свещеник АЛЕКСАНДЪР ЕЛЧАНИНОВ
/ роден на 1 март 1881 г. – починал на 24 август 1934 г./
превод – Татяна Филева
… Предговор
Тази книга никога не е била подготвяна за печат от нейния автор – тя е била замислена и съставена едва след смъртта на отец Александър, за да продължи и укрепи незавършеното дело на неговия живот.
В книгата са включени някои от неговите записки, които той е водел за себе си, откъси от писма, представляващи общ интерес, няколко плана и проекта на проповеди, случайни бележки на отделни листове, намерени в неговите архиви.
Малко преди своята болест о. Александър казваше, че иска да напише книга за младежта, като отговор на често задаваните му въпроси, характерни за съвременното юношество. Той заведе папка с надпис “Писма до младежта”, но този негов план не се осъществи, и едва след смъртта му бяха събрани писмата до ръководената от него младеж и от тях беше взето това, което макар и отчасти би могло да се осъществи като книга. Така се роди главата “До младите свещеници” – тя също беше представена с няколко откъслечни бележки, но всичко това е поместено в книгата, тъй като засяга една от най-близките му теми.
Освен тези глави, набелязани, както ще видим, от самия автор, всички материали в книгата съзнателно не са систематизирани, за да не се вмъква никакво тълкувание между автора и читателя и на всеки да се предостави, според неговата вътрешна потребност, да почерпи от тази книга онова, което е било същност на духовния облик на отец Александър.
Ето защо тази книга не е литературно произведение, а истински документ на човешкия живот, това, в което се е отразила неговата душа и което е останало на земята след него.
Разбира се, тази книга, съставена от откъслечни и случайни бележки, не го изчерпва, но за онези, които са го познавали и обичали, това са някакви щрихи, по които те ще познаят образа на любимия пастир, още веднъж ще чуят неговия глас. А на онези, които не са го познавали, тя все пак ще даде някаква представа и може би ще окаже помощ, утвърждаване, подкрепа – т. е. ще направи именно това, което самият отец Александър през целия си живот е правел за хората.
Тази книга може да бъде особено важна за съвременния човек, идващ в религията и църквата от съвременната светска култура, тъй като и самият той е стигнал до свещенството през вратите на светската култура, през годините на обществена и педагогическа дейност и през всички трудности на трагичната руска съдба…..
….
Откъси от дневник
Преди свещенството – за колко много неща трябваше да мълча, да се сдържам. За мене свещенството е възможност да говоря с пълен глас.
Няма друго утешение в страданията, освен да ги разглеждам на фона на “този свят”; това е, по същество, единствено вярната гледна точка. Ако съществува само този свят, то всичко в него е пълна безсмислица: раздяла, болести, страдания на невинни хора, смърт. Всичко това се осмисля в светлината на океана на невидимия живот, който мие малкото островче на нашия земен живот. Кой не е изпитал отлитанията “оттук” в сънищата, в молитвата! Когато човек намира в себе си сили да приеме изпитанието, изпратено от Бога, с това той прави огромна крачка напред в своя духовен живот.
Да философстваш не значи да богословстваш. “Ако истински се молиш – ти си богослов” (св. Нил Синайски). Необходимо е вътрешно съвършенство, за да разбереш съвършеното.
Какво е това постоянно чувство на неудовлетвореност, на безпокойство – нашето обичайно чувство – ако не заглушеният глас на съвестта, говорещ в нас независимо от нашето съзнание и често въпреки нашата воля, за неправдата на нашия живот. И докато ние живеем в разрез с дадения ни светъл закон – този глас няма да замлъкне, тъй като това е гласът на самия Бог в нашата душа. А обратното, онова рядко чувство на удовлетвореност, пълнота и радост – е радостта от съединението на божественото начало в нашата душа с общата хармония и божествената същност на света.
Защо всяко “наслаждение”, всяка “сладост” е грях? Защото моментът на наслаждението е момент на усилване на личното самочувствие, и колкото по-остро е наслаждението, толкова по-дълбок е моят разрив с всеобщата хармония. От наслаждението – към самолюбие, от самолюбието – към разпадане на хармонията, от разпадането – към смъртта.
“Опасно е да плуваш, бидейки облечен, опасно е и бореният от страстите да изследва тайните на Божеството” (Лествица) – но от това не следва, че изобщо не трябва да богословстваме (както мислят мнозина), а че трябва да се избавяме от робството на страстите, и тогава ще могат да ни се открият “тайните на Божеството”.
