяност, ако ние изисквахме тази радост от Бога, защото така или иначе в такова отношение има някаква корист.

Нали користта може да бъде не само материална, тя може да бъде и духовна. Преподобният Макарий Оптински писал за това на някого от своите духовни чеда, че вие все търсите някакви бонбони, а това е духовно сластолюбие, и трябва да се научим да минаваме и без тях, и при това да запазваме верността си към Бога.

Но ето колко чудно бива всичко: когато човек се отказва от правото си на тази радост, когато се смирява с това, че Господ не е длъжен да му даде тази радост, тя изведнъж идва. Понякога човек си струва да каже: „А аз съм недостоен за тази радост” – и да се успокои с това. И изведнъж още в този момент ще почувства, че сърцето му започва да се радва. Случва се и така.

Кажете, а ако човек през целия Велик пост съзнателно е вървял към Пасха, готвел се е за нея, постил е, молил се е, очаквал е празника, но в самия празник така и не е усетил тази радост, това за какво може да свидетелства?

‒ Това може да свидетелства за много неща, включително и за това, че човек, готвейки се за посрещане на празника Пасха, е пропуснал нещо много важно. Работата е в това, че за човека винаги е много по-лесно да се бори в себе си с това, на което не държи особено. Всеки човек има свои, ако така може да се каже, „любими” и „нелюбими” страсти.

Ще обясня какво имам пред вид. Има страсти, които ни мъчат, безпокоят, които са ни неприятни, и ние не искаме те да присъстват в нашия живот – готови сме да направим всичко възможно, за да се избавим от действието на тези страсти в нас. Но има и такива страсти, от които ние не искаме да се откажем. Това всеки може да илюстрира с елементарни примери.

Ето, например човек, който яде много. По-често му се случва да се справи с тази страст, защото от всяка гледна точка това изобщо не му е нужно. А има такава страст, като тщеславието, и той не иска да се избави от тази страст, защото тя храни човека с някаква съвсем не духовна радост.

Да кажем, утешава го това, когато успее да получи нещо, когато му се удаде да направи нещо, към което се е стремял, а понякога дори и когато нищо не му се удава, а просто може да мисли за себе си по-добре, отколкото за други хора; за него това е един вид утешение – незаконно, греховно, но все пак утешение.

И човек често може да се бори с някакви груби страсти, но да не преуспява в тази борба и дори да не разбира защо. А не преуспява именно защото чрез тези „любими” страсти – чрез онези, с които той не се бори – в него влиза врагът и посредством тях обладава душата му.

Същото може да се каже и за отсъствието на пасхална радост. Човек може да пости строго, да посещава на практика всички богослужения, които са се извършвали през този период в храма, може да се подвизава, за да се избави от тези страсти, които действително ненавижда, но при това да пребивава в онези страсти, които са любими на сърцето му.

Най-често това става не по някакъв явен начин – човек лъже самия себе си и сякаш не забелязва това. А ето, това отсъствие на радост става за него някакво изобличение, повод да се замисли.

А понякога става и така, че тази радост просто не се дава на човека – защото за него по това време е по-полезно не да се радва, а да се упражнява в търпение. И така става. Но по принцип радостта задължително трябва да присъства в живота на християнина, и при това да присъства не като нещо, което Господ е длъжен да му даде.

Тя трябва да идва тогава, когато човек не я очаква. Ако човек е настроен за радост, ако смята, че ето, сега ще се радва, тя няма да дойде. Ще дойде тогава, когато той не я очаква. Точно така, както човек, който седи с шапката при църковния вход и проси, никога не може да знае кой ще му даде пари, и кой не.

Всъщност ние тук сме същите тези бедни, които просят милостиня, защото всичко, което правим, включително и постът, и някакви наши трудове, и някакви наши подвизи, най-често в кавички – всичко това е толкова малко само по себе си, че, разбира се, е много смешно да смяташ, че правейки всичко това, непременно трябва да получиш нещо. Не, не трябва – но получаваш.

Отец Нектарий, а как да разпознаем тази „любима страст” в себе си?

‒ Като правило ни помагат да разпознаем страстите в себе си заобикалящите ни хора, защото всичко, което ни създава усещане за дискомфорт, за някакво неудобство в общуването с хората, всичко, което ни обижда, разстройва, огорчава – е свидетелство за нашите страсти. Защото в тези ситуации нещо засяга нашето „аз” и предизвиква това болезнено усещане.

Просто е необходимо да се научим да не виждаме в хората виновници за ставащото в нашата душа, а в самите себе си да търсим причините за неудобството, което изпитваме. И ако човек е настроен така, че да търси в себе си корена на всички свои беди, техните причини, той задължително ще ги намери. Ако ги търси в околните, то, разбира се, няма да преуспее нито в християнския живот, нито в живота като такъв.

