Из Лавсаика – за коня и за Причастието

1705 0

Автор: прот. Андрей Ткачов
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева

В особено интересната и много древна книга с необичайното заглавие „Лавсаик” има една история. (Изобщо, там има множество истории, една от друга по-сладки и удивителни). Става дума за преподобния Макарий Велики и за едно от неговите славни дела.

Една омъжена жена била пожелана от един мъж. Жената била християнка и по име, и по живот. Любителят на забранените удоволствия получил твърд отказ от нея и поискал да си отмъсти за унижението. Обърнал се към един магьосник, или, както още ги наричат, вълшебник, чародей. И той в отговор на молбата изпратил на вярната на своя мъж жена своеобразна магия: всички, които я гледали, виждали пред себе си не човек, а кон. Не, природата на жената не се била изменила. Но някаква силна бесовска измама действала в очите на всички, като се започне от мъжа й и се свърши с минувачите по улицата. Всички виждали пред себе си животно. С тази беда мъжът отишъл със своята жена – кон при Макарий.

Монасите, като видели гостите, се възмутили. „Защо си ни довел този кон?” И само светията виждал пред себе си жена, която била доведена от мъжа си. Бесовската измама не променяла картината в очите на Макарий. Той засрамил монасите. Добре, светските хора са склонни към прелъстяване. Но те и живеят сред суета, многогрижие и различни изкушения. Обаче прелестта, въздействала на монасите, изобличавала недостига на духовна сила и опит у тях. „Пред вас не стои кон, а човек, над когото се е надсмял дяволът”. Като казал това, светият отец се помолил над чаша вода, призовал Божието име и излял водата върху главата на жената. Подобно на отмита кал, прелестта изчезнала. Пред мъжа, монасите и Макарий стояла една засрамена, уплашена и намъчена жена.

Светията я похвалил за верността към мъжа й и твърдостта в изпълнението на заповедите. Той открил и причината за случилото се: магията и отмъщението на отхвърления сластолюбец. Но той казал и още нещо: „Това се случи с теб – казал Макарий на жената – „задето вече (страхувам се да не сбъркам точния срок, тъй като пиша по памет) толкова и толкова седмици не си се причастявала със Светите Тайни”. Посоченият от него срок в никакъв случай не бил по-дълъг от един-два месеца. Макарий поучил жената занапред да не се лишава от Причастие толкова дълго (!) и всяка седмица да присъства на служба в храма.

Когато веднъж коментирахме тази история в кръга на клириците, един от тях остроумно отбеляза: И така, ето защо наоколо ходят толкова много коне! Шегата отначало предизвика смях, а после и размисъл. Действително, ние се причастяваме рядко в сравнение с древната практика, и онези, които ги боли за това, са прави. Но прави са и тези, които се боят, които отбелязват качествените различия в духовното състояние и начина на живот на древните и на съвременните християни. „Да не би с високото дръзновение – казват те – съвсем да пречупим гръбнака на днешните куцащи Божии чеда”. С други думи – „младото вино” на Божията благодат да не скъса „вехтите мехове” на слабичките християни, на тези, които са твърде далече от апостолския дух. Грях е да не се вслушваме и в този глас. Но засега ще оставим формалната страна за честотата на причастяването. Тоест, няма да разглеждаме въпроса за това колко пъти месечно или годишно да се причастяваме. По-добре да погледнем какво може да се случи от оскъдняването на благодатта.

От оскъдняването на благодатта (дори ако не действат магьосниците, които все пак действат) у хората се изменя възприятието на света. Те виждат вече не Божия свят, а някакви бесовски филмчета. Наистина, ние не виждаме около себе си коне, но затова пък наричаме хората и магарета, и овни, което не е много по-добре. Само човекът в очите на друг човек може да изглежда като паяк, демон, вампир, витринен манекен. Кинематографът работи върху въплъщението на тези бесовски виждания за света. Но не само той е виновен. Виновна е безблагодатността като цяло. Като начало красотата не се възприема и великото не се оценява по достойнство. Природата, с целия ѝ разкош, става само фон и картинка, а не чудо и стихове, които се слушат със сърцето. И ако в нашите очи от безблагодатния живот се появяват ту лещи, ту пердета, то какво да говорим за съдържанието на нашите мисли?

Най-безумната идея вече се приема за истина в обществото или поне за работеща хипотеза. Каквато и да било лъжа не предизвиква нито съмнение в ума, нито нравствено отхвърляне. Мислената картина на света се населява вече не от коне. Не. Конете са красиви и благородни. На тях може да се качи свети Георги или свети Димитър. Мислената картина на света вече се населява от халюцинации, блатни изпарения и нощни кошмари. Такава е цената на безблагодатността.

Смело можем, за по-голяма яснота на изложението, да заменим думата „духовност” с думата „благодатност”. Защото някой ще каже: „Щом обичам балета, аз съм духовен човек”. Но заради балета той няма да каже: „Аз съм благодатен човек”. Ще се намали количеството на словесните подмени.

И така, за живота без благодат ние заплащаме с изопачена картина на света. Пленяващите ни миражи и оставените без внимание от нас велики неща също са следствие от цената, която плащаме. Такава ситуация не може да продължава до безкрайност. Това рано или късно ще завърши много зле. А за да бъде иначе, е необходимо, както казва на бившия „кон” преподобният Макарий, да не оставяме църковната молитва и да не се лишаваме от Свето Причастие по маловажни причини. Въпросът за честотата нека се решава самостоятелно, но „филмчетата” на врага трябва безследно да изчезнат във въздуха.