Все размислям върху текста: “Да бяхте от света, светът щеше да люби своето”… Признак за това, че ние сме Христови, са нашите страдания; и колкото повече страдаме, толкова повече значи, че “не сме от света”. Защо всички светии така са страдали, следвайки Христа? Докосването до света и потопяването в него причинява болка на Христовите последователи, а без болка са само синовете на този свят. Това е нещо като безпогрешна химическа реакция.
Колкото и праведен и чист да е човек, в него присъства и стихията на греха, която не може да влезе в Царството Небесно. Тя трябва да изгори, и ето, нашите грехове горят и изгарят чрез нашите страдания.
Кое умножава духовната сила в нас? – преодоляването на изкушението. Присъствието на безкрайното – любовта – в нас, които сме крайни същества, води до желание за смърт като влизане в безкрайността.
Бог не ни оставя и в нашия тъмен живот – в нашата молитва, в тайнствата, в нашата любов към Бога. Любовта към Бога е доказателство за Неговото общуване с нас.
Животът е драгоценен и единствен дар, а ние безсмислено и безгрижно го губим, забравяйки за неговата краткотрайност. Ние или гледаме с тъга към миналото, или чакаме бъдещето, когато уж ще започне истинския живот. А настоящето, т. е. това, което е нашият живот, си отива в тези безплодни съжаления и мечти.
Мнението на другите хора – това е огледалото, пред което позират почти всички без изключение. Човек прави себе си такъв, какъвто иска да го виждат. А истинският – такъв , какъвто е в действителност, е неизвестен на никого, включително и на самия себе си, а живее и действа някаква измислена и украсена фигура. Този стремеж към лъжа е толкова силен, че човек му принася в жертва, изкривявайки своята природа, дори и самия себе си – единственото и неповторимо, което е всяка човешка личност.
Ето защо така пленява срещата с човек, свободен от тази язва, и как обичаме у децата, още невлезли в областта на съзнателното, тяхната пълна простота и непосредственост. Но е възможна и съзнателна борба, достигане до простотата от тази усложненост. Във всеки случай – да осъзнаеш присъствието на това зло в себе си – е вече половината от работата.
Каква радост е да бъдеш свещеник! Вчера изповядвах цяло семейство. Особено хубави са децата – две момченца на 7-8 години. Цялата вечер бях почти в екстаз. Свещенството е единствената професия, при която хората се обръщат към своята сериозна страна и при която през цялото време живееш “насериозно”.
Колкото и слаби и лоши да сме поотделно, колко радостно е да чувстваш, че за всички нас главното е едно.
“За иудеите бях като иудеин, за да придобия иудеите… за нямащите закон – като да съм без закон… за немощните бях като немощен… за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:20-22) – надпис на гроба на стареца Амвросий и моя подсъзнателна тактика.
Гордият е глух и сляп за света. Той не вижда света, а само своето отражение в него.
Болестта е училище за смирение, в което виждаш, че си нищ и гол, и сляп (малко преди смъртта).
Как да утешим плачещите? – като плачем заедно с тях.
Беседа с Х. след операция от рак, при непрестанни страшни болки (“сякаш кучета ме гризат и ръфат”), при пълна безнадеждност на положението и отвътре, и отвън. Ето нейните мисли:
“Мисля, че разбрах защо Бог ни е изпратил това нещастие: ние толкова сме потънали в ежедневните дреболии, в дребнава злоба и раздразнение, че Бог е поискал да ни разтърси. Сега всичко се промени, у всички се откриха необикновени душевни свойства. Вчера прекара нощта с мен Л.: и каква нощ беше това! Тя беше толкова ласкава и търпелива, всичко правеше така тихо, така умело. И всички се оказаха толкова добри и внимателни”. – В това е и смисълът на страданията! Господ безкрайно ни жали, но какво да прави, когато ние можем да даваме някакви искри, някакъв свят огън само когато ни поразяват нещастия, катастрофи. Всичко това изглеждаше много по-многозначително вчера, в стаята на умиращия човек, отколкото в тази малка бележка.
Всичко греховно в нас е толкова живо и пълнокръвно, че нашето обичайно, вяло покаяние е несъизмеримо с тази стихия на греха, която ни владее.
Да обръщаме поглед към образите на райската красота е най-доброто средство да се избавим от плена на ада, да не откликваме на неговия зов.
Често си мисля, че всички шипове и тръни на нашето житейско положение са много точно устроени от Бога за излекуването именно на нашата душа. С пълна яснота виждам това в своя живот.
При изповед слабата памет не е оправдание; забравливостта е от невнимание, несериозност, окаменялост, нечувствителност към греха. Грях, който обременява съвестта, не се забравя.
