Из писмата до младежта

2134 0

Автор: свещеник Александър Елчанинов

Превод: Татяна Филева

“Ако ти вече приемаш моето ръководство, ще те посъветвам следното:

– Да се молиш сутрин и вечер, макар и с една молитва, макар и само една-две минути, но се старай да постигнеш пълно съсредоточаване на мислите върху думите на молитвата, изгонване на всичко странично от ума, (сърдечна) топлина, макар и в слаба степен, усещана и реално в областта на сърцето, тъй като ние се молим преди всичко със сърцето.

– Да четеш, когато можеш, но задължително всеки ден, поне 1-2 стиха от Евангелието, с усилие да приложиш прочетеното към своя живот и към разбирането заобикалящото те, т.е. с усилие да разбираш прочетеното като живо слово на Бога, отправено именно към тебе.

– Винаги да четеш някаква книга с духовно съдържание: Жития на светиите, История на Църквата и пр. Тук могат да бъдат полезни и френските книги – например за св. Франциск Асизки или за св. Тереза, – ако няма православни.

Всяка от тези точки може да има безкрайно развитие и задълбочаване, аз само бегло се докоснах до тези теми…”

“На твоите въпроси за поста: постът не е гладуване. Гладуват и диабетикът, и факирът, и йогата, и затвореният в тъмница, и просто бедният. Никъде във великопостните служби не се говори за поста изолирано, в нашия обичаен смисъл, т.е. като за неядене на месо и пр. Навсякъде има само един призив: “Като постим, братя, телесно, да постим и духовно”. Следователно, постът има религиозен смисъл само тогава, когато е съчетан с духовни упражнения.

Постът е равен на изтощение, на изтънчване. Нормалният, зоологическият, благополучният човек е недостъпен за влиянието на висшите сили. Постът разклаща това физическо благополучие на човека и тогава той става по-достъпен за въздействията на другия свят, изпълва се духовно”.

“… Що се отнася до изповедта, не я отлагай. Слабата вяра и съмненията не са пречка. Непременно се изповядвай, каейки се за слабата вяра и съмненията като за своя немощ и грях. И това е така: съвършена вяра имат само силните духом и праведните: къде ти ние, нечистите и маловерни, ще имаме тяхната вяра! Ако я имахме, щяхме да бъдем свети и божествени и нямаше да имаме нужда от помощта, която ни предлага Църквата. Не отхвърляй тази помощ и ти”.

“С отвращение прегледах няколко томчета детективска литература, с която се храни съвременната младеж. Съвършено открито и явно, постоянно и настойчиво втълпявано впечатление: глупостта, скуката, бездарността на всичко, което има отношение към реда и държавата, и привлекателността, красотата, благородството, блестящата талантливост на представителите на порока и престъплението. Читателят съзнателно бива приучаван на такива комбинации, като “крадецът джентълмен”, “благородният убиец”, “романтично влюбеният мошеник”. Това е най-истинската и, убеден съм, съзнателно приготвяна отрова”.

“Необходимо е постоянно да четеш това, което храни душата ти и ти сочи целта, единствената цел в живота. Тук е необходим своего рода аскетизъм, самоограничение, самопринуждаване. Всеки християнин е подвижник, запомни това. Човешката природа е толкова изкривена, че се налага жестоко да я насилваме, ако искаме да се равняваме по евангелските мерки, и ни се налага да се равняваме всеки ден, всеки час. Господ да ти помогне в това…”

“Основната грешка на нашата младеж е в убеждението, че всичко може да се постигне по пътя на логиката, че християнството е философска система, която може логически да се докаже и изложи, че те, младите хора, в сегашното си състояние (нравствено, религиозно, интелектуално) могат да усвоят всяка истина на вярата. Те често упорито не искат да видят това, че християнството е живот. Вместо да обикнат истината и да се преклонят пред нея, те я оспорват и полемизират с нея”.

“Убедил съм се, че ежедневното четене на светите отци и житията в нашите условия е най-главното и действено средство за укрепяване на нашата вяра и любов; това четене конкретно изобразява областта, към която се стремим, дава на нашата вяра образи, идеи, чувства, показва ни пътя, обнадеждава ни с описването на степените, на етапите на вътрешното движение, сгрява сърцето ни с влечение към блажения живот на светите подвижници. Как можеш да обичаш това, което не виждаш, от което нямаш постоянни впечатления? Първите християни са горели с такава вяра и любов именно поради това, че са “чули, видели са с очи, попипали са с ръце” (1 Иоан. 1:1). Възможността да имаме преки впечатления от Божествената светлина ни дава или общуването с живите светии, или общуването с тях чрез проникване в техния вътрешен живот по пътя на четенето. Както изглежда, естественият път към това е чрез четенето на Евангелието. Да, разбира се, за онези, които могат да го четат с полза. Има много хора, на които Евангелието нищо не им говори – или защото то е “зачетено” от детството, или защото евангелската светлина е твърде силна за слабите очи. Не всички са способни да го възприемат и имат нужда от смекчаващата среда на житията на светиите, в които присъства същата евангелска светлина, но в по-достъпен за нас вид”.

