Автор: Деян Петров
Радостни синовете вървяха по хълма към бащината си къща. Повечето можеха да си позволят и собствен транспорт, но по някакво мълчаливо съгласие с годините установиха традицията да се събират на малкото площадче на селото, преди да поемат заедно нагоре по стръмнината към дома. Всеки пристигаше по различен начин и в различно време, но на уречения ден и час винаги бяха заедно и крачеха отмерено, като хора, израснали сред зелени поля и свикнали да имат пред себе си хоризонта. Всеки носеше своя история, своя победа. Един беше победител като войник, на друг беше наспорил Бог с придобивки житейски – дом, челяд и други блага, трети беше посетил далечни страни и донесъл съкровища от там, четвърти бе изучил разни науки, пети – овладял изкусни занаяти, шести – придобил нечувани умения, и така всички носеха своите новини и радости в бащиния дом – веднъж в годината, на уречения ден. Зад гърба им оставаше низината, а с нея и градовете със своите светлини, шумотевица, тълпи, неразбираеми предпочитания и още по-странни отрицания. С всяка крачка се връщаха към детството си, към утрините, още по тъмно, когато хладът бързо се превръщаше в сребърна звънлива река от смехове в кухнята и времето се устремяваше към небето, за да извика слънцето, а то сякаш за секунди изскачаше зад хоризонта, като че успало се и поразрошено, но пращащо благодатни лъчи над земята. И веднага, подобно на извикани към живот сънища от сумрака около къщата изскачаха храсти, постройки, огради и така чак до края на долината, всичко се виждаше като на длан. Денят започваше.
С времето всички деца пораснаха, добиха сили и се разселиха навсякъде по света. Никой обаче не можеше да обясни защо и как всички братя бяха така успяващи и победители, в каквото и да се захванеха. Само те знаеха тайната си, но помнеха какво им беше казано и как бяха научени – не да говорят много, а да вършат повече, не да искат, а да дават, не да разказват за вярата си, а да живеят така, че хората сами да ги попитат за нея. Така лекарите лекуваха, търговците търгуваха, военните воюваха, всички успяваха, хората се удивляваха, но не питаха. Момчетата пораснаха, годините минаваха и все се връщаха към дома, който им беше дал толкова много и към бащата, построил този дом и научил ги на много.
Той, вече много стар, се грижеше сам за стопанството си, за малкото животни и неголямата градина. Какво ли не се говореше за него в селото – че бил особняк, че имал особени способности, но най-важното беше, че никой не помнеше да е сторил някому зло и хората като цяло не разбираха нито начина му на живот, нито думите му, когато някой (рядко) се осмелеше да го заговори. Знаеха, че лекува и че рисува много добре и толкова. От години обаче живееше сам и отстрана на селото, в къщата и земята към нея. Всяка неделя беше в църквата, с бяла коса, гологлав и с наведена глава, усмихваше се разсеяно и промърморваше по нещо дружелюбно на всеки, в края внимателно слушаше проповедта на свещеника и спокойно чакаше реда си да вземе благословия, нафора, а понякога се и причастяваше. Обикновен човек, по всичко приличен на останалите, но не съвсем. Никой нямаше толкова голямо семейство като неговото и не живееше толкова сам.
Така пристигаха синовете на стареца и в този ден, като всяка друга година, за да прекарат няколко дни с баща си и братята си, да поприказват, да помогнат с нещо в градината или в къщата, в стопанските постройки или по нивите. Да си лягат късно, да стават рано, да готвят мъжки гозби. Да са заедно. Да споделят животите си, дните и нощите си, най-ценното си – времето на този свят.
Всички бях силни, здрави, весели. Предвкусваха радостта от общуването. Бързаха. Баща им ги чакаше в просторната кухня с голямата напалена печка – целият приземен етаж беше една огромна стая. Там прекарваха най-много време, там се събираха сутрин на чаша чай и проста, но обилна и питателна закуска, там сушаха дрехите си в края на деня, там се хранеха и стояха понякога по цяла нощ. На печката винаги имаше голям чайник с топла вода – за чай, за готвене или за миене, съвсем близо до голямата дървена маса, около която можеха да седнат десетки хора без притеснение.
Тези дни бяха благодатни, почти завършваха оградата в края на пасището, един от по-малките братя неволно бе настъпил змия, но тя само глухо изсъска и нищо не му стори, а полека изпълзя в храстите, като той отстъпи опашката й. Никой в семейството никога не беше пострадал от животно. Всъщност никой от нищо не бе пострадал. Нито болест, нито злополука, чак невероятно изглеждаше. И всичко толкова им се отдаваше. Хората се чудеха, завиждаха, някои се и страхуваха. Някак странно, но се държаха настрана. Само селският луд, висок, строен, но умствено повреден момък ходеше в голямата къща – веднъж седмично за два часа. Децата разправяха, че виждали през оградата как той още като минел през портата и се укротявал, добивал смислен вид и даже почти му се разбирала речта. Старецът пък работел рамо до рамо с него и се държал като равен, дори заедно се хранели, накрая му давал пари и му говорел нещо тихо и го прекръствал набързо. После дълго гледал след него и се прибирал. В такъв ден не излизал повече и прозорецът му светел до късно, а винаги след това лудият се успокоявал за няколко дни. И пак ходел там следващата седмица.
Дори не валя този път, е, валя малко, но не обичайните проливни дъждове за това време на годината. Хората шушукаха, че и дъжд и бури никога нямало като идвали синовете да се виждат с баща си, клатеха глави недоверчиво и объркано, любопитно гледаха силните мъже, които работеха като хали, но нищо не обсъждаха с тях. Някой като влезеше в магазина за нещо, селяните или замълчаваха, или заговаряха твърде високо за всякакви незначителни събития като например реколтата от картофите или дъждовете от миналата седмица. Когато останеха насаме дълго обсъждаха с недоумение усмивките по лицата на младите мъже, които бързо се връщаха в бащиния си дом с покупките.
Вечерите бяха ясни и обсипани със звезди. Този дом имаше нещо, което нямаше в другите къщи. Не само иконите из цялата къща, но особено на източните стени и кандилото в кухнята, което никога не изгасваше. Не само молитвите, които винаги казваха заедно, като едно семейство, преди и след храна, където и да бяха. Най – вече това, че имаха вяра, истинска вяра и независимо над какво надмогваха в живота си, независимо колко този живот щеше да продължи, те се радваха, защото знаеха, че на истинския християнин името е написано на небесата, където е и наградата му.
Кое е името ли? Името на всеки светец, даже безименния, което носи всеки от нас. За да подражава нему и да има застъпник. Да се събира с братята си, в дома на Отца си, да се труди и да празнува живота. И да бъде верен.