Почти поголовно равнодушие на изповед, особено у мъжете. Благодаря на Бога, че почти винаги ми дава да преживея изповедта като катастрофа.
Общият обичай е да не се говори за греховете против 7-мата заповед, като че това не се отнася към изповедта – това, тъй да се каже, е моят личен живот. Много хора, живеещи в незаконни връзки, дори и не споменават за тях, докато не ги попиташ, смятайки това за нещо съвсем естествено.
В изповедта най-важното е състоянието на душата на каещия се, какъвто и да е той. Важно е вашето покаяние, а не този, който ви говори нещо. У нас личността на духовника често погрешно се поставя на първо място.
Когато те обземе чувство на злоба към някого, то представи си, че и ти, и той ще трябва да умрете – и пред това колко нищожна ще стане неговата вина и колко неправа – твоята злоба, колкото и права да е тя формално.
Препятствия за молитвата се явяват слабата, неправилна, недостатъчна вяра, многогрижието, суетата, заетостта със светски дела, грешните, нечисти, лоши чувства и мисли.
Болестта е най-благоприятното време за връщане в своето сърце, при Бога. С оздравяването тази възможност отново се отлага за неопределено време.
За стъпилия на пътя на духовното усъвършенстване, за последвалия Христа единствеността на този път става напълно явна и убедителна. Малцина са стъпилите на този път, но затова пък почти няма веднъж стъпили на него и върнали се обратно. Според Христовото обещание всеки, който търси, намира.
За вярата е страшна не отрицателната полемика, не изпитването й с ума – тя ще издържи на това изпитване. За нея е страшна слабостта на духа в нас, “сърдечното отстъпничество” (израз на Киреевски).
Онези, които искат доказателства за своята вяра, са на погрешен път. Вярата е свободен избор, и там, където има скрито дори от самото себе си желание за доказателства, – няма вяра. Не трябва да приемаме като “доказателства” знаците на Богоявлението – с това ние снижаваме, зачеркваме подвига на вярата.
Чувството за собствената дълбока греховност у светиите идва от тяхната близост до източника на светлината – Христос.
Колко трудно е приближаването към Бога за нас, особено за някои, при които всичко – и самата природа, и наследствеността, и целият човешки състав – поставят стена между него и Бога.
Ето тип човек, който често се среща: в него са съединени три черти – 1) гордост, вяра в своите сили, упоение от своето творчество, 2) страстна любов към земния живот и 3) отсъствие на чувство за грях. Как такива хора могат да се приближат към Бога? Такива, каквито са, те са безнадеждно изолирани от Бога, нямат дори потребност от Него. И този тип се култивира от съвременния живот – от възпитанието, литературата и т. н. Идеята за Бога е отровена в душата на такъв човек, и какви катастрофи са необходими, за да може той да се възроди!
Три вида впечатления: евангелското четиво за гадаринския бесноват, наблюдаването на един луд в Катедралния храм и четенето на главата за злото и свободата на Бердяев (“За предназначението на човека”), “Свободата не е сътворена от Бога”, “Тя е първична и безначална”. Така от Бога Творец се снема отговорността за свободата на творението. Човекът е едновременно Божие дете и дете на хаоса (свободата); небитието свободно се е съгласило на битие, но то пък е отстъпило в ада и хаоса. Ето източниците на греха и безумието – хаотичното своеволие, вместо доброволното и свободно подчинение на светлия закон. “Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие” (Иоан. 10:10).
Има религиозност, която е тясно преплетена с естетическите, сантиментални и страстни емоции, която лесно съжителства с егоизма, тщеславието, чувствеността. Хората от този тип търсят похвалите и доброто мнение на духовника за тях, тяхната изповед е много трудна, защото те идват на изповед, за да се оплачат от другите и да поплачат, преизпълнени са със себе си, лесно обвиняват другите. Недоброкачествеността на тяхната религиозна екзалтация най-добре се доказва с лесното им преминаване към раздразнителност и злоба. Този тип хора са по-далече от истинското покаяние, отколкото закоравелите грешници.
Постоянен упрек към християните: “По нищо не личи вашата вяра. Ако вие действително вярвахте в такива изумителни, потресаващи неща, щяхте да живеете по съвсем друг начин”.
Отговор: “Нали вие вярвате в неизбежността на своята смърт? Не само вярвате, но и със сигурност знаете това. И какво? – това силно ли се отразява на характера на вашия живот? – ни най-малко не се отразява.