“Ти питаш за значението на текста: “Ако житното зърно, паднало в земята…” и т.н. (Иоан. 12:24).
Тук се има пред вид смъртта на нашата низша личност, егоизма, “самостта”, своеволието – само с унищожаването им в нас се ражда новият благодатен живот, който свети на всички и “принася много плод”. Това казвал и Гьоте: “Entbehren sollst, du sollst entbehren”(“Ти трябва да се отречеш (от своите желания), трябва да се отречеш” – Бел. прев.), същото разбирал и свети Серафим, казвайки: “Радост моя, придобий мирен дух, и хиляди хора ще се спасят около тебе”. Тоест, придобий душевен мир, безстрастие, безгневие, тишина в душата, и ще светиш на всички наоколо”.

“Това, което ти говорих и писах за послушанието, не разбирай като някаква мекотелост, като прехвърляне на своето на гърба на друг и отказ от своя път.

Не, послушанието е подвиг, и то най-труден, изискващ може би по-голяма сила на волята (колкото и парадоксално да звучи това), отколкото да живееш посвоему”.

“Съветвам те да си водиш дневник, това помага при самоизучаването, предпазва от повтаряне на грешките, запазва миналото живо. Струва си да записваш всяка голяма радост, скръб, важна среща, книга, която ти е направила впечатление, своите вкусове, желания, надежди”.

“Позволи ми да ти дам някои съвети:

Най-радикалното средство против гордостта е да бъдеш в послушание (на родителите, приятелите, духовния отец).
Да принуждаваш себе си да изслушваш съветите и да бъдеш внимателен към чуждото мнение.

Не бързай да вярваш в истинността на мислите, които са ти открити.

Бъде по-прост с хората, не подозирай никакъв особен подтекст в техните думи и постъпки.

Не избягвай игрите, веселието, общуването.

Моли се по-често: “Господи, дай ми търпение, великодушие и кротост” или – “смирение, целомъдрие и послушание”.

Господ да ти помогне да придобиеш плодовете на Светия Дух, първите, от които са любов, радост, мир, дълготърпение”.

“Бъди търпелив в своите скърби: без страдания не живеят дори и низшите същества; а колкото по-високо стои човек, толкова повече страда”.

“Низостта и пошлостта на мотивите на започващите да пушат – да бъдеш като всички, страх от насмешки, желание да си придадеш тежест. В същото време – психология на страхливец и мошеник. Оттук и отчуждението от семейството и приятелите. От естетическа гледна точка това е пошлост, особено противна у девиците. От психологическа – пушенето отваря вратата към всичко забранено и порочно.

Пушенето и всякакъв вид наркоза помрачават чувството ни за чистота и целомъдрие. Първата цигара е първото падение, изгубването на чистотата. Не фалшивото пуританство, а непосредственото чувство и дълбоката убеденост в това ме подтикват да ти го кажа. Попитай всеки пушач – несъмнено началото на пушенето за него е било в някакъв смисъл падение”.

“Дръж се по-просто и весело. Християнинът съвсем не бива да изглежда като някаква мрачна фигура, изтощена от аскетически подвизи и служеща за укор на другите хора. Дори ако това при теб е съвсем искрено – все едно – дълго няма да издържиш така, и реакцията може да бъде и в обратната посока. Изобщо не мисли за външното – то трябва да бъде естествен резултат от вътрешния живот и да се проявява от само себе си”.

“… Смущава те твоята стеснителност и срамежливост в отношенията с хората. Постепенно, с опита ще се развие известна наглост, ако това може да те успокои. Но главното е, че това е ясно доказателство за живеещото в нас самолюбие”.

“Как да направя, за да не ми бъде скучно с човека? – Трябва да разберем, че Бог изпълнява Своята воля за нас чрез хората, които ни изпраща. Няма случайни срещи: или Бог ни изпраща човека, който ни е необходим, или ние биваме изпратени от Бога на някого, без изобщо да знаем.

Ние умоляваме Бога за помощ, а когато Той ни я изпраща чрез определено лице, я отхвърляме небрежно, невнимателно и грубо”.

“Ти питаш за “тесните врата”, защо непременно “тесните”? Не може ли и тук, в Църквата, да се живее леко?

