Имаме ли решимост да следваме Христос?

629 0

Автор: Петя Цурева

Дойде времето на Великия пост и ние трябва да си зададем въпроса дали искаме да участваме в него или не. Готови ли сме да положим всички усилия да живеем истински през поста или не? Имаме ли решимост да положим всички усилия, за да живеем с Бога? Имаме ли такава воля и твърдост? Готови ли сме и ние да пострадаме заради Христос? Можем ли да направим една малка жертва заради Този, Който отдаде живота Си за нас?

За да живеем истински през поста, не е достатъчно само да спазваме правилата и да се въздържаме от блажна храна, или казано на съвременен език — да ядем постна храна и да се суетим дали случайно в нея няма следи от сухо мляко и яйчен меланж. Не е достатъчно да изповядваме греховете си, а да не се каем. На първо място, за да живеем истински през поста, трябва да имаме решимост и твърда воля. След това да постим, но не само телесно, а най-вече духовно, защото „не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека“ (Мат. 15:11). Духовният пост се изразява в това да победим препятствията, да изпитаме своя живот, като положим всички усилия да не се гневим, да не се караме с ближните си, да не обиждаме, да не злорадстваме, да се въздържаме от раздразнение, да се борим с осъдителните мисли, да не осъждаме, да бъдем търпеливи и бодърстващи, да се въздържаме от телесни похоти и страсти, „защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули: това осквернява човека“ (Мат. 15:19-20). Периодът, в който се намираме сега — Великия пост, е най-подходящото време да се потрудим за спасението на душите си и да положим усилия да се доближим до Бога.

Една от най-главните цели на поста е да ни подготви за обновление във вярата, да ни утвърди в нея, да ни очисти от онова, което ни отдалечава от Христос. Великият пост ни подготвя да се поклоним неосъдително на светото Възкресение на нашия Господ Иисус Христос. И да се съединим с Него, като прибегнем към св. Причастие, за да пребъдва Господ в сърцето ни — „ще се поселя в тях и ще ходя между тях; (…) и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери“ (2 Кор. 6:16-18). Ето защо за да се „посели“ Христос в нас, ние трябва да се очистим телесно и духовно. Да изчистим нашия храм, за да влезе Господ в него. Но за да може човек да „склони“ Бога да влезе и да остане в него,  казва св. Паисий Светогорец, той трябва да се смири и да се покае, тъй като „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник“ (Лк. 15:7). Господ Бог ни е дал разум, за да размишляваме за прегрешенията си, да се каем, да се смирим и да молим за прошка. И точно това е моментът, в който трябва най-силно да се каем и да се молим по примера, даден ни от св. Йоан Златоуст в една от неговите молитви: „Господи, Боже мой, зная, че не съм достоен, нито годен да влезеш под покрива на моята душа, защото цял е пуст и съборен, и нямаш в мене достойно място къде глава да подслониш. Но както от висините заради нас Себе Си понизи, снижи се сега и към моето нищожество; и както прие в пещера и в ясли на безсловесни да легнеш, така приеми да влезеш и в яслата на моята безсловесна душа и в оскверненото мое тяло…“*

Днес ние, младите хора, сме объркани, уморени и помрачени от греха и егоизма. Обикнали сме греха и сме прекъснали връзката си с Бога. Ревността за изпълнението на църковния ни дълг е охладнял, ние сме станали равнодушни и безразлични. Нравствеността ни по нищо не се различава от безнравствеността. Трескаво сме обзети от желанието за придобиване на все повече и повече материални блага, за издигане в професията и излагане на показ на делата ни. Полагаме неимоверни грижи за своето тяло. Не можем да се откажем от блажната храна, оправдавайки се, че ще изгубим енергията си, а оттам няма да се справим със светските си дела. Не можем дори за ден да „пострадаме“ за Христос, а Той изтърпя кръстни мъки и смърт „заради нас, човеците, и заради нашето спасение”. За съжаление, съвременният човек все повече се отдалечава от истинския Източник на живота — Христос. И това е следствие от греховния начин на живот, от греховните плътски мисли и дела, които пораждат в нас стремеж към „земното“, а не към „небесното“. За това ни говори проповедникът в книга „Еклисиаст”: „И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър“ (Екл. 1:17). След като всичко е преходно и суетно, е добре да помним Господните думи: „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26).

Затова нека се опитаме да направим тази малка жертва за нашия Господ, защото постът — това е нашият малък подвиг, нашата малка жертва в Божието име. Постът ни дава отговор на въпроса към какво се стремим — към земните наслади или към Бога. Дава ни силата и смелостта да кажем „махни се от Мене, сатана!“ (Мат. 16:23). Постът ни дисциплинира. Затова следвайки думите на  св. Николай Велимирович, нека „със страх и трепет бъдем будни и се борим за спасение на душите ни, защото Господ с доброволната Си и невинна жертва — великата жертва на изкуплението — ни предостави свободен избор — вечен живот или вечна смърт“. А най-важното, което трябва да знаем, е, че всеки църковен пост, установен от Църквата, има за цел да ни подготви достойно да приемем Тялото и Кръвта Господни — св. Евхаристия, „за опрощаване на греховете“ (Мат. 26:28).

*Православен молитвеник. Молитви преди свето Причастие, Молитва 2 (от св. Йоан Златоуст). София, с. 152