В живота винаги е прав не онзи, който се опира на логиката и здравия смисъл, а този, който изхожда от един върховен закон – закона за любовта. Всички останали закони за нищо пред любовта, която не само ръководи сърцата, но и “движи слънцето и другите звезди”. У когото има този закон – той живее, а който се ръководи само от философията, политиката, разума – умира.
Вярата идва от любовта, любовта – от съзерцанието. Невъзможно е да не обичаме Христа. Ако Го бяхме видели сега, то не бихме откъснали очи от Него, бихме Го слушали “с наслада”, бихме се тълпели около Него, както се тълпели хората в Евангелието. Трябва само да не Му се противим, да се отдадем на съзерцаването на Неговия Образ – в Евангелието, в светиите, в Църквата – и Той ще грабне в плен нашето сърце.
Защо е толкова важно да четем житията на светиите? – Сред безкрайния спектър от пътища към Бога, разкрит в различните жития, ние можем да намерим своя път, да получим помощ и указание как от заплетените дебри на своята човешка греховност да излезем на пътя на светлината…
…
…Има такова “стегнато” състояние на душата, когато ти е трудно да се усмихваш, няма никаква мекота и нежност към хората, с една дума – “окаменяло безчувствие”. Само молитвата, особено църковната, прогонва това състояние. То е обичайно за гордите, унилите, самолюбивите, разпътните, скъперниците; но в известна степен е свойствено на всички. Това състояние на безблагодатност е обичайното състояние на човека. За душата то вече е ад на земята, и то е естествено следствие от греха, който буквално убива душата…
…
… На вечернята, особено ако не служа сам, определено ми е трудно и дори скучно. Скучно ми е и заради всички “предстоящи и молещи се”, струва ми се, че те някак си предстоят, но се молят лошо; иска ми се да има по-голяма близост с тях, истинска обща молитва, заличаване на тези квадратни метри блестящ паркет между нас, на чуждостта едни на други. И обратното – колко лесно ми е да служа молебен или панихида на добре познати хора или на такива, които чувстваш, че са добри богомолци, когато те стоят близо до аналоя, вникват в думите на молитвите. Но защо ми е лесно да се моля, когато съм активен, и много по-трудно – мълчаливо да участвам в чуждата молитва? Това не е ли флуоресценция под влиянието на чуждите лъчи?
За това, че не е нужно да се полагат усилия в молитвата и любовта към Бога, могат да говорят само хора, които не са имали опит в това. Всяко, дори и най-слабото дори принудително устремяване към Бога дава жив и неопровержим опит за Неговата любов. Този, който е имал такъв опит, никога няма да го забрави. Същото е и в любовта към хората. Всяка любов носи удовлетворение и награда в самата себе си. Това опитно потвърждава думите “Бог е любов”.
Равнодушието на вярващите е нещо много по-ужасно от факта, че съществуват невярващи…
…
… Трябва да живеем не “полека”, а с възможно най-голямо напрежение на всички сили, и физически, и духовни. Изразходвайки максимум сили, ние не “хабим” себе си, а умножаваме източниците на сили…
…
… Винаги ми е тъжно от постепенното убиване на духовния живот след Пасха. В началото има нарастване на духовните сили според мярата на вглъбяването във Великия пост. Всичко вътрешно става много по-лесно, на душата е по-чисто и спокойно, има повече любов, по-добра молитва. След това – винаги необикновените дни на Страстната седмица, а след тях – пасхалната радост. Не зная и как да благодаря на Бога, че Той ме е допуснал, като свещеник, максимално да участвам във всичко това. Но ето, настъпва събота на Светлата, олтарните двери се затварят, като че се заключват небесните двери, и всичко става по-трудно, душата отслабва, става малодушна, лени се, всяко духовно усилие става тежко.
Така в самолюбието, изяждащо душата, разрушаващо семейството, погубващо всяко общо дело, чувствам истинското дихание на дявола. За християнина биха били достатъчни апостолските думи: “Защо по-добре не си останете обидени?” (1 Кор. 6:7); но хитрият човешки ум веднага намира вратичка, че ето, той се гневи не за себе си, а за справедливостта и т. н. Изобщо, колко трудно е на Бога с хората, тъй като те упорито строят ада и не искат светлината и блаженството. Колкото повече живееш, толкова повече виждаш колко силен е сатаната…
… Отношението към иноверните
1. Уважение към тяхната вяра.
2. Проявяване на интерес, задаване на въпроси, говорене за своето.
3. Канене на наши църковни служби.
4. Да не се стесняваме да проявяваме своята вяра.
5. Да се молим за тях.
…
следва…