Тази необходимост е обусловена от общата изкривеност и повреденост на човешката природа (грехът, смъртта). Страданията имат и положителна сила и смисъл. Човек израства духовно, ако ги посреща мъжествено, с готовност. В този свят на страдания вече не е възможно да се живее леко и радостно”.

“Мисля, че в основата на твоите душевни неразположения стоят две причини: 1) прекомерна заетост със себе си и, като резултат – малка заетост с околните, и 2) малко любов към Христа. Тази любов е основа и корен на всеки духовен живот и сила, затова трябва да я отглеждаме и възпитаваме в себе си. Започни поне с тази неопровержима мисъл, че в цялата човешка история не е имало и няма да има нищо по-прекрасно от Христос. Ако вземеш всички Наполеоновци, Цезаровци, Александровци, всички гении и вождове на човечеството – у всички тях ще намериш петна и нечистота; и само в кроткия Син на Мария ще видиш всичко прекрасно, всичко желано, за което някога е мечтаело човечеството. Да се вглежда в този образ, да си го изяснява и задълбочава в себе си, да живее с мисълта за Него, да Му отдава своето сърце – това е животът на християнина. Ако това го има, тогава има и пълна сърдечна тишина, има го този мир, за който говори св. Исаак Сирин: “Помири се със себе си, и с тебе ще се помирят небето и земята”.

“Ти питаш кое е най-важното в религията, ако не нравствената страна? – Но не по-малко важни са Тайнствата, догматите, обредите, а най-главното е реалното съединяване с Бога и подготвянето на своята душа за безсмъртието”.

“Относно религиозността на Толстой и Русо нещата стоят така. Религията е сложно нещо. Виното например се състои от вода, спирт, ароматни вещества, подправки и т.н. Така и религията – тя се състои от спирта на догматите, от ароматните вещества на култа и обредите и от нравствените правила – водата. Ето, Толстой и Русо са виждали само тази вода”.

“Въпросът за избора на кариера е много труден, но в случай че има ясно изразено призвание, трябва да се вслушваме преди всичко в този глас; това дори практически е по-изгодно, тъй като изборът на кариера не по призвание, а по външни съображения винаги прави хората работници втора ръка, бездарни и без вдъхновение”.

“Твоето съкрушение за това, че не можеш да постигнеш Бога, е много законно – тъй като едно от свойствата на Бога е именно Неговата непостижимост. И ако пълното Му постигане беше станало възможно за нас, които сме ограничени същества, това би означавало, че Той е ограничен и краен, тоест, че Божеството е непълно. Изобщо, нашите познавателни методи за недостатъчни в делото на познанието и не бива да бързаме да приемаме тази своя ограниченост за ограниченост на това, което сме искали да постигнем. В нас е заложена безсмъртна, божествена душа, която и чрез тази ограниченост се стреми към Бога. Цялата грешка е в това, че хората съдят за Бога, пребивавайки извън Бога. В нито едно човешко дело не е допустима такава недобросъвестност. Никой няма да се заеме да лекува хората, без да е изучил медицината, няма да започне да строи къщи, ако няма специални познания: а защо за божествените дела най-строго от всички съдят хора, които са далече от тази област? И в същото време – колко смирени са онези, които са преуспели в делото на Богопознанието. Може да се каже, че смелостта да се съди за Бога е обратно пропорционална на близостта с Него”.

“С Евангелието при тебе “нищо не става”, първо, защото не ти достига въображение. Евангелските думи не ти дават живия образ на Христос; за това е необходимо твоето собствено усилие. Второ, ти малко обичаш Христа, иначе жадно би чел и препрочитал тази единствена книга за Него и би намирал все нови и нови детайли и оттенъци.

Има два начина за четене на Евангелието.

1. Да се чете много малко, по един-два стиха и те да се обмислят през целия ден, да се разглеждат като отправени към тебе Христови думи.

2. Когато познаваш добре Евангелието – да четеш по-големи части (по един цял Евангелист, всичките четири Евангелия наведнъж), за да уловиш връзката между събитията и общия дух. При слаба памет това много помага и дори е жизнено необходимо”.

“Много добре те разбирам, когато се оплакваш от пустотата на живота около тебе. Ще те посъветвам две неща: първо, честа кратка молитва през деня за себе си, докато вървиш, като: “Боже, очисти ме, грешния”, “Боже, бъди милостив към мене, грешния”, “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме” – много пъти. Ето начин да имаш памет за Бога, която ще те предпази от лекомислие, бъбривост и пр.

И второто – да не криеш особено своята религиозност от приятелите си. Неочаквано можеш да срещнеш съчувстващи, питащи, интересуващи се. С една дума, не се стреми да скриваш от хората своята истинска същност под общата маска на лекомислие и празнота”.

