Автор: архим. Плакида Дезей
Източник: saintsymeon.fr
Превод: Пламена Вълчева
След като отпразнувахме първите две недели на пасхалния период с литургични песнопения и евангелски текстове, подчертаващи свидетелството на апостолите за Христовото Възкресение, днес започваме нова поредица от евангелски четива, които също са навременни, но имат по-различен характер, защото разкриват тайнството на водата, символичното значение на водата и ни напомнят, че пасхалният период съпътства кръщенията, които се извършват на Пасха. И това се отнася за всички нас, защото този период е свидетелство за нашето собствено кръщение, чрез което сме посветени в живота в Христос, погребвайки се в Неговата смърт и възкръсвайки заедно с Него.
Днес чухме разказа за изцелението на разслабения, който лежал край къпалнята при Овчи порти (Иоан. 5: 1-15). Следващата неделя ще чуем беседата със самарянката — Евангелието за живата вода, а по-следващата — разказа за изцелението на слепородения; всички тези четива съдържат алюзия за кръщението, за тайнственото значение на водата. Тези евангелски четива могат да ни помогнат да разберем по-добре изменението, което сме претърпели в кръщението, и различните аспекти на нашето духовно възкресение в Христос.
Несъмнено тези евангелски текстове на първо място разказват за изцеленията, извършени от Христос по време на земния Му живот. Това са физически и реални изцеления, но в същото време това са символи. Когато говори за чудесата на Христос, свети Йоан използва най-вече думата „символ“. Древните християнски автори и светите отци на Църквата, започвайки от великия Ориген, настояват, че Евангелието трябва да се чете по духовен начин. Това означава, че Евангелието не просто разказва за отминали събития, а ни разкрива онова, което ще се случи в течение на времето, във всички дни, в Църквата и с всеки от нас.
Затова днес слушаме разказа за изцелението на разслабения. И литургичните четива през тази седмица ще ни накарат отново да размишляваме върху тази тайна, ще ни открият всичките ù аспекти и по някакъв начин ще озарят душите ни със своето великолепие и красота.
Да, разслабеният, който лежал край къпалнята, бил полужив човек и когато го изцелил, Христос в известен смисъл го възкресил; възкресил го, като възстановил движенията му. На слепородения Христос ще даде зрение, но такова, което се различава от нашето земно и физическо зрение. Това означава, че чрез кръщението Христос събужда в нас ново зрение. Спомням си един стар монах, когото някога познавах, и който бе загубил физическото си зрение; той казваше: „Не казвайте, че не виждам, просто кажете, че виждам по различен начин”. Да, чрез кръщението ние получаваме благодатта да виждаме различно. Ние сме духовно слепи, грехът ни е направил духовно слепи и чрез кръщението в нас се пробужда духовното зрение, духовното виждане.
И днес, в Неделя на разслабения, трябва да разберем, че чрез кръщението в нас се пробужда един нов живот. Бяхме духовно разслабени и сега получаваме нов живот, който ни кара да се движим, който поражда импулси в нашите крайници и в цялото ни същество. Разбира се, това няма да приключи напълно преди окончателното възкресение, когато Христос ще дойде и ще установи нов Йерусалим, към който ние се стремим с цялото си сърце. Но сега чрез кръщението Христос възстановява движението на нашите членове, на нашите физически членове. И това вече е предвкусване и предвестие за бъдещото възкресение.
По същия начин например когато Христос изцелява немия, той несъмнено възстановява говора му, неговата биологична реч, но в същото време го прави способен да възпява Божията слава, да придобие ново слово, да славослови чудесата на Бога. Да говори на език, който вече не е само от плът и кръв, а принадлежи на сферата на Духа. Следователно тази наша словесност трябва да съответства на това ново слово, на словото, задвижвано от Светия Дух, което ни се дава в кръщението.
И тъй, днес ние разбираме, че чрез кръщението се възстановяват нашите движения и че самото ни тяло чрез нашите жестове, чрез нашите изразни средства, трябва да покаже, че е получило този нов живот. И точно както новата словесност, която сме получили в кръщението, когато се изцелихме от състоянието на духовна немота, е слово за възвала на Бога, разкриващо се в литургията и в молитвата, по същия начин новите движения, които се пробуждат в нашите членове чрез дара на Светия Дух, трябва да се изразяват чрез участието на цялото ни тяло, на цялото ни същество в божествената възвала, в моленията, в литургията и в молитвения ни живот.
