Автор: свещ. Ивайло Борисов
Исихазмът е учение на Православната църква, което се основава на способността човекът да достигне богоуподобяване (гр. theosis — обожение) чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. isihia) и дара на Божествената благодат, в която „човекът става всичко онова, което е Бог, с изключение на същността.”[1]
Главен защитник на това учение е атонският монах от Великата лавра ,,Св. Атанасий” св. Григорий Палама. За постигането на исихията отшелниците-монаси са практикували непрестанно т.нар. Иисусова молитва („Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”). Според много богослови тази молитва съдържа цялото Евангелие в съкратена форма. Според практикуващите исихасти тази молитва има три степени — устна, душевна и умното правене на молитвата. Последната степен, или умното правене, се извършва в духа или сърцето на подвижника.
Виждането на таворската благодатна светлина е ключов момент в цялото учение на исихазма. Тезата, че Таворската светлина е нетварна, поддържат и защитават много св. отци на Православната църква. Така според св. Григорий Палама тази светлина е божествена. Исихазмът оказва влияние върху християнския Изток и неговите художествени постижения, като през Палеологовия ренесанс (ХIII-ХIV в.) литературата, изобразителното изкуство и църковната музика достигат високи върхове.
Калофонията (гр. kalos — хубав, добър и fonae — звук, глас) е характерно църковно-музикално явление от късновизантийската епоха (ХIII-ХV в.). [2]
Нужно е да отбележим, че „творческият акт и особено създаването на калофонните мелодии, смятани за най-съвършени (откъдето произтича и наименованието им — „красиво” доброзвучни), е постигал в най-голяма степен исихасткия идеал: насочването на човешкия дух към основното му предназначение — богопознанието.” [3] Терминът „калофония” се появява в два южноиталиански ръкописа от ХIII в., но в късновизантийските сборници той се среща много често. От това време се появяват т.нар. аколутии.
Аколутии-антологиите са сборници със смесено в жанрово-стилистическо отношение съдържание. Тези сборници са свързани с нова стилистика, отразена и в терминологично отношение — определения kalopidzo (украсявам) и kalofonia (сладкогласие).
Появата на сборниците се свързва с името на св. Йоан Кукузел Ангелогласния, от прозвището на когото идва името на цялата доброгласна късновизантийска музика — Ангелогласие. Ръкописите на тези аколутии са известни от ХIV-ХV в. и наброяват около 50. Най-старият сборник тип аколутие е ръкопис Атина № 2458, датиран 1336 г., който вероятно е непосредствен препис на сборник на Кукузел. [4]
Претворяването на песенния репертоар на късновизантийската музика се оказва свързано със стилистически промени, отграничаващи „стар” стилистически пласт (наричан в късновизантийските аколутии palion, arheon) и „нов”, или новокомпозиран, стилистически пласт (определен като neon в най-ранните му документи). [5]
Старият стилистически пласт представлява преработка на древни песнопения. Новият стилистически пласт са новокомпозираните мелодии, т.нар. калофонни мелодии. В техния състав влизат кратимите (мелодическа многоразпевност на отделни срички, лишени от смислово значение). Това са песнопения, изградени върху нищо незначещи срички — те-ри-ре, то-то-то, а-на-не. Тези песнопения имат много украшения и широк тонов обхват. Със сигурност може да се твърди, че те са плод на исихасткия молитвен труд и учението за непрестанната безмълвна молитва. Териремите са уподобяване на ангелското пеене, славещо Бога. По-късно кратимите са групирани в отдели, наречени кратиматариони, в които са били помествани най-известните и художествени кратими. Редица православни дейци тълкуват кратимите като „ангелско пеене”.
За връзка между новокомпозираните мелодии и исихазма свидетелстват и някои от разширените текстове на „докса” („слава”) — рефрена в псалмодията на 103 псалом, наречен предначинателен и участващ в реда на Великата вечерня. Такива текстове например са: „Слава тебе Господи, светлина несътворена, явила се на твоите ученици на Тавор, слава тебе, света Троице” или „Слава тебе, безначални Отче, слава тебе, слава тебе Сине, преобразен на планината Тавор, слава тебе.”[6]
Други, косвени връзки за свързаността на исихасткото учение и новокомпозирания калофонен стил, според проф. Елена Тончева, са близките черти на доброгласната музика и създадения в Палеологово време литературен стил „плетение словес”. Основавайки се на изследванията на Дмитрий Лихачов, Елена Тончева твърди, че стилът „плетение словес” е базиран на най-внимателно отношение към словото, към неговата звукова страна, етимологията му, тънкостите на семантиката му, любов към сложни словесни съчетания. Така исихастката представа за словото и връзката му с обозначаваното от него явление намира израз в повишената взискателност към книжовния език. През този период има повишена взискателност към формалната и семантичната точност и яснота на словото. Такава яснота във формалната и семантичната точност на музикалното слово и правописа му е характерна и за калофонията. Тя се открива в началните дялове на аколутиите, наречени пападики. [7]
Пападиките са вид въведителни указания за псалтите (певците). Името на пападиките идва от гръцката дума papas, която значи свещеник, но и псалт, църковнослужител.
В късновизантийската епоха калофонната музика се появява не като забавление за слуха, каквото явление по това време се наблюдава на Запад — т.нар. Арс Нова [8]. Европейската музика приема две различни направления — западната музика се развива към многогласие, а християнският традиционализъм и музикална въцърковеност остават присъщи на европейския Изток, където „самият акт на музициране е не толкова музикален процес, а по-скоро музикално видение, мистично преживяване, чиято истинност е засвидетелствана в нотираните певчески богослужебни книги и теории.” [9] Калофонната византийска музика е насочена към „подобряване, облагородяване, повишаване на добродетелта, усъвършенстване в духовен смисъл…“. [10] Важно е да подчертаем, че тази музика не може да се отдели от цялостния облик на християнската православната духовност.
Бележки:
[1] Каприев, Г. Византийската философия. Четири центъра на синтеза. С., 2001, с. 289.
[2] Срв. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците. С., 2006.
[3] Тончева, Е. Църковната музика в търновската школа и съхранението и в църковнопесенната практика през ХVІ в. — В: Търновска книжовна школа, 2. В. Търново, 1976, с. 575.
[4] Cfr. Williams, E. John koukouzeles Reform of the Byzantine Chanting for the GreatVespers in the Fourteen Century. Ph. D. Thesis. Yale University, 1968, ІІІ, р. 77-78.; срв. Тончева, Е. Калофонни стихове от майстор Йоан Кукузел (по рък. Атина № 2458 от 1336 г.). — В: Българско музикознание, кн. 4, 1987.
[5] Williams, E., Op. cit., 144, 212. Цит. по Тончева, Е. За „плетение словес” в музиката на византийско-славянската културна общност през XIVв. — В: Българско музикознание, кн. 4, 1981, с. 43.
[6] Williams, E., Op. cit., Appendix H. Цит. по Тончева, Е. За „плетение словес”…, с. 44.
[7] Срв. Тончева, Е. За „плетение словес”…, с. 44-46.
[8] Арс нова (лат.: ars nova — „ново изкуство“) е музикален стил, зародил се и процъфтял в условията на късното Средновековие във Франция и съседните ѝ страни.
[9] Мечкова, К. Осмогласната система на византийската музика в изворовите теоретични текстове. Тетрафонията. В. Търново, 2009, с. 36.
[10] Тончева, Е. За „плетение словес”…, с. 49.
