Искаме ли да чуем истината за себе си?

791 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Днес един човек среща Господа, иска да Го изкуши и затова Го пита как може да влезе в царството небесно. Господ му казва да пази заповедите. Човекът отговаря, че ги е опазил от младини. Следват думите на Господа: „Още едно ти не достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене.” Евангелският разказ продължава: „А той, като чу това, натъжи се, защото беше твърде богат. Като видя, че той се натъжи, Иисус рече: колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство!”.

Този човек бил самодостатъчен  в духовно, нравствено и материално отношение. Бил богат и същевременно нравствен, защото пазел Божиите заповеди. Тази негова самодостатъчност му дала правото да изкушава Христос и да Го попита как може да се спаси. Това е характерен проблем за съвременния християнин, който иска да живее със своята самодостатъчност. На това Господ отговаря: „Едно не ти достига, за да влезеш в царството небесно”. Това, което се подчертава тук, е нашата връзка с Бога. Не е достатъчно само да имаме добри помисли. Затова човекът се натъжил — защото не искал да чуе истината и нямал добро разположение.

Когато реално искаме да чуем истината, ние чувстваме в себе си радост, че тя ще ни бъде открита. Когато обаче имаме увереност и се окопаваме в своето аз, тогава се натъжаваме. Затова се казва, че този човек се натъжил. Ние ходим на църква, търсим истинно слово, но не искаме да излезем от себе си, а просто търсим себеоправдание. Представете си един богат и нравствен човек — той ще бъде желан брачен партньор. И според него единствено това му липсва: една добра жена, за да създаде семейство и да се устрои. Да,  днешните младежи християни са точно такива — нравствени и икономически устроени — и си мислят, че само това не им достига. Но Господ казва: „Едно не ти достига — да продадеш имота си и да Ме последваш.”

Лесно ли е човек да свали от себе си своите окови? Цялото богатство на този човек било неговото нравствено утвърждаване, самоувереност и материални придобивки. Неговият проблем бил неговото себезатваряне. Той бил затворен в себе си, заключен с катинар и искал върху него да сложи монограма на Христос, за да се чувства удобно, да е обезопасен, да чувства сигурност.  Но Господ дошъл и преобърнал всичко.  Тогава богаташът се опитал отново да утвърди себе си. Затова този, който чувства сигурност, но е извън Бога, има дух на осъждане и презрение към всеки човек и към Самия Христос. Затова иска да Го изкуши. Ала Господ различил това чрез Своя Дух и открил болестта на човека. Той обаче се натъжил.

Ние искаме ли да чуем истината за себе си? И натъжаваме ли се, когато я чуем? Ходим ли на църква, за да утвърждаваме себе си и да бъдем възнаградени за своето окопаване и сигурност, или отиваме, за да счупим оковите и да се открием за Бога и човеците? Богатството на този човек било опасно и в духовно, и в материално отношение, защото той бил затворен в себе си и не можел да се открие за Бога и брата си. Затова когато се натъжил, не попитал как ще се спаси. Другите, които слушали, попитали: „И кой може да се спаси?”. Христос отговорил: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога.” Какво означава това? Това означава, да се открием за Бога, да се съкрушим, да Му се отдадем, да се оставим на Него. И когато нашето очакване е очакване на Бога, тогава се осъществява процесът на нашето избавление, на нашата свобода, на нашата връзка с Него.

„Моделът” на съвременния нещастен християнин е добър човек, с икономически комфорт, който иска да създаде семейство, но не му пука за едното, от което имаме нужда. Това е лъжеусещането и фантазирането на нашата себедостатъчност, че богатството, което имаме, ще ни спаси.  Господ идва и преобръща тези неща. Първо, пред нас стои ли перспективата да търсим едното, от което реално имаме нужда? Готови ли сме да продадем всичко заради него? Можем ли да имаме някаква друга възможност за живот и връзка извън него? И когато имаме само своето аз, можем ли да се свържем с друг човек? Възможно ли е? Само свързвайки се с Този, Който е живот, Който е общение, Който е Христос, можем да се свържем с който и да е друг човек.

