Автор: свещ. Георгий Чистяков
Източник: „Свет во тьме светит”
Превод: Пламена Вълчева
В четвърта глава на Евангелието от Йоан се разказва за срещата на Иисус с жената-самарянка — един доста дълъг, сложен и необичаен разговор, който Иисус и жената, чието име не ни е известно, провеждат при кладенеца. Във Византия смятали, че тя се казва Фотиния или Фотина, макар че това е малко вероятно, понеже името ѝ, разбира се, е било еврейско. Що се отнася до името „Фотина” (от гръцкото „фос” — „светлина”), то най-вероятно има връзка с Евангелието от Йоан именно поради това, че една от основните теми в него е светлината, която „дойде на света” и „в мрака свети”, светлината за езичниците, грешниците, заблудените и падналите. Самарянката била една от тези заблудени хора, затова тази Светлина се открила и на нея…
В Стария Завет кладенецът често присъства като особено и значимо място. Именно в близост до кладенец са се случвали важните срещи. И това не е случайно, защото именно от кладенеца човек черпи вода за пиене. По правило водата от езеро, море или дори река не е подходяща за пиене: тя може да бъде не само кална, зловонна или солена, но дори и отровна. Водата във водоемите е мъртва, тя символизира смъртта, това е вода, в която човек потъва и загива; тази вода го завлича и лишава от живот, за разлика от водата на кладенеца или извора, която подава и възвръща живота, и която предоставя на човека абсолютно нови възможности. Тази вода е жива, понеже става източник на живот.
В книга „Числа” откриваме разказ за един извор. Божият народ се събира около един кладенец в пустинята и го призовава да се напълни с вода (Числ. 21:16-17), защото водата дарява живот. В книгата на пророк Иеремия Бог казва чрез устата на пророка, че хората са оставили Него, „Източника на жива вода”, и са изкопали за себе си „пукнати водоеми, които не държат вода”, и водата изтича, оставяйки само зловонна тиня (Иер. 2:13). За това, че Бог е източник на жива вода, се говори и в Евангелието от Йоан. Иисус възкликва: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Иоан. 7:38).
В Евангелието при източника на жива вода се оказва Самият Иисус, Който може да даде тази вода на всеки, който идва тук, за да я потърси.
От разказа за разговора със самарянката знаем, че бидейки уморен от път, Иисус седнал при извора. „Часът беше около шестия.” Навярно, Той е очаквал и жадувал за нещо. Защото в Писанието живата вода винаги е свързана с жаждата, която човекът или животното изпитва в пустинята. Да си спомним псалома: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе! Душата ми жадува за Бога силний, живий” (Пс. 41:2-3). За какво е жадувал седящият при кладенеца Иисус? За това много хубаво се говори в един средновековен латински химн: Quaerens me sedisti lassus, т.е. „Уморен, Ти седна, търсейки ме”… Иисус жадува за човека, който ще откликне на думите Му, жадува за нашата вяра, жадува и ние да излезем да Го посрещнем. Навярно за това става дума тук. Иисус търси човека, излиза подобно на добър пастир да потърси изгубената овца и го намира.
Кладенецът, за който се говори в книга „Числа” и който Божият народ възпява с песен, е наречен в арамейския превод на Петокнижието „дар Божий”, което означава, че самото появяване на този извор се е възприемало като дар Божий. И Иисус повтаря на самарянката същите думи: „Да би знаяла дара Божий…”(Иоан. 4:10). Следователно тук се говори за това, че Бог не само ни открива какво е жажда, но и че я утолява. Жената, след като чува думите на Иисус, че всеки, който пие „тая вода, пак ще ожаднее” и че „който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее” (Иоан. 4:14), се обръща към Него: „Дай ми тая вода”. По-нататък разговорът тръгва в друга посока. Иисус казва: „Иди повикай мъжа си.” А тя отговаря: „Нямам мъж”. Оказва се, че тази жена е имала петима мъже и Иисус знае това. Тогава тя казва: „Господине, виждам, че Ти си пророк.”
