ИМА ЛИ АД И РАЙ?

1155 0

Автор: отец Ангел Вангелов,

енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград

Има ли ад и рай? Какво представляват те? И още много подобни въпроси, когато се замислим за времето след живота ни тук на земята.

Голяма част от нас вярват, че след смъртта има продължение. A друга част не вярват, но въпреки това дълбоко в себе си се надяват и искат да има още нещо. Всички ние ще се съгласим, че ако животът ни, амбициите ни, стремежите ни бяха свързани само с 60-70 години земен живот, в това няма никакъв смисъл. Сякаш нещо липсва, картината не е пълна.

Винаги можеш да чуеш и основния аргумент — никой не се е върнал оттам, та да ни каже дали има нещо и какво е то. Не ми се иска да навлизам в тази тематика, по-скоро искам да поразсъждаваме за ада и рая, за това какво представляват те и как се предусещат.

Хората са социални същества и това е част от нещата, които ни правят хора. Всеки от нас иска да споделя, да живее в общност, да чувства подкрепа и да обича. Общуването е наша основна характеристика. Човек обича истински, когато общува, и колкото по-пълноценно общува, толкова повече обича. Човекът, с когото можеш да споделиш проблемите си и който може да ти помогне да ги преодолееш, е твоят любим или твоят ближен.

Апостол Петър, малко след Преображението Господне, почти по детски моли Христос да останат там на хълма. Добре ни е тук, казва Петър, нека да останем и да си направим сенници. Те видели своя Учител като Бог, когато Христос  общувал с Моисей и Илия. Господ им се открил в пълнота и апостолите обикнали това. На всяка литургия Христос ни се открива и ни дава възможност да общуваме с Него чрез св. Причастие. Всеки може да Го обикне според вярата и силите си.

Сега нека се върнем в началото, при сътворението и заселването на човек в Едем. Адам виждал Бога, Който се разхождал в градината на вечерната хладнина, чувствал Божието присъствие, общувал с Бога и обичал Бога. Творението общувало с Твореца и по този начин се осъществявало в пълнота. Адам и Ева обичали Бога, защото общували с Него. Когато се изкушили, те загубили възможността да общуват с Бога, те не Го виждали и не чувствали присъствието Му. Творението се отделило от Твореца. Изходът е ясен — смъртта. Когато Адам и Ева спрели да общуват с Бога, те трябвало да преживеят не друго, а тъга, трудности и смърт.

Смъртта слага край на възможността за общуване, себеизява и обичане.

Това е трагедия в човешкия живот, това е нелогично и за това толкова болезнено състояние. Ние не сме създадени за смърт, а за общение с Бога и с нашите ближни. Ние сме създадени за живот. Повечето от нас са присъствали на погребение, виждали са тази трагедия на смъртта и чувството на безпомощност пред нея. Любимият ни човек не е вече тук, искаме да му кажем толкова много неща, но не можем. Искаме само още веднъж да чуем гласа му…

Това е адът на земята. Тази мъка е непосилна.

Нашият Спасител също е изпитал тази мъка, въпреки че е знаел, че смъртта няма власт над Него и скоро ще бъде победена.

Той се натъжил, когато видял трагедията от смъртта на приятеля си Лазар. Той плакал. Той, Който е истински Бог, но и истински човек, се огорчил от безпомощността на човека пред смъртта. Той знаел за Адам и Ева, знаел защо са вкусили смърт, а след тях и всички техни потомци, знаел, че са загубили общението с Бога. Творецът съжалявал творението и плакал за него.

Бог толкова обикна творението, че изпрати Своя Единороден Син да изкупи вината му и да му даде възможност отново да общува с Бога, отново да усеща своя Творец. Възстановена е връзката между Твореца и творението. Човекът отново може да общува с Бога и да победи смъртта.

Ако чуем молитвите на св. Евхаристия, ще видим, че смисълът им е издигнат над смъртността. Наравно с имената на светиите и на нашите починали близки се споменават и нашите имена. Така те ни водят към Христовото царство, в което няма живи и мъртви.

Тази надежда и вяра дава сили на нас, християните, да се справим с болката от смъртта, с този земен ад, за който говорихме преди малко.

Ние знаем, че за Христос няма живи и мъртви и че всички ние сме нови хора, които чрез вярата в Неговата жертва, чрез Кръста и Възкресението могат да живеят с Него, да общуват с Него в пълнота, могат да Го обичат.

Логично идват и отговорите на въпросите от началото.

Според мен адът е място, на което ще бъдем лишени от възможността да общуваме, в частност с нашите близки и най-вече с нашия Творец и Създател. Липсата на общение ще ни изяжда отвътре и ще ни прави непълноценни и нещастни. Няма да бъдем хора в пълния смисъл на думата, няма да бъдем завършени и това ще ни носи мъка.

Обратно, раят, си мисля, че ще бъде място, на което ще общуваме в пълнота с нашите близки и с нашия Бог. Там няма да има нищо земно, няма да има изкушения, няма да има нищо, което да ни пречи да бъдем хора в пълнота и отново да се осъществим като Божие творение чрез общуването с Него. Сатаната няма да бъде там. Всичките капани, които той ни залага сега, за да ни пречи да общуваме и да обичаме, няма да съществуват.

Молитвата за нашите покойници цели те да бъдат настанени на това място, да ни дочакат, та както тук, така и там да бъдем заедно. Заедно помежду си и заедно с нашия Творец.

Тази заедност и победата над смъртта, тази възможност да общуваме с Твореца сме получили още тук на земята. Тя ни е дар от нашия Спасител Иисус Христос. В Неговите Тяло и Кръв ние имаме надежда за спасение и възможност още в настоящия живот да предусетим рая, който е устроен за нас и ни чака.