Нашата религиозност не означава себедостатъчност, обезопасяване, увереност в нашето аз. Имаме един съвременен църковен етос, който е духовна заблуда. Духовният път на човека започва в момента, в който той закопнее за това едно и е готов да продаде всичко заради него — своя живот, пари, социален престиж, отношения. И без това едно нищо друго няма смисъл за него. Например един добър младеж днес, който е гордостта на своята майка — създава хубаво семейство, нравствен е, не прелюбодейства, не убива, не краде, почтен е във всичко, но няма представа за преживяването на Бога. Какъв смисъл има това? Какъв е смисълът на живота за този човек? Перспективата на неговите дела е смъртта. Затова когато някой ни казва тази истина, в случая Сам Господ,  ние се объркваме  и натъжаваме, защото знаем своята вътрешна реалност.

Този богат човек живеел със своя имидж, бил толкова сигурен в себе си и отишъл да осмее Господа. Господ обаче пренебрегнал видимите неща и разгледал сърцевината на проблема му. „Едно не ти достига — продай всичко, което имаш, и Ме последвай!” Но човекът се натъжил, защото не можел да издържи тези думи. Когато чуем някое слово, което не ни е удобно, ние се радваме: „А, това е моята реалност, моят проблем, я да видя какво ще стане!”. Това показва нашето намерение и разположение да излезем от себе си. Но повечето пъти придобиваме толкова голяма духовна самоувереност, че не понасяме някой да ни постави под  съмнение и да ни засегне. И тогава се натъжаваме, противим се, сърдим се, гневим се, обвиняваме и осъждаме всички, за да защитим себе си.

Това, което Христос казва днес, е много важно и съществено. Парите не са най-големият проблем, а какво смятаме за богатство, какво смятаме за истинско богатство в живота си. Някой беден човек може да смята за богатство своите вещи, а някой богат да е безразличен към тях и да ги дава на нуждаещите се. Нито пък проблемът е в това дали сме нравствени или безнравствени така, както ние си го представяме.  Христос дал на човека перспектива за спасение в съгласие с неговите въпроси, но той  бил затворен в себе си. Възможно ли е да бъде толкова нравствен и въпреки това да му липсва нещо? И какво е то? Самият Бог. Може ли да си нравствен и да нямаш Бога? Без съмнение. Това е нашето себеоправдание. Може да сме нравствени и да нямаме Бога, и това е едно огромно изкушение, защото създава у нас впечатлението, че нямаме никакъв проблем, че не дължим пред Бога никакво покаяние. Затова Господ засяга неговия съществен проблем и му казва: „Приятелю, едно не ти достига — остави тези неща, продай всичко и Ме последвай!” „Ама защо да Те последвам? Аз съм добър човек?!” „Това не Ме интересува.”

Добрият човек не се спасява заради това, че е добър — неговата доброта не е живот, човекът не е себеживот. Господ е Живот. И ако не се свържем с Него, ние не сме добри хора. Един е Благият. В Църквата свят е не този, който е безгрешен, а този, който е решил, приел и избрал Бог да бъде цел и център на неговото съществуване, който постоянно търси Бога, доближава Го, съединява се с Него и приема от Божията святост, от Божията благост и не е нито свят, нито добър, нито нравствен от само себе си. Истински нравствен е човекът, който вкусва Божията любов и споделя своето съществуване с другите. Не само своите вещи, но и своите чувства, мисли, своя труд. Всичко дава на хората. И това е основното доказателство за нашия автентичен духовен живот — способността ни да се съсредоточаваме в Христос и в нашия брат. Животът ни да бъде откриване към всеки,   който и да е той. За съжаление ние се отклоняваме от този духовен път и духовният ни живот представлява един егоизъм, един духовен нарцисизъм. Чувстваме се уредени и спокойни със своята съвест, уреждаме всичко и искаме да създадем добро семейство, да имаме финансова сигурност, да намерим и едно ъгълче в Рая. Това е едно себезатваряне и така ние ставаме неспособни да простим, да чуем, да създадем връзка, да се поставим на мястото на другия.  Най-несоциалните хора сме ние в Църквата не защото Църква е такава, а защото по този начин ние на практика я хулим. Църковният човек е най-социалният, той разбива своите катинари, открива се за всеки човек и цялото му битие е Христос. Той няма нужда от монограма на Христос, за да утвърждава своята нравственост и духовност, защото вече се охристовява, защото вече има Христос и е станал едно с Него.