“Нашето дело, на православните руски хора, е да разберем своята вяра по два пътя: запознавайки се с нея и живеейки с нея. Ти ми зададе редица въпроси, но имай пред вид, че богословските и философските въпроси не могат да се разглеждат, в какъвто ни е угодно ред и последователност, както е в математиката и във всяка друга наука.

Ако искаш да разбереш в дълбочина нашата вяра, за тази цел чети Евангелието с коментарите в ръка и се старай да живееш църковно. Преди това всичко ще бъде само една игра на ума и празно любопитство. Разбирам колко трудно е това за изпълнение, и обратно, колко лесно и занимателно е да четеш теософските фантазии, но нищо друго не мога да те посъветвам”.

“… Ти питаш за формата в религията. Какво повече да се каже от това, което е казал Христос: “Защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам?” (Лук. 6:46). Мисля, че всяко преобладаване на естетиката в богослужението е нарушение на 3-тата заповед. А естетическата емоция толкова прилича на религиозната, че тук е много лесно да сгрешиш. И изобщо, където има “страстно” отношение, там нещата са подозрителни. Трябва да внимаваме да не се наруши вътрешната правдивост”.

“Когато смяташ, че имаш право да осъдиш някое, дори и наистина възмутително явление и постъпка – провери дали в същото време в теб няма лична злоба, раздразнение, ревност, завист, враждебност към хората, желание да унизиш, да осмееш: почти винаги ще намериш, че има. Оттук изводите са ясни”.

“Вие пишете за “религиозния минимализъм”. Но нали в Евангелието няма да видиш никаква друга гледна точка, освен съединението на духовния максимализъм и житейския минимализъм (“Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец Небесен”, “Не се грижете за това какво да ядете или какво да пиете” и т.н.). Към каквито и хитрости да прибягваме в тълкуването на тези ясни думи, отправени именно към нас, никакъв друг смисъл няма да извлечем от тях. Има един-единствен път да направим тези думи незадължителни за себе си – това е съзнателно да направим Евангелието незадължително за себе си, т.е. да се отречем от Христа. Това значи ли, че трябва веднага да оставим своята работа, своите уютни квартири, децата, семейството, малките ежедневни радости и да тръгнем като боси странници, накъдето ни видят очите? – Това би било неправилно решение на въпроса – неправилно, защото е външно. Трябва да започнем не с това, а с търсенето на онова състояние на душата, когато външните решения ще се явят от само себе си, когато постоянната “радост в Господа” и силата на благодатта сами настойчиво ще ни продиктуват друг начин на живот в замяна на епикурейско-егоистичния, който водим. А дотогава – нека да се измъчваме и да страдаме за своята духовна нищета и бедност, за своето недостойнство, маловерие и духовна леност, но да не ги издигаме като принцип и правило на живота. Ако бях заподозрял, че вие сте спрели до програмата на дребния еснафски живот, с максимум развлечения и минимум духовен живот, бих се разтревожил сериозно. Но това, разбира се, го няма; у вас, навярно, има и вътрешна тревога за себе си, и скръб за Русия и Църквата, и желание за най-висшето, праведно и свято, и готовност за жертва, и съзнание за своята духовна слабост – и слава Богу”.

“Какво да направим, за да не се сърдим, да не се обиждаме, “когато ни обиждат и оскърбяват”? Да търпим и да стискаме зъби? Да се тренираме в самообладанието, да развиваме търпение? – Само по себе си всичко това не е лошо, но не е това, което трябва да бъде, всичко това са външни, а не благодатни, християнски пътища. Единствено верният път е постоянно, ежеминутно да имаме пред себе си висока цел, “винаги да виждаме Господа пред себе си”, както казва псалмопевецът: “Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна”. Помните ли един разказ от живота на Клемансо? – Веднъж, обхождайки траншеите, той се приближил изотзад до стрелеца, потупал го по рамото и попитал: “Как е, старче?”, а той, без да се обръща и без да знае кой говори с него, го ритнал с крак и скверно изругал. Клемансо, който никога не прощавал нито една обида, само се усмихнал и продължил нататък. Откъде този езичник, този страстен и гневен човек взел “кротост и търпение за понасяне на обидите”? – От великата идея, която винаги била пред очите му – “победата на Франция”. Да защити и нас от греха непрестанната памет за “победата на Победилия света”. Когато униваме от обидите и се дразним, нашият грях е в това, че в този момент сме прогонили от сърцето си вярата, любовта към Христа и висотата на нашето призвание; в този момент сме се ограничили с това, че помним само писмото, което са ни попречили да напишем, книгата, която сме искали да прочетем, хилядите дреболии, които ни нараняват, и главното – все за себе си и за себе си. “Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна” – това е единственият път. Господ да ви утвърди на него”.

