Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Вярата ни зове да спрем да пресмятаме толкова много с нашата логика, знания, познанства и сила.
Тя ни зове да се предадем на Божия Промисъл. Когато вярвам в Христос, това означава, че Му се доверявам, означава, че вече оставям Христос да дойде и да направи каквото иска в живота ми. Спирам да се противя, спирам да се тревожа, спирам, за да подейства благодатта.
Човекът, който реално вярва в Христос като Негов Спасител и Избавител, вече „пресмята” Неговата любов, която надминава нашата логика и наистина действа по чуден начин в живота ни.
Вярата ражда надежда и надеждата става увереност, когато в сърцето ни идва Христос и го залива с мир и радост, с тишина и живот.
Вярата не е лудост, не е безумие, тя е движение на човека, който търси бащиния дом. Тя е инстинктът на сърцето ни, което жадува за вечност и живот, за общение и Рай.
***
За съжаление, всекидневието ни кара да забравяме, че имаме небесен Баща, че Бог съществува. Много пъти с думи и дела показваме, че не само имаме маловерие, както ап. Петър, но и се отричаме от Него, от Неговата любов и закрила, дори от Неговото съществуване. Да не оправдаваме себе си, казвайки, че живеем в света и затова имаме основание да Го забравяме, да не изпълняваме заповедите Му, да не сме в добро духовно състояние.
Нека имаме смелостта и искреността не да оправдаваме своето аз, а да изповядваме своето безсилие, болест, недостатъци.
Можем да останем с Христос, дори и да не сме спазили строго закона Му; но поне да не оправдаваме неверието си, да не оправдаваме своята леност, вялост, грях.
Господ ще приеме смиреното и съкрушено сърце, няма да го презре. Ще приеме този човек, защото макар и да се е „провалил” да живее богоугодно, е живял без самомнение и високомерие, без гордост, осъждане и самохвалство; имал е недостатъци, но ги е възпълвал чрез съзнанието за своята греховност. Не е оправдавал, нито амнистирал греховете, които е вършил, напротив, ден и нощ е търсил Божията милост и се е подвизавал любочестно и смирено (затова и много светци на Църквата подчертавали, че в другия живот ще има много изненади).
Лесно изповядваме вярата си, доверието си в Бога, когато всичко при нас върви добре. Въпросът е, когато нещо кривне в живота ни, тогава да не изпадаме в малодушие, да не оставяме скръбта на изпитанието да умъртви надеждата ни, да не оставяме логиката да принизи Божията любов; защото, ако това стане, значи вярата ни в крайна сметка е била повърхностна и не сме имали връзка с Бога, а сме искали да Го използваме за наша полза. Тоест делата ни да вървят добре, да имаме здраве, да постигаме целите си, за да побеждаваме враговете си.
Вярвам в Бога означава доверявам се на Бога. Вярата в Бога не е най-съвършеното нещо. В даден момент вяра в Бога трябва да премине в любов към Бога. Това означава, че не само Му се доверявам, а Му се отдавам напълно, предавам се на Него, имам връзка с Него. Означава, че моята цел не е да Му стана добър роб и служител, за да ме възнагради, а да имам връзка с Него, затова искам да общувам с Него винаги и навсякъде, копнея за Него и не мога да си представя живота си без Него.
Дано вярата ми в Бога стане любов към Него. Тогава всичко се променя. Тогава приемаме Бога не като като съдия и наказател, нито като началник и „чудовище”, а като Баща, Приятел и Влюбен, Който винаги ни очаква, винаги ни зове, винаги ни прощава, винаги ни обгръща.
Бог ни обича, но дали ние разбрахме това? Бог ни обича, нищо по-малко от това.
Затова и ние сме призвани да Го обикнем. Да Го обикнем, нищо по-малко от това.