Не е достатъчно да славословим и да се молим единствено с думи. Към това трябва да присъединим и тялото си, за да съучаства чрез него цялото ни същество и за да бъде приведено в действие сърцето ни, нашата дълбока духовна чувствителност, а не само нашето съзнание и интелект.
Би било сериозна грешка и пропуск в разбирането на литургията, ако смятаме кръстните изображения, поклоните и коленопреклоненията, които съпътстват нашето богослужение, за нещо външно и ако мислим, че ще се съсредоточим по-добре в службата, ако по-рядко прибягваме към тях. Напротив, те позволяват молитвата ни да не бъде разсъдъчна, а наистина да изхожда от сърцето ни и от цялото ни същество. Кога детето изразява най-добре любовта си към своята майка — когато казва просто „Обичам те“ или когато я целува нежно и възторжено? Нашата твърде рационалистична западна култура е загубила усещането си за тези жестове.
Човекът, заключен в своето его, живее в мислите си, живее на нивото на съзнанието си. В молитва той е скован и тромав, не желае да прави поклони, не желае да прекланя колене и да изобразява върху себе си кръстния знак. Светият Дух споява нашата същност, смекчава духовната ни разслабеност и ни кара да се спуснем до нивото на сърцето. Тогава нашите жестове, нашите поклони, нашите кръстни знамения стават спонтанни и свободни, те ни дават възможност да изразим с цялото си същество това, което излиза от сърцето ни. Всички тези жестове, които някои хора презират като „външно поклонение“, са не само език на сърцето, но и действителен израз на преображението на нашите тела чрез благодатта на Светия Дух. Когато правим поясни и земни поклони и се покланяме дълбоко, ние разкриваме своето благоговение, своето смирение и го живеем като най-съкровено действие на Светия Дух.
И ако стоим прави, както е редно в неделните дни и в пасхалния период, това е така, защото сме възкръснали заедно с Христос. Изправеното ни положение възхитително отразява нашето възкресено състояние, нашето синовно отношение — нашата паресия, както казват светите отци — към Небесния ни Отец. А когато седим, не е задължително това да бъде само защото сме уморени; ако сме уморени, трябва да сме в състояние, доколкото ни е възможно, да се изправим въпреки всичко, именно защото сме възкресени. И ако понякога продължаваме да седим, това е защото преди всичко това е положението, в което Мария, сестрата на Лазар, седяла в нозете на Иисус и Го слушала в онзи красив евангелски откъс, в който се разказва Марта и Мария.
Да, всички тези жестове са особено важни. Спомням си, че на Света гора срещнах един монах, с когото отдавна исках да разговарям: той имаше репутацията на духовен човек, отец Авакум от Великата Лавра. Може да се каже, че го срещнах случайно, но всъщност това съвсем не бе така, защото всичко, което се случва с нас, е според скрития план на Провидението. Това се случи веднъж на една светогорска пътека. Разказах му за нашата фондация във Франция, за желанието ни да помогнем за развитието на православния живот у нас и го попитах дали може да ме посъветва нещо. Той просто каза: „Бъдете верни на Типика на Църквата, той ще ви даде нейния дух“. Неговите думи бяха донякъде изненадващи, защото това бе монах-исихаст, монах, който бе прекарал целия си живот в постоянна молитва в своята килия. Той настояваше преди всичко — понеже това е основата на християнския живот — да се придържаме към Типика, към всички обреди, обичаи и действия, които традицията на Църквата е постановила да се извършват по време на богослужението. И в това се съдържа едно послание, което е изключително важно: чрез всичко това се проявява нашият живот на възкресени и то, възкресени в Църквата (да, в Църквата, тук не става въпрос да се отделяме от другите и да се държим странно!) и той се проявява и в нашите тела.
И тъй, нека внимаваме в посланието, което днес ни отправя евангелският текст, нека спрем да бъдем духовно разслабени и нека разберем, че не само в Литургията, но и във всекидневния си живот, чрез нашето тяло и чрез всички наши движения, действия и жестове, ние трябва да проявяваме този нов живот, който Светият Дух е засадил в сърцето ни, както и в членовете ни и в цялото ни същество. На Отца и Сина и Светия Дух да бъде слава во веки веков! Амин.