В началото на този диалог, в 9-и стих, жената, мислейки, че пред нея стои иудеин, казва: „Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните)”. Самаряните са жителите на Самария, северната част на Палестина, онази страна, през която трябва да се мине, когато се отива от Иудея на север в Галилея. Иисус минава през Самария, когато отива от Иудея, от Йерусалим, в Галилея. Основното население на тази част на Палестина се е състояло от хора, които живеели там от времето на вавилонския плен. Те не били отведени в плен и останали там, смесили се с езичниците и затова тяхната религия по-скоро приличала на религията от древни времена преди вавилонския плен или преди периода на Първия храм, но силно примесена с езически вярвания. Правоверните иудеи смятали, че самаряните са едва ли не езичници, че са отпаднали от Божия народ и че не разбират правилно Бога и че не е желателно да се общува с тях и т.н.
Но Иисус заговаря самарянката — и само по себе си това я удивлява. И докато в 9-и стих тя Го смята просто за иудеин, в 12-и стих от нейна гледна точка Той е вече по-голям от „отца ни Иакова”. В 19-и стих тя предполага, че разговаря с пророк, в стихове 25-и и 26-и започва да се досеща, че пред нея стои Месията, или Христос, а накрая се убеждава в това. А в края на главата, в 42-и стих, жената знае, че Той е „Спасителят на света”… Истината се прояснява постепенно. Много е важно да разберем това, защото често става така, че ние смятаме, че, напротив, веднага сме приели Христос като Бог — но всъщност сме приели една схема, един лишен от живот образ, вместо Самия жив Христос. В резултат на това се оказва, че ние, по думите на В. Розанов, „се покланяме на един тъмен лик”, без да усещаме Неговото реално присъствие в своя живот. В 4-та глава на Евангелието от Йоан е показан съвършено различен път. Жената бавно, стъпка по стъпка, навлиза в дълбините на разговора с Иисус и накрая разбира, че пред нея стои Месията.
Жената е имала петима мъже и сега живее с шести. От гледна точка на източния морал като цяло и на юдаизма в частност, човек не само не бива да разговаря с такава жена, но и ако я срещне на улицата, трябва да се извърне и да я заплюе с отвращение. Но Христос разговаря с нея и сякаш разрушавайки всички бариери и отхвърляйки всички условности, подава ръка на човек, който от гледна точка на тогавашния (а и не само тогавашния) морал и религия е погубен и трябва да бъде отхвърлен от обществото. И вероятно това предизвикателство е не по-малко от онова, когато в самото начало на Евангелието от Марк (1:41) Иисус докосва с ръка прокажения, което в очите на съвременниците Му е било изключително опасно и безумно.
За да разберем дълбочината на този разказ, е нужно да се поставим на мястото на иудеина от онова време. Мъжкото разпътство, мъжкият разврат се възприемал като нещо напълно естествено, но подобно поведение от страна на една жена свидетелствало, че нейното падение е толкова голямо, че било срамно не просто да се говори, но и да се размишлява за него. А Христос влиза в разговор с жената и при това насаме, най-дългия диалог очи в очи в цялото Свещено Писание. Можем категорично да потвърдим, че няма друг, по-дълбок по съдържание диалог насаме от този разговор между Иисус и самарянката.
Това е едно от най-поразителните места в Новия Завет и в цялото Свещено Писание. Оказва се, че пътят към Бога е отворен за всеки. Но, за съжаление, и днес съвсем не всички хора осъзнават това. Дори и днес има случаи, когато при свещеника идва някоя жена, а той я прогонва с думите: „След това, което си направила, нямам право да ти дам опрощение”, макар че в литературата, предназначена за духовници, постоянно се подчертава, че няма грях на каещия се, който да не може да бъде опростен. Покаянието е възможно във всеки случай и каквото и да е извършил човекът, Бог е винаги открит за него. Бог може да направи всичко, Той може да възкреси човека и след най-страшното падение.
