Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
През 70 г. на 20 век йероманах Серафим Роуз написа в Калифорния есе със заинтригуващото заглавие: “Животът днес е станал ненормален”!
То е отражение, но и диагноза за състоянието на нещата преди повече от 40 г. в една различна и отминала действителност, която е отдалечена от нас от дистанцията на пространството и времето. Тази творба породи много коментари с острия си и критически подход и разрез на проблемите в сблъсъка на духовното с недуховното, небесното и земното, близкото и далечното. Но най-важното е, че постави болезнени въпроси и ги зададе по начин, който провокира различни анонси за едно бъдещо разглеждане.
Сега в тази още по-динамична обстановка, ние вярващите и изповядващи чистото учение на Православието си задаваме още по–трезво и актуално въпроса, дали е възможно да се спасим в този 20 век и как това да стане така, че да не изгубим нашата общочовешка нормалност?
Светите отци ни оставиха завет не само да носим тази особена източна мистичност и дълбоко вкоренено разбиране, че не сме от този свят, но и изискването да се опитваме да бъдем винаги витални и топли, обърнати към болките на хората и да протягаме ръце към този свят. Да се потопим в него без да бъдем негови, да изповядваме посланието на една по-висша реалност, без да гледаме на ежедневното битие с маските на гробари. Православният човек не само, че няма право да се обръща с гняв назад, отричайки всеки свой предишен период, но и следва да бъде такъв и в настоящия настръхнал отрязък от времето и пространството, в което е изпратен от Господ Бог.
Да се опита да остане чист в калта, в която е потопен, да се превърне в светилник в мрака, да намери балсам сред болката и утеха в цялата безутешност на този свят.
Мнозина си мислят, че тази задача е непосилна и почти невъзможна за дълбоко отдадения на вярата човек, тъй като етичните изисквания на християнството са прекалено висока летва за потъналия в консумативност и компромиси съвременен човек, изтъкан от комплекси и амбиции в това галопиращо време. Учението на Христос носи в себе си драмата на сблъсъка със света вече две хиляди години и така ще бъде до повторното идване на Спасителя в плът. В нея са разгърнати неизброим брой житейски съдби на Неговите последователи, чиито пример осветяват църковната история. Християните водят борба на два фронта – вътрешен и външен, опитвайки се да се превърнат в икони Божии, в нестихващата война със страсти и демони! А Църквата Христова е бликащата Витезда, която изцерява и облекчава горчивата участ на всички, които се стремят към живителните и струи!
Но ние сме длъжни да разгледаме този въпрос по-аналитично и задълбочено, за да помогнем сами на себе си във великата, но и дълбоко лична бран за спасение на нашата душа. Да бъдеш православен християнин и едновременно с това нормален човек е възможно единствено ако се вгледаме в неувяхващия пример на Нашия Спасител Иисус Христос. Той е бил адекватен и пластичен във всяка битийна ситуация, като същевременно утвърждава чудото на живота и посочва правилния подход към преодоляване на предизвикателствата в него. Светото Му служение е синтез на мистичното и практичното, пропито от пълнотата на Богочовешкото Му присъствие. Постъпките Му са били благородни, но и нежни, твърди но и снизходителни…
Наистина ние, наследниците на прогонените от рая и повредени до болка от първородния грях, нямаме Неговата комплексност и пълнота, но взирайки се в живия Му пример можем да почерпим достатъчно сили, за да преодолеем тази особена непълнота и недъг в нашето поведение.
Много често ние вярващите и по-специално правосланите с право сме упреквани, че не сме адекватни към времето и конкретната обстановка. Критикуват ни, че не ставаме за нищо, а живеем в наш особен полумистичен свят и стоим настрани от неговите проблеми някак си статични и застинали. Ние трябва да бъдем откровени пред Небето и себе си и да признаем, че тази критика много често е основателна. Длъжни сме да потърсим грешките си в нас, а не както обикновенно да се затворим в нашия неразбран свят и да осъдим околните с аргумента, че са хора от света и не желаят да разберат нашия християнски избор в живота. Всеки човек е икона Божия и Негово чедо и следва мнението му да бъде зачетено и анализирано внимателно без априорно да бъде отхвърлено, само защото не съответва на нашето.