“Вие се оправдавате с това, че вашето прегрешение не е голямо, не е важно. Но в света няма нищо неважно, нищожно – нито лошо, нито добро. И най-незначителното действие, мимоходом подхвърлената дума, най-мимолетното чувство – са важни и реални, както е реално всичко в света. Затова всичко, и най-малкото, трябва да съответства на най-главното и нищо не бива да се смята за незаслужаващо внимание или свободно от нашата отговорност…”

“Обичайните (юношески) грешки в богословстването:

1) предположението, че всички въпроси са разрешими, и 2) увереността, че разрешаването на тези въпроси е чисто интелектуален, дискурсивен процес (значи, независим от вътрешния подвиг, от очистването на ума и сърцето с молитва)”.

“Много юношески съмнения са от гордост.

1. Трябва да направим някаква решителна стъпка, да излезем от компромисите, да отдадем всичко на Бога”.

2. “Не бива да се причастяваме често – чувство за своето недостойнство”.

3. “Гордо чувство за своята необикновена греховност”.

4. “Не бива да се омъжваш, тъй като поемаш на себе си твърде много неща – създаването на нови хора”.

“… Относно семейството – не трябва да разбираме това буквално. Ние знаем, че апостолите (Петър) са живеели със своите семейства, че Лазар и неговите сестри не са се изоставяли едни други, приемали са Христос в семейството си, оставайки верни на Него. Знаем, че много светии са били семейни. Само трябва да умеем да поставим семейните отношения на второ място в душата си и всеки момент да сме готови да поставим на първо място своята вяра. Същото е и с имуществото – “можеш да притежаваш всичко, но да не бъдеш обладан от нищо” (ап. Павел)”.

“… Вие пишете за “студенината и самотата” на Вашия живот. Много ми се иска да Ви утеша! Нима молитвите, приятелите, работата, не Ви извеждат от самотата и не стоплят сърцето Ви? Убеден съм, че е така, и че Вашите думи трябва да се разбират в смисъл, че понякога, може би дори често, Ви е студено и самотно; често, но невинаги. Разбира се, в тази самота голяма роля играят обстоятелствата на Вашия живот, но да бъдем мъжествени и да признаем, че немалко значение, и може би дори най-голямо, имате самите Вие. Вие сам пишете, че “Ви е трудно да излизате от себе си”, т.е., че у Вас има някаква обърнатост към себе си, а това е грях, и то не какъв да е, а коренният и първичен грях на нашата човешка природа. “Хората са паднали в самолюбие, предпочитайки съзерцаването на самите себе си пред съзерцаването на Божеството” (св. Атанасий Велики). Изходът оттук, от тази обърнатост към себе си, е в отварянето на себе си за Обективното. Стремете се към блажена простота и се молете за нея, за тази свята простота, която се дава заради забравянето на себе си и пълното, без остатък, обръщане към Божествената светлина, към света, към братята. Тогава във Вашата душа ще дойдат свише пълен мир, радост и покой. А пътят към тях е послушанието – бързо, доброволно, радостно, неразсъждаващо. Вие питате: послушание към кого? – към първия срещнат, към близките, към гласа на съвестта, към правилата на Църквата, към духовния отец. Нашата затвореност винаги е грях, но невинаги само наш личен грях; често това е порок на целия род, на семейството, на предците. Но това още повече трябва да ни подтиква да се борим с греха за спасението на целия наш род. Нали всяка лична духовна придобивка по тайнствен път се предава на всички наши роднини, живи и починали. Господ явно ще покаже това във Вашия опит, ако Вие преуспеете по този път. Във Вашето семейство на Вас е дадено да разбирате тези въпроси по-добре от всички и, ако Вие измолите за себе си от Бога кротост, душевен мир, търпение, то Вие ще обърнете към духовния път цялото си семейство, и то не с проповед, не с поучения, а с мълчаливо усъвършенстване в доброто…”

