Изкушението да отмъстиш

823 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Ние сме изгнаници на тази земя и носим печата на погрешния избор на своите прародители. Уви, чрез тях в човешката природа се навлезли смъртта, проклятието и грехът. Ние, наследниците на изгонените от рая, сме заразени с тяхното падение и сме обречени на неизбежна и непрестанно преследваща ни непълнота. Затова помислите ни са толкова объркани и пътищата криволичещи, а ние се лутаме между вярата и неверието, възторзите на радостта и неизбежната тъга. Но това е нашият кръст и ние сме длъжни да го носим навсякъде и във всичко. Но не с ропот и оплакване, а с достойнство и благодарност към Онзи, Който ни го е дал.

Нашата природа е повредена и затова ние сме обуреваеми и толкова болезнено наранявани от пламъците  на страстите и внушенията на бесовете. Приличаме на лодки, непрестанно люшкащи се в неспокойното пристанище  на живота, чиито въжета са вързани единствено за Него — тихото, но непоклатимо Божие величие. Въпреки това ние сме разкъсвани от силна вътрешна борба и неспирното желание за себеосъществяване. Това са последиците от дълбоката ни повреда след първородния грях,  която като сянка пада върху нашия облик.

За повярвалите и следващи завета на Спасителя,  всяка страст е особено предизвикателство и изкушение на Духа, която не само трябва да признаем пред себе си, но и да превъзмогнем в горещата пещ на своята метаноя.

Всяка страст поразява единството на личността и прогонва вътрешния мир, но има страсти, които нараняват душата толкова силно, че могат да я опустошат и дори да я разрушат, подобно на тежка буря, помитаща една красива градина. Такава страст е отмъстителността. Тя е като пропаст, в която са потънали хиляди души, пробойна, през която поднебесните духове на злобата проникват и нанасят своите ужасни поражения. А всеки от нас, който е въвлечен в тази нестихваща духовна бран знае, колко болезнено може да протече всяка духовна болест и да доведе до  друга, която не само да травмира, но и да повали онзи, който търси място в Царството Божие. Светите отци в своите премъдри наставления изтъкват, че както добродетелите, така и страстите са неделимо свързани една с друга и се намират в една невидима, но доловима връзка.

Минали са векове, но старозаветното „око за око, зъб за зъб”  продължава да властва в ума на хората и да бъде налагано като общ коректив за уреждане на отношенията между тях. За това свидетелстват поговорките, пословиците и обичаите на различните народи, предавани от поколение на поколение и повтаряни в моделите на възпитание от възрастните към  по-младите търсещи себе си характери. Нещо повече — приема се, че така трябва и да бъде, за да се възстанови балансиращата справедливост и да се изпълни една особена възмездност, нарушена от арогантността и дързостта на другия. Всеки е податлив на това и трябва да си истински лицемер, за да не признае поне пред себе си, че понякога въпреки вътрешната си борба си връхлитан от подобни тежки помисли. А демоните само разпалват вътрешния огън чрез неспирните си внушения, че нараненият е длъжен и задължително трябва да защити своето достойнство. Единствено така, търсейки демоничната утеха на отмъщението,  може да  възстановиш своя разклатен авторитет пред другите и пред самия себе си. По този начин ще постигнеш реабилитация на накърнената си чест и ще усетиш някъде дълбоко в душата си сладостта на удовлетворението, че си се доказал, задоволявайки низките си инстинкти.

Но кой от нас не е бил нараняван несправедливо (според собствената си преценка) и не е бил поставян в ситуация, в която дори и да иска, не би могъл да се защити? Кой  от родените от жена не е изпитвал поне за малко парещото желание да „извади ножа от ножницата” или да забърка смес от отрова за мъчителите си? Всичко това произтича от гордостта — майката на всички пороци и първопричината на връхлитащите ни злини. Тя трескаво иска жертва пред своя престол и оброк за своята неизтощима ненаситност. От дълбочината на повредената човешка природа, подклаждана от  бесовете, тя нашепва на наранения: „Направи го! Ти си длъжен да се защитиш! Бъди себе си, дръж на себе си!”. Но всичко това е движение надолу, тласък към отстъпление и опошляване на Божия образ в нас и загуба на душевния мир; проява на вехтия човек и отглас на присъдата на изгонените от рая. С този свой избор ние доброволно се отказваме да следваме пътя на Христос и светите отци и предпочитаме да слезем по стъпалата на лествицата, която възхожда към Престола на Бога.

