ИСКАМ ДА ИЗПИТАМ МЪЖЕСТВОТО ТИ

503 0

 Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

Подражаващ в нрава на ревнителя Илия и последвал правите пътеки на Кръстителя, отче Антоние, си бил жител на пустинята и си утвърдил вселената с твоите молитви. Затова моли Христа Бога да се спасят нашите души.

Тропар на преп. Антоний Велики

В житието на свети Антоний Велики има един особено драматичен епизод. Веднъж когато се молел през нощта в килията си, той бил връхлетян от ято демони, които не само му навявали хулни помисли, но и в яростта си го завихрили до такава степен, че го блъскали в стените, в пода и във всичко наоколо. Появили се светлини, крясъци и заплахи. Той усилвал молитвата си, но нападенията не спрели, а продължили с още по-голяма сила. Така изминали часове.

Призори пустинникът бил на края на силите си, потънал в кръв, пот и сълзи. Останал без сили, той стенел в изнемога. Но изведнъж всичко престанало и в килията му се появила тиха светлина. В нея той усетил присъствието на Бога. Тогава съсипан от всичко, простенал: „Господи, къде беше? Аз толкова много Ти се молих?“. И чул в заглъхналата килия кротък глас: „Аз бях тук, Антоние, но исках да изпитам мъжеството ти!“.

Всичко това не е просто част от неговия личен подвиг в Христа, а отражение на подвизаването на всички знайни и незнайни, известни или съвършено неизвестни верни от всички епохи, тръгнали по „тесния път“ към царството Божие. Това е неизменна, дълбоко лична и извънличностна зависимост и последица за всеки, който е решил да се изкачва нагоре по духовната лествица, преодолявайки стъпалата към мястото си в него. Това е нестихващата „метаноя“, изгаряща всичко в пещта на изпитанията, през които преминава всяка истински готова да следва стъпките на Пречистия Иисус душа. Вечната борба!

Защото принципите на тази духовна битка, „невидимата бран“, са еднакви от векове и за духовници, и за миряни, и няма как да бъдат избегнати или пропуснати. Блаженството на рая се заслужава само след упорита и безкомпромисна борба, след трудове и лишения, със „свято насилие“ над старата ни природа, която може да бъде сломена и преобразена само със силата на Божията благодат, която блика, преобразява и твори и така изобразява „новия човек“. Но само след борба всеки миг и до последен дъх, изразена чрез думите на свети апостол Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите“ (Еф. 6: 12-13).

Авва Антоний се оказал достоен да чуе гласа Божий не само защото устоял, след като се възпротивил на врага на човешкото спасение, но и защото не престанал да се бори. Борил се последователно, упорито, докрай. Отдал духа си в тази неравна борба без остатък, на предела на силите  си и с това заслужил победата.

Тогава, когато бил на ръба, Вседържителят Христос я положил в скута му като свидетелство за величието му и за верността му да бъде с Него докрай. Почти неочаквана, но изцяло заслужена, изтръгната от ръцете на втория след Бога. След яростни атаки и нападения от всички посоки Той се явил на Своя герой в тишина, приласкавайки го с кроткия мир и покой на Своето съгряващо присъствие и изтривайки потта от челото му с елея на благодатта.

И всички ние сме така и колкото по-рано осъзнаем това, толкова по-лесно ще се отърсим от своите ненужни и така досадни заблуждения в личния си път  към престола на Спасителя Христос. Това е суров  атестат за духовна зрялост  и осъзнаване на нашата малка, но значима мисия във вярата. Това обяснява всичко — периодите на полумрак и богооставеност, студенина и хаос, недоумения и мисловни уговорки. Страдания… Задължителни страдания, без които няма очистване и просветление.

Светите отци, тези изпитани терапевти за нас, православните, тези калени бойци от първа бойна линия и победители в множество схватки,  обичат да казват в наставленията си, че ние трябва повече да благодарим за изпитанията и за произхождащите от тях неизменни болки, отколкото за благодеянията, които по милост сме получили от Него. Защото те са най-прекият път за достигане на Бога и най-верният признак, че Той и само Той ни е избрал, призвал и призовал да бъдем Божии приятели. Не може да има победа без болка, нито Възкресение без Разпятие. Затова е ненужен всеки страх от сатаната. Нека да не потъваме в тази мрачна съблазън и с разтреперан глас да говорим за него, изпадайки в малодушие. Тъй като и той е творение Божие и е длъжен да се подчинява на Неговото първенство във вселената като Творец на всичко видимо и невидимо, което я изпълва. Само и единствено Той като Отец и Творец във великото Си всемогъщество може да прецени доколко трябва да ни разтърси. Така, както е постъпил с праведния Йов. Изпитвал го е дали ще му бъде верен докрай. И по този начин  го е  претеглил на Своите везни дали е наемник и слуга, или Негов служител и съработник, достоен да бъде син на светлината. Само на заслужилите Победителят на ада дава венеца на победата!

Това, че Христос не отговаря веднага на молитвите ни, не означава, че не ги чува  и че ни е оставил на сатаната и на собствената ни немощ, а че винаги стои близо и невидимо до нас и изчиствайки кръвта от раните ни, ще прецени кога да се намеси, да прогони облаците от нашето небе и да ни помаже с елея на милосърдието. Христос е винаги до нас за разлика от нас, които невинаги сме до Него в сърцето си и сме готови да Го оставим, залутани в пътищата на своите заблуди и на лесно завладяващата ни суета. Колко често с делата си се отдалечаваме от Него с почти невинното за нас „Иди си, Ти ни пречиш!“. И с това постигаме някакъв сладникъв компромис със света и с навиците на повредената ни природа. Затова да се държим здраво и с двете си ръце за стихара на Възкръсналия Христос, нашия Цар и Бог, като помним думите на един от най-благодатните мъже на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), отправени към идващите при него: „Бог оставя дявола да работи, за да може да види как човекът се бори!“.

И в тази борба, в тази свята битка на два фронта — със старата ни природа и с поднебесните духове на злобата — нека да се калим като истински воини Христови и да достигнем до обожение на цялата ни личност. Затова да прегърнем примера на великия Антоний и да го последваме в подвига му на молитвеност, търпение и духовно мъжество. Да се обърнем с искрено и търсещо сърце към него: „Отче Антоние, моли Бога за нас, борещите се!”.