“Разрешете ми да кажа няколко думи за Вашето четене. Всичко, което сте чели досега, е било за развиване и укрепване на Вашата християнска мисъл и християнско светоусещане. Но това е малко, и не само е малко, но и този вид четене определено трябва да се постави на второ място. Християнството не е философска система, то е живот, особен начин на живот, и ето на какво трябва да се учим непрестанно, буквално всеки ден. Има майстори в този божествен живот, започнали от първите степени и достигнали до такива върхове, че дори невинаги ги разбираш, когато говорят за тези върхове. Именно тях трябва да четем. Това, разбира се, са светите отци, аскетите, подвижниците, богатирите на вярата и ревността за божествен живот. В приблизителна последователност ето най-великите от тях: светите Антоний Велики, Ефрем Сирин, Авва Доротей, Макарий Велики, преподобните Иоан Лествичник, Исаак Сирин, Симеон Нови Богослов. Преди тях можеш да прочетеш нашите, руските – Инокентий, Игнатий Брянчанинов, Теофан Затворник, Иоан Кронщадтски. Те са напоени с духа на изброените по-горе светии, но ги излагат на езика на нашето време и приспособени към условията на нашия живот. Много от аскетическите свети отци са събрани в томовете на “Добротолюбие”-то, приблизително в необходимата последователност. Те трябва да се четат бавно, със записки, с размишление, по един том на 2-3 месеца”.

“В нашето възприемане на словото Божие се различават следните моменти – слушане, разбиране, приемане със сърцето и накрая – прилагането на прочетеното в живота. Изпитайте себе си на кой от тези етапи се намирате. Винаги ли просто го слушате и често ли го вземате в ръце, за да го прочетете? Слушайки и четейки, правите ли си труда да вникнете в него и да го разберете? Стига ли то до вашето съзнание и сърце, събужда ли ги? Ако е така, има ли плодове от това, то раздвижва ли ви поне малко от мъртвата точка на успокоеност на нашия обичаен живот? Изпитайте себе си – и бавно и упорито започнете да се изкачвате по тези стъпала”.

“С участие и съчувствие прочетох дългия списък на Вашите душевни скърби и скърбях заедно с Вас. Но все пак аз вярвам, че Вашата душа в основата си е добра. Работата е в това, че да живееш по съвест е много трудно, а да живееш като всички е много лесно и става някак от само себе си. “Божието е скъпо, бесовското – евтино”, и ето, към това евтино се устремяват всички. Колко лесно е да живееш без усилия, в непрестанен кинематограф от срещи и разговори, без да носиш никакви задължения, без да се принуждаваш към нищо, да храниш своето тщеславие, леност, лекомислие. Но аз добре зная, че такъв живот Ви е дълбоко противен, че Вие бихте искали да бъдете добра, внимателна към всички, светла, чиста.

Позволете ми да Ви дам един малък съвет. Всеки ден започвайте така (разбира се, ако има подходящи условия за това): преди каквото и да било дело прекарайте поне половин час в молитва, четене и размисъл. На молитва споменавайте всички близки, болни, починали, обръщайте се към Бога с молба за помощ във Вашите вътрешни и външни трудности. След това четете. Добре е, ако освен Евангелието почетете от някоя духовна книга. След това помислете за предстоящия ден, представете си всички възможни трудности, които Ви очакват, и се подгответе за тях, и главното – всеки ден от сутринта си давайте дума да не извършите нито една постъпка против гласа на съвестта. А вечер, дори когато вече лежите в постелята, изпитайте целия ден от гледна точка на това правило. Зная колко е трудно това, но опитайте – това е истинският, правият път към пълното духовно изправяне. Напишете ми излязло ли е нещо от това”.

“… Бъдете мъдър и извлечете максимална полза за себе си от изпитанията, които Ви изпраща Бог. Каква полза, ако сме прочели цели библиотеки от мъдреци, философи, богослови, а се препъваме на всяка крачка в живота? – “толкова по-голямо осъждане ще получим”. Хершензон пише във “Вехи”: “Всички ние знаем толкова много божествени истини, че една хилядна част от това, което знаем, би било достатъчно, за да ни направи свети, но да знаеш истината и да живееш според истината, както знаете, са две различни неща”. Не си позволявайте да вървите само по лекия път на натрупване и разширяване на знанията, а заравяйте своя плуг колкото е възможно по-дълбоко в недрата на своята душа. Условията, в които ни е поставил Господ, са единственият възможен за нас път на спасение; тези условия ще се променят веднага след като ги използваме докрай, като превръщаме обидите, оскърбленията, болестите, трудовете – в злато на търпението, безгневието, кротостта. Не позволявайте на душата си да се раздвоява така, че една част от нея да се издига до седмото небе с Дионисий Ареопагит, а друга да се влачи по земята в униние, дребнава обидчивост и дори злоба…”

“… Трябва да държите себе си в чистота и яснота, за да свети Вашата светлина на другите. Затова трябва да обичате Светлината и да не й изменяте: “Вярвайте в Светлината, за да бъдете чеда на светлината” – А на практика? – да търсим тази Светлина в себе си и в другите, да поддържаме и култивираме в себе си и другите всяка искрица добро и светлина, да се радваме за светлината, да не вярваме в тъмнината и лъжата, да затваряме очите си за тях, защото те са призрачни и избухват, когато им обръщаме внимание…”

