Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Събитията от живота на Господа са душевни икони. Отпечатват се в душата чрез благодатта не за историята, а за вечния живот. Тези събития са духовна томография, на която ясно виждаш твоето възраждане, приемане на благодатта, преобразяване, кръст, погребение и възкресение. Това са твои събития, твои и Негови. И така твоят живот става Негов живот и Неговият живот става твой. Единият живее в другия и така полека-лека тайнствено се изплита раят.
Подготвям се за изпитанието на Великия пост. За приемането на жертвата и Възкресението, на Разпнатия и Победителя. Последната икона-картина преди това мое пътуване, която виждам да оживява и да действа в мен, е тази на Сретение Господне. Каква икона само! Райска икона. Бог и човек в една прегръдка.
В центъра на иконата стои една майчинска прегръдка, прегръдката на света Богородица. С двете ръце на душата си, с любовта и смирението тя държи Бога. От това имам нужда — от майчина любов към Христос. Една чиста и жертвена любов. Една любов като лава във вулкана на душата. И от смирение, което чрез силата си изхвърля лавата и прогаря небето.
До света Богородица е Йосиф. Мълчаливият служител на Божията воля. Любовта ми към Него и смирението се изразяват чрез послушание към Неговата осветена воля. Послушанието към тази воля закриля, както Йосиф — света Богородица, свещената двоица — любовта и смирението.
Зад света Богородица и Йосиф се виждат старческите ликове на богоотците Йоаким и Анна. Дядото и бабата, натоварени с опита на своя осветен път.
Любовта към Христос, смирението и тяхното изразяване, а също и послушанието се крепят върху опита на отците, върху кръстния опит на тялото на Църквата. Един опит, който дарява неизменност в пътя на приемането.
И една друга старица се показва на иконата. Ходи приведена. Влачи бавно и смирено нозете си. Пророчица Анна на иконата на Сретение Господне, старицата-аскеза върху иконата на душата. Аскезата, която държи този, който копнее да приеме Христос, нежно за ръката, както баба внучето си.
Ето го и Симеон Богоприимец, старецът от Сретение Господне. Всяка негова клетка, всяко негово слово, всяко негово движение е изпълнено с благодат. Този Симеон в душата е Светият Дух. Там, в тези ръце, в тази прегръдка на благодатта любовта към Христос, смирението, послушанието към Неговата воля, с опита на Църквата и аскезата възлагат това, което тяхното съчетаване е родило. Знаеш, че не е твое, на Бога е и затова е скъпоценно.
Силата на гордостта задавя това, което държа здраво в прегръдката на моето его. Затова се втурвам да положа „целия си живот“ в ръцете на Бога. В тези ръце, от които никой крадец-егоизъм не може да грабне нищо. Когато дойде благодатта, тогава не искаш да живееш. Искаш да угасне всяка твоя следа. Искаш го, казваш го, провикваш се: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико“. Искаш Той да диша в теб и животът ти да е Неговото дихание. Знаеш, че сега животът ти е двуостър меч. От една страна, Неговото присъствие те разрязва, без да те раздробява. От друга страна, светът те раздробява и част по част те дава за храна на кучетата-страстите, които вият около теб. Предпочиташ острието на Бога, Който оперира, без да разчленява, и Който ти дава на мястото на кръвта, която губиш, Своята кръв!
Така става приемането на небето от земята, на Вечния във времето, на Христос в човека.
