Изпитанията ни пробуждат

731 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Проблемът и изпитанието, които имаш днес в живота си, нека станат стъпала към небето. Как ще стане това? Когато сред това твое затруднение се предадеш на Бога. Когато посрещнеш това затруднение като възможност за себеоткриване и култивиране на добродетелите.

Проблемите и изпитанията не са приятни състояния, но са необходими. Ако всичко при нас вървеше, както го планирахме, както го искахме, рано или късно щяхме да изпаднем в самохвалство, неблагодарност, самомнение, униние.

Тъй като за съжаление сме склонни да забравяме благодеянията на Бога в живота ни, тъй като лесно падаме в заблудата на себеобожествяването, тъй като лесно се отдалечаваме от Него, Бог ни възпитава чрез изпитанията. Напомня ни, че не сме всесилни, не сме всезнаещи, не сме самодостатъчни, не сме нетленни, не сме неуязвими. Изпитанията ни събуждат от духовната летаргия, в която изпадаме.  Когато някакво затруднение идва неочаквано в живота ни, хващаме отново броеницата, започваме отново молитвата, припомняме си отново Отца Бога нашего.

Всичко в този живот е добро и благословено. Всичко. Дори това, което смятаме за проклятие и зло. Всичко е добро и благословено, стига към всичко да подхождаме с перспективата на вечния живот. Ако на всичко гледаме късогледо и по светски, е естествено да сме нещастни дори и в малките всекидневни трудности.

Виждаме, че хора с големи проблеми остават мирни и радостни, а от друга страна, виждаме хора, които имат всичко (по светски), но са нещастни и се тревожат и роптаят при най-малкото затруднение. Това става, както казахме, защото първите са насочили ума си към небето, докато вторите са залепнали в калта на земята.

Този живот е Божи дар за всеки от нас. Не е Божи дар само когато всичко е добре при нас. Остава Божи дар дори когато всичко върви накриво и наобратно. И остава Божи дар, защото Бог ни дава този дар не за да се почувстваме щастливи и успели, а за да постигнем една конкретна цел (нашето спасение), за да отключим вечното блаженство, което ни се дава. Този живот сам по себе си не представлява нищо, ако не се преживява като предверие към вечността.  Но получава дълбок и много важен смисъл, когато човекът разглежда този живот като възможност, която му се дава от Бога, за да живее вечно заедно с Него.

Така изпитанията изглеждат по различен начин, тревогата намалява и всичко става по-леко. Всичко става нежно и спокойно. Всичко получава смисъл от Господния Кръст и завършва в Самия Спасител Христос. Човекът вече живее не за да изпита щастие, а за да се спаси, да се възпълни в Христос.

Само тогава животът има смисъл и значение (макар да звучи тежко и крайно): само когато човекът живее с Христос, за Христос, чрез Христос.

Това да създадеш семейство, да успееш в професията, да обновиш манастира си, да се сдобиеш с много деца, да се утвърдиш в обществото и т.н. няма смисъл, нито значение, ако Христос не присъства в живота ти.

Нищо няма смисъл и ценност без Христос. Всичко е напразно без Христос, без перспективата на вечния живот. Христос дава жизнен смисъл на живота ни, дава смисъл на смъртта ни, дава смисъл на всичко.