“За какво е необходима вярата? – за нищо. Ако бях казал, че тя е необходима, за да бъдем добри хора, да помагаме на хората, да познаваме Бога, да спасим душата си – всичко това би означавало користно и егоистично отношение към вярата. Ние вярваме не заради нещо, а защото обичаме Бога, защото Бог за нас е (в Своето явяване на земята в качеството на Богочовека-Христос – съвкупност от всичко най-светло, най-чисто, най-прекрасно, накратко казано – от всичко най-желано. Любовта към Бога води след себе си вярата в Бога. Когато Вие търсите истината сред противоречивите философски системи, това е защото обичате Истината; ако всяка земна красота само измъчва Вашето сърце и никога не го насища – това е защото ние ще се успокоим само при Вечната, Нетленна Красота. Ако се измъчвате от нечистотата на своето сърце – това е защото, без сам да знаете, Вие жадувате за абсолютната чистота и святост”.

“Вие се оплаквате от “грапавостта” на Вашия живот – но такова е всичко, което се върши от хората – където има хора, там има и страсти, и теснота, и егоизъм, и самолюбие; толкова повече трябва през цялото време да се държим на известна дълбочина, да не губим от погледа си общите, крайни цели, да унищожаваме всичко дребнаво и делнично в себе си; тогава ще стане по-лесно да понасяме всичко това у хората. Господи, изпрати ни търпение, великодушие и кротост. Всички ние вършим не своето, а Божието дело, и затова всички конфликти ще се изгладят не с нашите огромни усилия, а с Божията мъдрост”.

“Това, че Вашият живот ви измъчва, показва, че в душата Ви има нещо светло, което се ужасява от тази обща лъжа и нечистота. Всеки от нас е двойно същество: от една страна, достойно за съд и осъждане, а от друга – съдещо, жадуващо за правда и светлина. Колкото повече израства Вашият вътрешен човек, толкова повече ще виждате светлината в заобикалящите Ви хора и неща, докато не достигнете такава чистота на сърцето, че всичко ще Ви изглежда светло и преобразено; и това е пребиваването в рая още преди смъртта. В това състояние живеят праведниците и светиите, които са много сред нас, но ние не ги виждаме поради нечистотата на нашите очи и сърца. Т.е. ние ги виждаме, но те ни изглеждат или съвсем обикновени хора, или чудаци и юродиви”.

“Опасността от самочинните аскетически упражнения: поради нашата крайна материална, чувствена плътскост и тежест ние сме слабо проницаеми за въздействията на духовния свят. Само с изтънчването на нашето тяло до нас достигат “небесните звукове”. Но дяволът също е дух. И чувственият, обременен човек е еднакво недостъпен за въздействията и на двата свята. Но, самоволно изтънчвайки тялото си с аскетически упражнения, човек го прави достъпно и за злите духове”.

“… Не отговарям на Вашата молба по същество, по повод на нея ви пиша това, което неведнъж съм казвал и писал на моите духовни чеда.

Аз не мога и смятам за неправилно да се заемам с решаването на чиято и да било съдба, на чиито и да било семейни дела. Не се чувствам призван за ролята на “старец” и съзнавам своето дълбоко недостойнство за това. Изобщо, “старчеството” и “послушанието” са много отговорни и трудни и за двете страни неща, че да мога така бързо да се заема с тях.

“Разговорите за чувството убиват самото чувство”.

“Ако сърцето е хладно и молитвата не върви – да се обърнем към Евангелието; ако това не помогне, да отворим любимия си свети отец: такъв “светия-приятел” трябва да има всеки”.

“Вие се оплаквате от това колко трудно и дори скучно е четенето на светите отци. Но опитайте се да поставите въпроса така, че те са не трудни и скучни, а може би Вашата душа още не е готова да види светлината, която другите виждат в тях. Но вие не оставяйте това четене, опитвайте се да съгреете душата си с топлината на тяхната вяра, да се докоснете до техния духовен опит. Ще кажете, че тяхната висота е несъизмерима с цялата дребнава делничност, която ни държи в плен. Но вгледайте се в себе си – не е възможно това винаги да е било само трудно и скучно. В редки моменти от живота – в изпитания и скърби или в голяма радост душата се стреми да се издигне, и тогава може би иначе звучат думите, които преди не са достигали до Вас. А в обикновеното време е необходим труд и известно насилие над себе си, за да събудим своята мудност. И бъдете уверен, че тези усилия ще дадат своя плод, и невидимото засега за Вас натрупване на духовни богатства ще се прояви в нужния момент и може би ще Ви спаси в истинската беда.