Самарянката, мислейки, че пред нея стои пророк, започва да говори с Него — не за себе си, не за семейното си положение, не за презрението на хората, което тя несъмнено е усещала. Не, тя говори за вярата. Обръщайки се към Иисус, жената казва, че иудеите се покланят на Бога в Йерусалим, а те, самаряните, на тази планина (имайки предвид планината Гаризим). Как и къде е правилно да се покланят на Бога? Иисус ѝ отговаря пределно просто и ясно: „Вие се кланяте на това, което не знаете”. По-късно апостол Павел ще говори за същото, казвайки на атиняните: „За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам” (Деян. 17:23). Религията на самаряните се отдалечила дотолкова от Откровението, че те вече не знаели Кого почитат. Те не познавали книгите на пророците, четели единствено Петокнижието в някакъв техен вариант, вече не знаели и не разбирали Кого почитат. Иначе казано, тук става дума за това, че онези, които изповядват други религии, не познават Бога, но въпреки това Го почитат, все пак Му се покланят, макар и да не Го познават.
Самаряните почитали Бога, без да Го познават. „Но ние се кланяме на това, което знаем — казва Иисус, — защото спасението е от иудеите”. Чрез иудеите, чрез устата на пророка, говори Бог. От числото на иудеите са произлезли и Исаия, и Иеремия, и Иезекиил, и Амос и другите пророци. „Но иде час, и дошъл е вече — казва Иисус, — когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца.” Това е много важна, макар и на пръв поглед парадоксална формулировка. „Иде час” означава, че времето все още не е настъпило. А след това — „и дошъл е вече”. Времето вече е дошло. Вече е настъпило, току-що е настанало. Това е особено важен момент за разбиране на Евангелието: християнството е религия на бъдещето, но на онова бъдеще, което вече е дошло, което вече е настъпило, което вече се преживява от нас. И за това ние говорим на всяка Божествена литургия, благодарейки на Бога за това, че Той ни „дари Своето бъдещо царство”. „Ни дари”, това означава, че Той вече ни е дарил бъдещото царство. Царството Божие, Царството небесно, вечният живот — това е нещо, което принадлежи на бъдещето, но това бъдеще вече ни е дарено. За това говори фразата: „Яко грядет час, и ныне есть……” — „Но иде час, и дошъл е вече”.
И така, идва и вече е дошъл часът, когато „нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца”. Тук Бог не е наречен просто Бог, Творец и Създател, тук Той е наречен Отец: „ще се поклонят на Отца с дух и с истина”. В по-голяма или в по-малка степен ние можем да си представим какво е истина. Истината ни освобождава, ако я познаем: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан. 8:32). Истината ни е явена в Христос. Истината — това е Самият Христос, защото на въпроса на Пилат „Що е истина?” , вероятно всеки от нас би отговорил: „Ето Истината, тя стои пред теб в лицето на Иисус”. А Самият Той казва: „Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан. 14:6). Днес на руски „правда” означава „истина”, но на църковнославянски „справедливост”. На църковнославянски думата „правда” се превежда с гръцката дума „справедливост” и не е трудно да разберем, че истина и правда, истина и справедливост са различни неща. Това, което днес разбираме под думата „правда”, е онова, което не е измислено, което е именно „алетейя”, или истина.
„Да се покланяме на Бога с истина” означава да водим диалог с Него, реално да чувстваме Неговото присъствие, да не си Го представяме, а да се намираме в реална връзка, в реални отношения с Него. Какво означава да се покланяме „с дух”? Думата „дух” се среща в Библията почти на всяка страница. Но ние знаем, че на руски някой път тя се превежда като „дух”, а друг път — като „вятър”, знаем, че това не е нещо абстрактно и непонятно — това е нещо, което прилича на Дихание или докосване. Когато пророк Илия очаква Бог да му се яви, Той му казва, че ще има „голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра — земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса — огън, но не в огъня е Господ; след огъня — лъх от тих вятър (и там е Господ)” (3 Царств. 19:11-12). Тоест Бог казва на пророка, че ще му се открие в тих вятър.
Лъх от тих вятър — това е Неговото тихо докосване. Бог-Дух Свети се докосва до нас. Дух Свети — това е изключително важно понятие за християнството, за нашия религиозен опит, за нашата вяра. Това истинско докосване и съприкосновение на Бога трябва да се преживее, и ние действително го преживяваме. Бог ни се открива чрез Светия Дух в нашия реален, личен, уникален, жив християнски опит. И вероятно именно това е имал предвид Господ, когато говори за поклонението „в дух и в истина”.