Практиката, която е велик учител, често показва, че православният християнин не подхожда достатъчнно отговорно към конкретните житейски ситуации, не само в личния си живот, но особено в обществен план. Там, където се труди и е потопен в общуването с много категории хора, изповядващи съвсем различни възгледи. Изразено ясно – на него не може да се разчита. В Евангелието от Матея, Нашият Спасител заявява ясно и недвусмислено:
Думата Ви да бъде – да, да и не, не, а каквото е повече от това е от лукавия!/5:37/.
Но нека бъдем искрени – колко от нас спазват това? Колко се опитват да бъдат такива? Твърде често сме потопени в един особен свят от малодушие, нерешителност, липса на инициативност и откровенна незаинтересованост към нещата около нас. Използваме оправданието, че сме грешни и недостойни и не разбираме духа на този свят, и по този начин се опитваме да прикрием нашето нехайство и откровено желание да се трудим. Спасителят ни завеща да бъдем светлина за света, а не смес от някакъв полумрак и мъгла за невярващите.
Ние сме призовани да бъдем образец за тях, защото сме поели светия дълг да бъдем вестители на една по-висша реалност, посланици на Небето в едно царство, в което рядко някой вдига глава към него. Който носи призванието да служи на Бог и хората, трябва да бъде обърнат с лице към тях! Да служи и помага като напряга силите си повече в сравнение с другите хора. Да бъдем точни във всеки конкретен смисъл, както и са отправени думите на Спасителя! Жалко е, че на света ние гледаме с отегчение, което хората не могат да разберат. Подхождаме към нещата с леност, която оставя лошо впечатление, дори и на добронамерените към нас. Те не искат от нас да бъдем съвършени, а просто да вършим онова, което говорим. В нас те очакват да видят не светии, а благородни и одухотворени хора, които са по-близо до Бога, и като такива да умеят да излязат от интересите на собственото си Аз и да помогнат на другите.
Йеромонах Серафим Роуз твърди в своята творба “Православния светоглед”, че никъде в учението на Православието няма изискване как ние да се държим на работното си място като отлични професионалисти в областта, в коята полагаме труда си. Този въпрос според него остава открит, погълнат от общата и най-важна цел – спасението на нашата душа от примката на този свят. Но когато се вгледаме внимателно в същността на учението, можем да посочим аргументи в друга посока. Още в Стария Завет е казано:
”Когато вършите работата си, така я вършете все едно, че на Бог я вършите, а не на хората!
Тази мъдра мисъл е достатъчна, за да спре всякакви излишни разисквания по въпроса! Има ли въобще по-ярко свидетелство за нашия жив дълг към труда като към свято задължение, превърнато в призвание. В нея има толкова пълнота и изчерпателност, чистота и призив към всеотдайност! На практика това означава, че всеки вярващ трябва да приеме конкретната работа, с която се занимава, като малка духовна мисия и да я превърне в свещенодействие и лична жертва пред престола на живия Бог! Ако всеки от нас подхождаше така към практическите си задължения в обществото, щеше да преодолява всички трудности и предизвикателства много по-леко, но и без пряко да иска, щеше да се превърне в добър пример за социалното поведение на другите. Пътят към Царството Божие преминава през задължителната взискателност към себе си във всички възможни аспекти на нашето поведение.
В едно свое изказване йеромонах Никанор заявява откровено, че една част от християните са толкова “шашави”, че не могат да сторят нищо съществено и значимо, и остават непригодни за каквато и да е практическа дейност. Неговото свидетелство е особено важно, имайки предвид богатия му практически опит преди да постъпи в редовете на монашеството.
Доста работодатели, назначили на работа вярващи православни християни, твърде бързо се разочарават от липсата на отговорност, леността и липсата на дисциплина у тях. С горчивина говорят за сериозното разминаване между думите и делата, и недобрия пример, който те дават на останалите работещи.
Затова, колкото заинтригуващо, толкова и укорително звучат думите на протодякон Андрей Кураев, изречени в едно от изданията на Седмицата на православната книга: “Първо да станем нормални, а после да бъдем вярващи!” От духа на изреченото следва, че първо следва да се опитаме да изградим себе си като личности – адекватни и балансирани във всички аспекти на своето светско поведение, а едва след това да надстроим постигнатото с приложение на практика на християнската етика. Така нашата проповед ще бъде по-красноречива, пълноценна и въздействаща, и най-важното – ще остави добър пример за подражание за всяка вярваща и невярваща душа!