Вие пишете за своята самота и изоставеност. Разбира се, необходимо Ви е живото общуване с хората и тяхната близост. Но, помислете си – сред тези свети отци какво “избрано общество” имате, какви съкровища на най-добрите души, натрупани през вековете, Ви се дават и всичко това е изцяло във Ваше владение. В това е и радостта от църковното общуване – че всички ние сме живи и всички сме братя в Църквата, и живият член на Църквата не може и не трябва да се чувства изоставен”.

“Колко са безплодни индивидуалните усилия в повечето случаи! Търсете дружбата. Ето случай, в който 1+1 не прави 2, а поне 3: това сте вие двамата + онова велико нещо – взаимната любов, която Ви поддържа и укрепява”.

“Обикновено ние живеем с най-повърхностните слоеве на своите душа и съзнание. Това се вижда дори от факта колко лесно изпадаме в негодувание за дребни неща, какво голямо значение придаваме на дреболии. Половината от нашите огорчения и житейски трудности биха изчезнали, ако пренесем центъра на своите интереси на по-голяма дълбочина. Ето защо така настойчиво Ви препоръчвам да четете Евангелието именно сутрин – защото тогава това ще даде един малко по-различен тон на началото на всеки ден и ще Ви помогне да го прекарате по-достойно, да запазите сърцето си мирно, каквито и житейски бури да се случват в предстоящия ден”.

“Започвайте всяко дело, дори и най-малкото, с молитва – с призоваване на Божията сила върху Вашето дело и издигането на това дело на висота. Тогава у вас няма да има – и не може да има – лоши дела”.

“Нашите беседи и открити лекции – случайни лектори, случайна публика – не са родено, живо същество, а механичен, изкуствен продукт; тук никой не е вложил своята душа, не е родил това в мъчения, не го обича с родителска любов. Обратно, неголемите кръжоци с постоянен състав на слушателите, с ръководител, който познава всички, са нещо органично, което ръководи и възпитава. Това, разбира се, се отнася най-вече за младежките кръжоци”.

“Ето някои мои впечатления от общуването ми с младежта – израснали в условията на революцията, войната и емиграцията, младите често са нервно неустойчиви, но практични и реалисти; имат малък опит в доброто, често са слабо културни, но притежават своеобразна честност и прямота, не признават фразите и “идеалите” без дела. Чувствителност към лъжата.

Съхранени ли са те за Русия и как да ги съхраним? Но младежта има право да попита – за какво? Ние не искаме да живеем за някакви цели, измислени от старците.

– За самите себе си. Те може да преживеят – и преживяват – целия си живот като нечия сянка, копие, трета ръка. Но това, разбира се, е лош начин. Първият, най-примитивен смисъл на съществуването е да бъдеш самият себе си.

Но личността е сложна постройка и националността играе голяма роля, ако не явно, то подсъзнателно, и това понякога се проявява неочаквано и за самия тебе.

И така, ако искаме да бъдем самите себе си, ние трябва да бъдем руснаци.

Но нима не можеш изцяло да се превърнеш в англичанин, немец, французин? – Можеш само отчасти.

Иначе това е един дълъг маскарад, който изтощава силите и не дава възможност за творчество.

Но къде да търсим това руско? – Посредством какво са се съхранили великите нации? Какво ги е запазвало или унищожавало? – (Езикът и вярата). И повече вярата, отколкото езикът.

… И на мен ми се иска да кажа на нашата младеж: вие сте млади, имате крилете на младостта, вие ще успеете да извършите този подвиг – да останете православни и руснаци. Вие сте православни, всички съкровища на Църквата, нейните молитви и тайнства са на ваше разположение: запознайте се с това съкровище, изучавайте го, хранете се с него.

Вие сте руснаци. Всичко, което са натрупали вашите предци, цялото културно наследство, целият гений на тази велика нация – това е ваше богатство, дадено ви даром. Ваш дълг е да изучите това наследство, да го култивирате в себе си, да вземате участие в общото руско дело.

Но тук е и трудността и, често, безплодността на индивидуалните усилия. Силата на съборността и дружбата. Огромно значение за младите имат юношеските организации, помагащи за сплотяването”.

“И още едно наблюдение – почти всички младежи са унили, мрачни, потиснати. У всички девойки има някаква лекота, простота, лъчезарност. Всичко им се удава по-лесно, при обръщането им към християнството по-лесно им се удава сърдечността на това обръщане. Младежите трябва да преодолеят много повече неща – преди всичко разсъдъчността, самолюбието и т.н. Затова в бъдещото руско църковно обновление жената наистина предстои да играе немалка роля”.