ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВНО ЦЪРКОВНО ПЕЕНЕ

1046 0

Автор: дякон Ивайло Борисов

От историята на Църквата разбираме, че още в зората ѝ песнопенията са станали част от богослужебните събрания на вярващите християни.

Източното православно църковно пеене е древното пеене, употребявано в християнските храмове. То се нарича още византийска музика, тъй като разцветът му се осъществява по време на съществуването на Византийската империя (330-1453). Разбира се, то бележи някои от своите върхове и след това, в т.нар. поствизантийски период (например в творчеството на такъв значим творец като Петър Лампадарий [1]), както и в по-ново време. Източното църковно пеене е познато още и като псалтикийно пеене, псалтика.

Какво е характерно за източното църковно пеене?

То е осмогласно. След обявяването на Миланския едикт през 313 г., в Църквата влезли много езичници, които внесли в църковната музика напеви, чужди на нейния характер. През VIII в. св. Йоан Дамаскин подредил системата на осмогласното пеене, като избрал само напеви, които да съответстват на светия характер на църковното пеене.

Установеното осмогласно пеене било въведено в много православни църкви. Осемте църковни гласа се делят на първообразни (първи, втори, трети и четвърти) и производни от тях (пети, шести, седми и осми).

Осемте църковни гласа се числят към три вида музикален строй: диатонически, хроматически и енхармонически. В диатоническите гласове (първи, четвърти, пети и осми) преобладават целите тонове. В хроматическите гласове (шести и втори) преобладават полутоновете, а пък в енхармоническите (трети и седми) има наличие  на четвърттонови разстояния.

Източното пеене трябва да е молитвено. Една сентенция — приписвана на бл. Августин — гласи, че който пее, два пъти се моли. Тъй като певецът пее от името на цялото богослужебно събрание, той трябва да е настроен молитвено, а църковно-певческото му изкуство трябва да наподобява непрестанното ангелско славословие, да отговаря на високото си предназначение на посредник между земната и небесната реалност.

Музикалната линия на православния Изток се утвърждава като монодийна  (едногласна) [2]. Източното църковно пеене не се развива към многогласие, каквото музикално явление се наблюдава на Запад. В него всички изпълнители пеят заедно,  което е свидетелство за единството на тяхната вяра. Източното пеене „не допада за хармонизиране на няколко гласа, понеже хармонията го задушва и то губи от своята прелест и красота”. [3]

По своята природа източното църковно пение е акапелно, т.е без съпровод на музикални инструменти. За разлика от древната юдейска практика и певческата практика на Запад за хваление на Бога в източното църковно пеене (както, разбира се, и в многогласното православно храмово пеене) се използва само човешкият глас, който е най-съвършеният музикален инструмент. В източното църковно пеене се употребява т.нар. исон — особен вид пригласяне, извършвано от част от певците чрез произнасяне на гласни звукове, доминиращи в изпълняваната дума, върху основния или други тонове на мелодията, докато другите изпълнители възпроизвеждат мелодичната линия на песнопението.

От факта, че източното църковно пеене е акапелно, произхожда и една друга негова характерна черта — относителната височина на тона в него. Самата невмена нотация не определя точна височина на тона (както е в западната петолинейна нотация), а показва движението на мелодическата линия. Пеещият може да транспонира тона на удобна за неговите вокални способности височина.

Метриката се занимава с размерите в музиката. Всяко музикално произведение се характеризира с определена ритмика — организирано редуване на тонови трайности. В източното църковно пеене се използват и т.нар. променливи размери, което позволява да се избегне светското звучене характерно за европейската музика чрез използването на един размер, който не се мени от началото до края на музикалното произведение. [4]

Динамика е раздел от теорията на музиката, който се занимава със силата на тона. Според видния български музиколог Петър Динев в църковната музика „знаци за обозначаване динамиката на вокалното изпълнение няма.“ В нея — според Динев — динамичните нюанси са неразривно свързани с граматическите ударения на думите, като са изключени „всякакви неочаквани усилвания или отслабвания на динамиката, продиктувани от появата на някой знак, за постигане на динамични ефекти”. [5] Трябва да споменем обаче, че съществуват и песнопения от близкото минало, нотирани с невмена нотация, в които намират място и динамични знаци от западноевропейската теория на музиката. [6]

В източното църковно пеене се използват фигури-формули. Фигурите-формули са трайно свързани тонови последования, утвърдени във времето от поколенията музикотворци. Тези утвърдени музикални фрази са важни елементи от традицията на това пеене.

Класическото графическо фиксиране на източното църковно пеене се извършва с помощта на т.нар. невмено писмо — специални нотни знаци, с които си служи едногласната музика. От повече от двеста години насам (1814) се използва Хрисантовата невмена нотация, наречена така по името на един от създателите ѝ архимандрит Хрисант. При фиксиране на музикалното произведение с невмена нотация, последната само маркира мелодията, без да претендира за точност, каквато има в една западна партитура. Това пък е свързано с практиката певците да изпълняват дадени музикални фрази, така, както са им предадени от техните учители.

Източното църковно пеене трябва да бъде поднесено по подобаващ начин. Това включва правилна артикулация, или начинът, по който се изпълняват различните тонове. С артикулацията е свързано и правилното и членоразделно произнасяне на думите в текста на песнопението. Фразирането, което е „логичното разчленяване на различните по големина и значение музикални мисли” [7], също е важно за подобаващото изпълнение на това пеене.

Всичко, изброено от нас за източното църковно пеене, се е появило постепенно във времето. Източното едногласно църковно пеене невинаги е било едно и също — то непрекъснато се е развивало и променяло [8], което сочи на неговата жизнена сила.

Протойерей Сергей Булгаков твърди, че „Църквата е призвана да съживява свещените възпоменания [в празниците], да ги осъществява реално, така че ние да бъдем техните нови свидетели и участници”. [9] В помощ на това е въведена и практиката на осмогласното източно православно църковно пеене. Неговият молитвен характер подпомага въздигането на сърцата ни нагоре.

Бележки:

[1] Вж. Борисов, И. За църковния певец, който имал свободен достъп до султанския дворец, www.bogonosci.bg, 26.07.2022 г.

[2] Монодията е присъща на болшинството фолклорни традиции на народите по света, професионалната неевропейска музика (напр. индийската рага, узбекския макам), западния грегориански хорал и руския знаменен разпев.

[3] Богоев, М. Учебник по източно църковно пение, С. Фотот. изд., 1992, с. 54.

[4] Срв. Борисов, И. Метриката във Византийската църковна музика, сп. Епархийски глас, бр. 3/2022; Фотопулос, К. Введение в историю, теорию и практику византийского церковного пения. В: Глас Византии, Издательский дом „Святая гора”, М. 2006, с. 48.

[5] Срв. Динев, П. Ръководство по съвременна византийска невмена нотация. С. 1964, с. 72-73.

[6] Вж. Борисов, И. Динамиката в източно-църковната музика, www.dveri.bg, 30.03.2015 г.

[7] Срв. Хаджиев, П.  Елементарна теория на музиката, С. 2012, с. 164.

[8] Вж. Борисов, И. Променял ли се е във времето обликът на източното църковно пеене?, www.pravoslavie.bg, 06.04.2016 г.

[9] Булгаков, С. Православието, С. 1994, с. 219.