Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Няма по-щастлив, по-разумен, по-добродетелен и по-приятен човек от истинския християнин!
Блез Паскал, „Мисли“
Живеем в свят, който вече е трудно да бъде предсказан. Никой разумен съвременен човек, където и да живее той, не е предполагал това, което ни връхлетя. Несигурността и стресът така са пронизали тази от века грешна земя, че всякакви определения са твърде бедни и недостатъчно изразителни, за да обозрат настоящото болно състояние. Предизвикателствата ни връхлитат от всички страни, превръщайки ума и сърцето на съвременния човек в мишена на почти непрестанни външни атаки и разрушителни въздействия.
В особено болезнена степен това се отнася за нас, християните, които „не сме от мира сего“ и сме посланици на Спасителя в тази студена и враждебна обстановка. Кризата е толкова дълбока и всестранна, че засяга сърцевината и на онези от нас, които осъзнават своята преходност и търсят утеха само от Духа Светаго. Затова и въпросът „Можем ли да бъдем християни в истинския и пълноценния смисъл на думата?” е толкова значим и определящ. Днес той е станал много по-драматичен и дори трагичен в сравнение с отминалите времена и епохи. Наистина, неговата актуалност произтича още от ранните векове на християнството, но именно днес отеква по този разтърсващ начин.
В средата на 60-те години на 20 в. един от боговидците на светото Православие, св. Софроний Сахаров (старецът Софроний), духовен ученик на св. Силуан Атонски, постави открито проблема: „Може ли да се живее по християнски?“, като цитира своя наставник в Христа, че: „По християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира.“ Само преди няколко години един от водещите богослови и духовници на нашето задъхано време, Лимасолският митрополит Атанасий предизвика открита дискусия на тема: „Могат ли съвременните християни изобщо да бъдат наречени християни?“ и „Способни ли са настоящите християни да вярват?”. И всичко това като се има предвид неговия огромен духовен и пастирски опит и наблюденията върху хората около него, съотнесено с поведението на Христовите последователи от предходните векове и поколения.
Днес е трудно, много по-трудно. Особено в постглобалната обстановка, която преобърна толкова много общоустановени правила и предизвика неочаквани и небивали проблеми. Духът на нашето време се старае всячески не само да обезцени Христовото учение, но и да го обругае и подмени с ново съдържание, което е от демоничен и богопротивен характер.
Навремето, в продължение на няколко поколения християните са били много по-цялостни, по-истински и по-отговорни. Вярващи на дело и на практика, хора на молитвата и на неуморния труд, воини Христови и труженици на Божията нива, които са имали ясни и трайни духовни навици и са проявявали търпение в изкушенията и дух на постоянство. И нещо особено важно — били са способни на подвиг и не са се страхували да жертват нещо свое за Христа. Съвременните християни нямат усет за жертвата, те не знаят и не желаят да принесат каквото и да е в жертва на Бога и в свой ущърб, с деликатната боязън, че ще нарушат своя малък и удобен комфорт. И затова те са толкова често малодушни, топлохладни, компромисни и безлични. Страдат от хронично недоволство и са в почти непрестанно състояние на мисловна борба и уговорки със съвестта си. Избягват да се молят дълбоко и искрено да благодарят.
Горчива истина е, че малцина измежду нас познават радостта от личния подвиг, от постъпката, граничеща със саможертва. А Христовата любов е жертвена, отдаваща се, превъзмогваща болката и лекомисленото неразбиране на драмата на живота. Векове наред Спасителят иска от нас само едно — вяра — с обещанието, че всичко друго ще дойде впоследствие. А ние изобщо имаме ли вяра? Не демонстративна, а жива, действена, преобразяваща? Сам Иисус ни подканя с питащото откровение: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“(Лук. 18:8). Ние сме в отстъпление — всеобщо, дълбоко и разяждащо. Неизбежно. Пълна „апостасия“. Да бъдеш християнин, винаги е било привилегия, но и подвиг, защото всеки трябва да даде най-доброто от себе си, за да осъществи Христовия идеал.
Казано на езика на света, християнинът е възприел една нечовешка задача — да плува срещу течението, носейки болка в душата си не само за себе си, но и за целия потънал в грехове свят. На нас и пак на нас Христос остави Своя съкровен завет: „Вие сте светлината на света“ (Мат. 5:14). Всякакви оправдания с обстановката и с околните — ближни или врагове — са неоснователни и недостатъчни, за да бъдат извинителни за онези, които истински са решили да се подвизават в Христа. Те сами са избрали кръста си и трябва да го носят докрай и със съзнанието за това свое висше призвание.
Никой от „родените от жена“ няма тази дързост и неблагоразумие да нарече себе си „истински християнин“. В особена степен това се отнася за Христовите подражатели, светците, които са смятали себе си за недостойните и грешни люде, за най-окаяните създания в този Божи свят. Те са носили дълбоко в себе си съзнанието за своята духовна и индивидуална немощ, а потвърждение за това са думите, с които св. ап. Павел нарича себе си — „изверг“ и „червей“, думи, които са ясно свидетелство за него, но могат също така да бъдат съотнесени и към всички озарени от Божията благодат поклонници, които с труд и насилие над себе си са заслужили мястото си в царството Божие.
Но кой от нас може изобщо да говори за себе си и да заяви ясно и категорично, че за него се отнася красивото определение на Паскал: „щастлив, разумен, добродетелен, приятен”, не само в духовния, но и в най-общия смисъл на думата. Паскал не е бил нито идеалист, нито мечтател, а рационален ум, многопластова личност и гений. Наблюдавал е хората в този свят, движил се е сред тях и е предал Богу дух като християнин. Не само е разсъждавал за Христос, но и е живял в Него. И е оставил на поколенията своя огнен и трептящ пример.
Ние, Христовите последователи, които сме и деца на своето време, знаем, че летвата е вдигната достатъчно високо, но въпреки това от нас се иска да молим Бог да усили вярата ни така, както са се молили апостолите. Те са усещали дъха Му, виждали са потта на лицето Му и са проявявали малодушие и чисто човешки страх, но изпълнени с надежда като към верен баща и учител, са Го молили да усили в тях огъня на затихващата вяра.
Затова нека в тези усилни времена всеки от нас засили личното си дръзновение, напрегне силите си и се опита не само да живее според учението на Христос, но и да Го изобрази в себе си, като не забравя Неговия завет: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33).