Спасителят Христос, Който ни предаде Завета на мира и любовта, отхвърля това. Този Небесен Цар ни призова да обичаме всички, дори и враговете си, и особено много онези, който ни ненавиждат, хулят и проклинат. Но поради пораженията на живота и чисто личната ни немощ, това е толкова трудно и би било неизпълнимо, ако не беше възпълващата Божия благодат. Не само от наставленията на светите отци, но и от собствения си духовен опит ние знаем, че само чрез нея можем да превъзмогнем себе си и да се възвисим до небето. Но трябва да утихнем, да се помирим с Бога и да се смирим, намирайки утеха в словата на Писанието: „Не отмъщавайте за себе си, възлюблени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ”(Рим. 12:19).

Духовното слово на Новия завет изисква от нас искрено служение на Бога и ближния и принасяне на чиста жертва пред Неговия свят жертвеник. Защото на Пречистия Иисус се служи единствено със сърце, очистено от страстите и съмненията. Воинът на светлината може да държи меча само с чисто сърце, като рицар на вярата, който е длъжен да спазва дадените святи обети. И когато победи себе си и се смири, върху него ще слезе  възраждащата Божия благодат и той не само ще бъде вътрешно утешен, но и ще получи най-съкровения дар на Христос — душевния мир. Дори за своя изненада ще бъде възнаграден и с друга неочаквана победа — успех в начинанията си в хода на своето земно странстване.

В едно свое разсъждение един от боговидците на 20 в., св. Николай Велимирович, изрича следното: „Небето отмъщава за праведника! Нека праведникът върши правда, а остави отмъщението на Бога. Бог ще се яви, но не веднага. Отначало ще изпита търпението на страдащия и ще даде време на тиранина да посърба с наслада от купичката на неправдата си. Но в последната минута … когато грешникът се готви да възликува като победител, внезапно ще се яви Отмъстителят на правдата. И ролите ще се сменят — надигналото се ще падне долу, а униженото ще се издигне горе. Праведникът ще се издигне като победител с хоругва на Бога Отмъстител, а грешникът ще остане посрамен и сурово наказан”(„Житие и слова”, стр.170). А от пострадалият се иска да потърпи  и което е още по-трудно — да претърпи. Да прояви свято търпение, да навлезе тихо в себе си и да се смири. И така да понесе Божия Промисъл. Всеки вярващ е длъжен да знае и никога да не забравя , че всичко, което става с нас е или по Божия воля, или по Божие допущение. В стихията на невидимата бран всеки ще бъде изпитан за онова, което изрича и дори за нещата, които никога не е изричал, но в сърцето си е решил да следва. Никой от нас не може да се спаси, ако не премине през огъня на изкушенията и горнилото на страданията. Не може да има победа, без да има борба и няма как да преживееш възторга на Възкресението, без да си преминал през унижението на Голгота. Няма как да изпиташ сладостта от блаженството на вечността, без преди това да си изпитал горчивия вкус на жлъчката и оцета в този преходен и измамен свят. Нима не е вярно, че първо трябва да преминем през своя ад, за да достигнем до своя рай?!

За нас, духовно недъгавите и недораслите, те са несправедливи, но само Бог претегля везните на душите. Не ни е дадено да видим и проумеем Неговия могъщ, но всемилостив промисъл. Той се простира над времена и народи, но и прониква и ръководи по неизказан начин всяка една душа. А ние винаги донякъде знаем и донякъде осъзнаваме. Защото има препатила мъдрост в изреченото: „Човек предполага, а Бог разполага.” Ние сме в безпомощната ситуация на дете, което получава лекарство с горчив вкус, но което е подходящо за изцеляването на болестта му. То се противи, роптае, дори се бунтува срещу волята на баща си, защото не може да проумее цялостния смисъл на това, но след време разбира истинския мотив на родителя си. Затова и всичко, което се случва, е не само за наше смирение, но и за наше спасение. А в практически и духовен план — за придобиване на опит и за усвояване на Божия благодат.

Затова нека преклоним горделивите си глави и се смирим. Нека не бързаме да прибягваме към „възстановяване на справедливостта”, а да оставим Бог да се намеси. Така можем да понесем достойно всичко, като добри воини Христови и Негови верни и предани служители, а не като наемници, които роптаят и недоволстват от своята участ, отредена им от Господаря. Да не се изкушаваме да изземваме Божиите привилегии и изпълнението на Божия закон в своите нечисти ръце,  а да следваме своя личен път, изпълнени с жива вяра и с истинско упование, че Бог е наш пастир и кормчия на плаването ни през развълнуваното море на живота!