Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Не трябва да имаме за цел в живота си славата и признанието. Вместо слава, почести и власт нека се стремим към добродетелен живот.
Земната слава е състояние, което лесно се променя и губи. Но дори и славата и признанието, които сме придобили, да са неизменни, те нямат стойност, след като не ни принасят духовна полза. Напротив, много пъти стават причина много християни да погиват сред викосокомерието и гордостта, с всички последици от това.
Преследването на хорската слава е червей, който гризе мнозина християни. Преследват хорската слава, хорското признание, тъй като не са се помирили със себе си.
Човекът, който е наред със себе си, не се стреми да докаже нещо на другите, не настоява за признание и почести от другите, не води битки да придобие слава и висши позиции. Има мир в себе си. Знае кой е и кой не е. Винаги се стреми към по-добро, не е паднал в капана да се подвизава, за да надмине другите.
Божият човек винаги върши доброто. Комплексираният човек винаги се опитва да победи другите. Едно е да се опитваш да се усъвършенстваш, друго е да опитваш да победиш другите.
Човекът на добродетелта копнее да благоугоди на Бога чрез живота си и да помага на ближния си при всяка възможност. Каквото прави, го прави с любов, а не за да се прояви в очите на другите.
Човекът на славата и почестите копнее да изгради добро име и да го поддържа с цената на всичко. Копнее да получи висши позиции по всякакъв начин, копнее да се прослави дори и по погрешен начин.
Всички богоносци отци подчертават, че гордостта е голямо зло и руши душата на човека. Св. Григорий Нисийски отбелязва: „Причина за гордостта в повечето случаи е манията за началство и свързаната с нея власт”.
Защо тогава да настояваме вманиачено да придобием власт, слава и почести от хората, когато знаем добре, че с този начин на живот стигаме до гибел?
Нека обикнем тишината и смирението. Нека спрем да живеем с мисълта за признаване и утвърждаване.
Вместо да водим битки да победи другите, нека се подвизаваме да победим егоизма си, който ни отдалечава от Бога и от ближните.
Нека се опитаме, вместо да се фокусираме в земните, светски, ефимерни и преходни неща, да се фокусираме във вечните и нетленните неща, които човеколюбивият Бог ни дарява.
Както мракът е чужд на светлината, така и горделивият човек — който винаги се стреми към себеизтъкване, хорска слава, светски почести и власт — е чужд на Божията благодат.
Да не ревнуваме на прославените, почетените и силните на земята. Защото славата, почестите и силата им престават да съществуват в гроба.
Да ревнуваме и да се опитваме да подражаваме на живота на онези, които са успели да се освободят от червея на признанието, от изкушението на хорската слава и са предпочели Божията слава, която идва чрез смирението и простотата, незабележимостта и мълчанието, аскезата и покаянието.
Да ревнуваме на онези, които с метла в ръка, простирайки мокри дрехи, миейки чинии и чаши, бършейки стълбища и коридори, чистейки фасул и картофи, са съумели сред тяхната незабележимост, безславие, мълчание и смирение да станат причастни на Божията благодат.
Не защото не са имали позиции и звания (не това носи Божията благодат), а защото са разбрали, че целта на живота не е земният, а вечният успех. И това се постига само когато човекът се отрече от егото си и вече живее смирено, понесе кръста си без ропот и злочестие и последва с вяра и надежда Христос, на Когото единствено подобава слава во веки веков!
