ИЗПОЛЗВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК В БОГОСЛУЖЕНИЕТО: ДАЛИ Е ОТСТЪПЛЕНИЕ?

851 0

На снимката авторът, Ивайло Борисов, е с покойния добър псалт Иван Обрешков.

Наскоро срещнах моя позната, иначе добра християнка, с която от дума на дума подхванахме и въпроса за православното богослужение. Изведнъж тя ме погледна със сериозен поглед, като каза: „А какво мислиш за българския език в богослужението?”. Казах ѝ, че според мен няма нищо лошо в това по време на храмовото богослужение да се използва и новобългарският език. На моите думи тя обаче отвърна няколко неща: използването на българския език за тази цел било отстъпление от вярата, църковнославянският език бил много по-добър, защото на него не се псувало, той бил много по-мелодичен и богат език и т.н.

Дали използването на родния ни език по време на служба е отстъпление от вярата? Не бих казал. Отстъпваш от вярата, или изпадаш в ерес, когато не се съобразяваш с догматическите вероучителни истини на Църквата, а не когато говориш (или пишеш) на разбираемия си роден език.  А изхождайки от парадигмата за триезичната ерес и борбата срещу нея от страна на св. братя Кирил и Методий и учениците им, трябва да признаем, че именно абсолютизирането на който и да е език за сметка на другите е отстъпление от вярата. Не може използването на един език, който и да е той, да води до отстъпление. Кой примерно би се нагърбил да твърди, че Бог повече чува една молитва на руски език от такава на суахили? Та нали езикът е нещо свято — ненапразно Спасителят е наречен Бог Слово: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Иоан. 1:1).

Струва ми се, че всеки език в една или друга степен може да наречем благословен. Защото чрез него хората общуват както помежду си, така и със своя Създател.

Искам да попитам и нещо друго. Когато се молиш у дома си, на какъв език го правиш — на църковнославянски или на български? Смятам, че това, което отличава домашната от храмовата молитва, не е езикът, а фактът, че втората създава общност. Значи излиза, че когато си сам, може да се молиш на български, и това не е грешно, а когато си заедно с други християни е грешно. Извинете, но това е несериозно.

Другият аргумент — на църковнославянски не се псувало. Добре, а когато си позволяваме да псуваме на български език извън храма, а говорим дълбоки и красиви слова в пределите му, е безпроблемно, така ли? Понякога си мисля, че прокарваме по-дълбоки бразди от наличните между светското и това, което не е такова. Защото Бог действа и в света — нали Той „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“(1 Тим. 2:4).

Руският поет Бродски твърди, че ако някога измисли теология, то тя ще е теология на езика. Дълбоко се съмнявам, че той говори само за родния си руски език или пък за английския, с чиято помощ е писал прекрасни есета и преподавал на студенти в Щатите. Според мен става дума за същностната роля на езика и неговото богатство в оформянето на човешката личност.

Разбира се, тези, които биха помислили, че настоящият текст е призив за премахване на църковнославянския от православното богослужение — а при недостатъчните налични преводи на български това няма как и да стане — биха били на грешен път. Какво пречи обаче по време на служба в църква да звучи и майчиният ни език?

Ако сме чак толкова праволинейни, не трябва да признаваме и църковнославянския, защото през ХIХ в. той на свой ред замества неразбираемия за българите гръцки език. Един исторически пример — когато нашият сънародник, родолюбец и първокласен църковен певец даскал Никола Златарски (1822-1875) учи в Търново, той е протопсалт (първопевец) при гръцката митрополия, където пее на гръцки език, но след преминаването на църквите под българско управление, започва да пее свободно на църковнославянски в църквата „Св. Никола”.

Църковнославянският, казват, бил по-мелодичен. Ако това е правилната отправна точка по въпроса, трябва да признаем, че гръцкият и метриката му са още по-пригодни за богослужебна употреба, съответно трябва да се молим на гръцки (църковното пеене е молитва!). Не бих се учудил, ако се появят и такива, които биха пожелали да служим и на италиански език, защото той пък е още по-благозвучен. Е, бъдете сигурни, че тогава обвинението им в симпатия към католицизма ще е в кърпа вързано. Въпреки че въпросът доколко можем да считаме даден национален език за конфесионално обвързан, е от съвсем друго естество и дискусионното му място не е тук.

В разговора с моята позната засегнахме и темата за начина на пеене в храма. Тя каза нещо, с което съм напълно съгласен — в храмовете ни освен старото едногласно пеене е хубаво да звучи и многогласното църковно пеене (което е кажи-речи връстник на освободеното ни от османско иго отечество).

Точно тук, драги, ми се ще да направя едно своего рода лирическо отстъпление (ето, пак тази неприятна дума), като вметна нещо от историята на църковната музика у нас, важащо и за повдигнатия въпрос за богослужебния език. С твърдението за нуждата от многогласно хорово пеене моята позната като че си „вкара автогол“. Какво имам предвид ли?

Както казахме, многогласието навлиза у нас едва през втората половина на ХIХ век — първият многогласен църковен хор у нас е основан през 1868 г. в гр. Свищов от Янко Мустаков. Така многогласното църковно пеене „започва живота си“ в свищовската църква „Св. Преображение“.

Във връзка с това д-р Мария Вълчанова-Любенова отбелязва: „Хоровото пеене не се харесва на жените-богомолки и, повлиявайки на мъжете си, хоровото пеене се преустановява, като се допуска само на най-големи празници. Без да се обезкуражава, Мустаков продължава обучението на младите хористи и го издига на висота, певческият колектив дава самостоятелни концерти в салона на читалището. Така след две години отношението към хоровото музициране е променено, което спомага за връщането на хора към църковната практика.“ [1]

От приведения цитат разбираме, че отначало многогласието не намира радушен прием, като едва след известно време заема достойното си място. Тази първоначална реакция на някои не бива да ни смущава, все пак в продължение на векове българинът е слушал едногласно църковно пеене, и вероятно съвсем различното в структурно отношение многогласие му се е видяло странно, та дори и еретическо. От този пример виждаме, че както някои наши предци преди повече от век и половина са погледнали с недоверие на многогласното пеене (разбира се, имаме и такива съвременници), така днес някои от нас се опитват да компрометират използването на българския език в храма.

Ние сме склонни да смятаме, че щом едно нещо е старо, то е добро и по-добро не може да има. Ще ми се да попитам: нужно ли е да носим сандали и хитони, за да сме близко до Спасителя и апостолите Му? Някои ще възразят, че въпросът с езика е далеч по-важен и сериозен от етнографския такъв за облеклото в някогашна Юдея. Добре тогава. А това, че не използваме в богослужението си арамейския език — езикът, говорен от Иисуса Христа по време на първото Му пришествие — прави ли ни отстъпници от истината? Ако Христос следваше нашата логика, вероятно отдавна би ни обявил за такива.

Нека всеки сам за себе си намери отговор на тези въпроси, като обаче си даде сметка за едно — на какъв език ще го направи било в ума си, било чрез говора си…


[1] Вж. Вълчанова-Любенова, М. Навлизане и утвърждаване на руското многогласно хорово църковно пеене в българската църковна музика през периода от Освобождението (1878) до 1944 г. Автореферат на дисертационен труд за присъждане на образователната и научна степен „доктор”, София, 2013.


Ивайло Борисов е роден в София. Магистър по богословие, програма „Литургия и музика”. Има публикации в онлайн и печатни медии, предимно в областта на църковната музика. Автор на книгите „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене” („Изкуство”, 2014) и „Селенията на църковната музика” („Омофор”, 2019). Църковен певец (псалт) в столичния храм „Св. Дух”.