Изповедта – Тайнство на трима

1945 0
obrob_3

Автор: Прот. Андрей Ткачов
Източник: www.otrok-ua.ru
Превод: Татяна Филева

Думата „изповед” е позната на всеки. Да се изповядваш, значи да откриваш, да обявяваш пред всички, на всеослушание. Това действие е противоположно на действието, изразено с думите „утаявам, скривам”. Когато се причастяваме, пред Чашата ние изповядваме, че Христос е Синът на Живия Бог, дошъл в света, за да спаси грешниците. Непосредствено след това се причисляваме към същите тези грешници и, нещо повече, наричаме се първи сред тях. Така изповядването на Христос неразривно се съединява с изповядването на себе си като грешник. Човекът, убеден в своята праведност (ще отбележим: винаги мнима), няма нужда от Христос, Който е дошъл да потърси и намери погиналия от греховете човек.

Ако да изповядваш значи да откриваш, то да се изповядваш – значи да откриваш на някого нещо за себе си. Това „нещо” са нашите лични грехове, извършени волно и неволно, денем и нощем, с ум и помисъл. Ако в покаянието участват двама – принасящият покаяние и приемащият го, тоест човекът и Бог – то в изповедта вземат участие трима: човекът, Бог и Божият служител. Това наличие на трети се оказва сериозно препятствие за едни и съблазън за други. Мнозина са смятали, че е достатъчна личната молитва, отправена към Бога пряко и без посредници, достатъчно е личното осъзнаване на греха и съжалението за него.

Ние сме съгласни с това, че покаянието не се ограничава само с изповедта. Като пожизнен подвиг, покаянието включва в себе си и милостинята, и помиряването с тези, които са ни обидили, и въздържанието, и борбата със страстите. Думата „покаяние” обхваща целия живот на християнина, защото тази дума се превежда като „изменение, промяна на ума” и за вечния живот в Бога е необходимо да се изменим. Но в покаянието несъмнено има място и за изповедта, както в трудното дело на лечението има място за посещението при лекаря.

В Евангелието не ни смущава това, че великият Предтеча е наречен „приятел на Младоженеца”. Той е стоял на границата между Стария и Новия Завет. Разбирал е цялата трагедия на стария свят и виждал пред себе си радостното изпълнение на пророчеството за Изкупителя. Той протягал ръка към Христос, като едновременно указвал на Него и се стремял да достигне до Него. А с другата ръка водел след себе си трепетната, плаха Невеста – Църквата. Той я водел при Младоженеца и им помагал да се срещнат. Когато срещата се състояла, делото на Предтеча било завършено. На Христос подобавало да расте, а на Йоан – да се смалява. Във всичко това има и много любов, и величие, и нежност.

На образа на Предтеча трябва да гледа внимателно всеки пастир, приемащ изповедите на хората. Пастирът познава човешкия живот не от книгите, а от опит. Той, както и изповядващият се, е човек, който носи плът и живее в света. Разрушителното и изгарящо действие на греха му е познато така, както и на всеки християнин. Той приема изповеди не като светец от грешници, а като състрадаващ и съчувстващ на братята. Неговата задача е да не пречи на Христос да дойде при грешника и да помогне на грешника да открие душата си пред Христос. На изповедта свещеникът е именно трети, а не втори, нито първи. Няма значение, че свещеникът е видим, а Христос – невидим. Христос е Първият и Главният. Неговият глас: дойдете при Мене – звучи в душите на мнозина и ги води към покаяние, където ги посреща Христовият приятел, облечен в благодатната власт да свързва и развръзва. В молитвата преди изповед свещеникът напомня на хората, че тук невидимо стои Христос, Който приема тяхната изповед. Напомня ни да не се срамуваме и да не се страхуваме, да не скриваме своите грехове, за да не си отидем от лечебницата неизцелени. И като знаци на Христовото присъствие ни посочва кръста и Евангелието, лежащи на аналоя. Коленичейки пред тях, като купен роб или като човек, притиснат от някаква тежест, изповядващият се извършва съд над себе си. Серафим Саровски казвал: „Съди сам себе си, и Господ няма да те осъди”. Според степента на това как човекът, бичуван от съвестта си, преодолявайки срама и страха, открива своите душевни рани пред погледа на духовния лекар, душата започва тайнствено да се изцелява.

По броя на лекарите на глава от населението нашата страна заема едно от първите места в света. Но когато се случи да се разболееш сериозно, е много трудно да намериш добър специалист. Същата е ситуацията и с пастирството. Разбираем е страхът и срамът на всеки човек, който не иска да разкрива душата си пред първия срещнат свещеник. Човек иска да бъде убеден в това, че ще бъде разбран правилно, че няма да го унижат повече, отколкото е унижен от собствените си грехове, че ще срещне състрадание или поне съчувствие. Сериозността и деликатността на този въпрос възлага голяма отговорност на свещеника, а невнимателността към този въпрос кара хората да отлагат изповедта с години или да пътуват през девет земи в десета, търсейки „добър пастир”.

Препоръките какво да говорим на изповед и какво да четем преди изповед, са стотици. Тук ще кажем само най-важното. Безполезно е да говорим за дреболии, а да скриваме голямото. Малките грехове имат свойството да се връщат обратно, ако не бъдат изкоренени големите. Трябва да изповядваме само своите грехове. Жената, децата, съседите, началниците не се споменават на изповед. Не се споменават и греховете, извършени някога от някого, дори ако техните последици обременяват живота на цели народи. За греха на цареубийството или греха на Адам не си заслужава да се каем, заслужава си да се вгледаме внимателно в своя заплетен и повреден живот.

Когато дълбоководният батискаф бавно се спуска в черната бездна на океана, покритите със студена пот от страх хора гледат към приборите или към прозорците на кораба. От време на време, обхванати от лъча на прожектора, пред очите на хората попадат такива подводни страшилища, каквито няма да видиш и на картините на Бош. Казвам това, защото да осъзнаеш греховете си и да осветиш с покаяние дълбините на сърцето си е почти същото, каквото е да се спуснеш на дъното на океана. Мисля, че броят на спускащите се в бездната на своето сърце е също толкова малък. Повечето наши духовни опити, свързани с изповедта, приличат на забърсване на праха с влажна кърпа, въпреки че човешкото сърце не е полирана маса, а велико и пространно море: там има безброй влечуги, малки и големи животни (Пс. 103:25).

Някой се е измъчил да се кае за едно и също нещо и се срамува от изповедта, тъй като не се изправя. Друг с години не се е изповядвал, защото е охладнял към вярата или е потънал в суета, или се е обидил на свещеника. А друг мечтае за първата изповед, както Остап мечтаел за Рио де Жанейро. Мечтае дълго и безполезно, без надежда за осъществяване на мечката, защото се страхува да направи последната, решителна стъпка и да наведе глава пред аналоя. Има още много различни състояния по отношение на изповедта. И най-доброто от тях е това, при което човек не привиква към светинята и не изгубва благоговението, но с цялото си естество усеща ползата от това Тайнство. Защото е възможно цял живот да храниш душата с този контраст между тъгата на роба, стоящ на колене (в началото на изповедта) – и волния полет на орела, широко разперил криле (разбира се, след това).