Помня, че при един от древните свети отци имаше такъв израз: където и да отидеш, винаги, навсякъде и във всичко укорявай самия себе си, и ще намериш покой. Постоянно укорявай себе си, за всичко обвинявай себе си, смятай себе си за виновен, и чрез това ще намериш покой? Да, разбира се. Защото ако човек във всичко укорява и обвинява не самия себе си, а околните, няма да има никакъв покой. Ще има безкрайна вражда, първо.

И второ, проблемът не е само във враждата: нашето християнско самоукорение и самообвинение не се явява някакво непрестанно посипване на главата с пепел, с безнадежден плач и отчаяние, както разбират това някои хора.

Не, когато ние укоряваме себе си за нещо, то, виждайки в себе си нещо гнило, трябва да се преборим с него, да се постараем да се очистим от това, да се постараем да се изменим, и ето, затова самоукорението ще бъде залог за продуктивна, много сериозна работа над себе си. Разбира се, без работа над себе си самоукорението няма да принесе никакъв плод.

Така че ако ние търсим причината за своите нещастия в околните, това е безнадеждно – ние не можем да направим нищо с околните, те са като факт, като даденост. Но ето, ако търсим и намираме в себе си, то много неща можем да изменим – затова човек, който укорява и обвинява себе си, в действителност се оказва щастлив човек.

Отец Нектарий, а как човек може да сподели радостта във Възкръсналия Спасител със своето семейство, със своите близки, ако те са настроени или равнодушно, или дори негативно и агресивно? Или изобщо не си струва да правим това?

‒ Действително, това е много сложно; нещо повече, на човек, който живее сред роднини, на които неговата вяра е напълно чужда, често му е трудно да задържи тази радост в себе си, ако до него се намират близки хора, а чувство на единство, на общност с тях няма, защото се оказва несподелено с тях онова, което за него е по-важно от всичко. И за него е естествено да скърби и да преживява за тях, защото той разбира, че тези хора, които обича, могат да се окажат лишени от най-главното – от вечния живот с Христос. А вече как да споделим с тях…

Със сигурност можем да споделим, но не по някакъв явен, външен начин – по-скоро можем да споделяме чрез своето състояние. Нали всеки от нас знае, че на хората с нас понякога им е тежко, а понякога им е леко и хубаво. Защо? Защото всичко зависи от това какво има в този момент в нас, в нашето сърце.

Тоест нашето сърце става източник на радост или скръб не само за нас, но и за хората, които ни заобикалят. Така, по прикрит начин, можем и трябва да споделяме радостта. По-скоро това така и трябва да става, та хората, виждайки нашата радост, сами да искат да узнаят в какво е източникът на тази радост, в какво е нейното обяснение. А ако ние започнем да им говорим за тази радост, но при това хората не чувстват тази светлина в нашето сърце, тази топлина, то такава проповед ще бъде по-скоро антипроповед. Така и става най-често.

Отче, а можем ли да се научим да се радваме?

‒ Безусловно. Можем да се научим да се радваме, въпреки че по-точно би било да кажем „можем да направим себе си способни да се радваме”. Човек може винаги да роптае, да бъде малодушен, винаги и във всичко да вижда някаква отрицателна страна на шивота, а такива страни в живота винаги има предостатъчно. А може за всичко, което се случва с него, да благодари на Бога и за всичко, което се случва с него, да се отнася духовно.

Но ето, да кажем, за онези ближни, които понякога ни засягат или обиждат… Когато човек смята, че това е несправедливост по отношение към него, смята, че светът е страшен, жесток, и хората в него също така са страшни и жестоки – то животът му действително се изпълва с някакъв мрак.

Но човек може да мисли и иначе. Той може да мисли: „Това е моето гордо сърце, моето тщеславно сърце, моето самолюбиво сърце, и ето, този човек, който сега ме е обидил или оскърбил – това не е просто човек, това е този, когото Господ ми е изпратил, за да ме изправи и да изцели моето сърце. А този неуспех, който ми се е случил – това също е нещо, което ме смирява, и аз чувствам, че това смирение за мен е много по-полезно, отколкото благополучният изход от делото, което се опитах да предприема”.

Тоест целият въпрос е в това кое е приоритет за човека: постигането на някакви временни цели, успехът тук или измененията, които Господ е искал да извърши в нас посредством всичко онова, което Той действително прави с нас.

И ако човек е способен да благодари на Бога за това, ако е способен във всичко да вижда Божието действие, Божия Промисъл за себе си, той, разбира се, ще се научи да се радва.

А ако човек бъде малодушен, роптае, преживява и се огорчава, той понякога няма да забележи и явния Божи дар, той ще мине край него.