Автор: Юрий Максимов
Превод: Татяна Филева
Първоизточник: : www.pravoslavie.ru
В последно време възникна дискусия за практиката на честото причастяване. Някои участници в дискусията смятат честото причастяване не само за допустимо, но и за нещо, към което, според мярата на своето духовно израстване, трябва да се стреми всеки съзнателен християнин.
А други казват, че на миряните и обикновените монаси е забранено да се причастяват по-често от веднъж в месеца, че желанието да се причастяваме всяка седмица е обновленчество и дори, че честото причастяване на миряните и монасите е „от лукавия” и е признак на „духовна прелест”. Авторите се опитват да ни убедят – за пръв път в цялата християнска история – че не недостойното пристъпване към Тайнството на причастяването с Тялото и Кръвта Христови, а просто честотата на пристъпването сама по себе си представлява „прелест” и произлиза „от лукавия”.
Има две причини, поради които бихме могли да не се включваме в тази дискусия.
Първо, броят на миряните, които често се причастяват, никак не е голям, и всички те са въцърковени хора, имащи редовно духовно ръководство. Те могат и сами, или с помощта на духовника, да дадат правилна и трезва оценка на посочените твърдения.
И второ, на въпроса за честотата на причастяването вече беше даден изчерпателен отговор в статията на свещеник Даниил Сисоев „За честото причастяване със Светите Христови Тайни”, а и други авторитетни пастири ясно и категорично се изказаха по дадената тема. Така архимандрит Рафаил (Карелин) в своята последна книга „На камъка на вярата” пише: „Всички свети отци до ХVІІІ век са призовавали хората към често причастяване, и много от светиите на нашето време са продължавали и продължават традицията на честото причастяване; например свети Йоан Кронщадтски, който казва, че ако християнинът е готов за Причастие, той може да се причастява дори ежедневно. Свети Теофан Затворник твърди, че рядкото причастяване е нещо неправилно, което постепенно е започнало да навлиза в църковната практика поради охладняването на християните… Човек се заблуждава и изпада в прелест не от честото причастяване – сама по себе си такава мисъл вече е богохулство – а от гордост или от небрежност към Тайнството, когато пристъпва към Светата Чаша без необходимата подготовка, покаяние и прошка на тези, които са го обидили”.
Но в трудовете на противниците на „свръхчестото причастяване” се срещат множество твърдения от житията на светиите, както и от историята на Църквата, които могат да бъдат сведени до следните тезиси.
Първо, Руската Църква, от времето на своето основаване чак до средата на ХХ век, единодушно се е придържала към практиката на рядкото причастяване на миряните – от един до три-четири пъти в годината – и може би поради това рядкото причастяване се явява „изконна 900-годишна руска традиция”.
Второ, Руската Църква е заимствала тази практика от православна Византия, където от началото на V век практиката на честото причастяване на миряните е изчезнала и е била заменена с рядко причастяване.
Трето, говорейки за сонма светии и подвижници на Руската Църква, участниците в дискусията споменават светителите Димитрий Ростовски, Филарет Московски, Игнатий Брянчанинов, Теофан Затворник, преподобните Серафим Саровски, Оптинските старци Леонид, Макарий, Амвросий, Варсануфий и твърдят, че „никой от тях не е призовавал миряните към свръхчесто причастяване, но всички са предупреждавали: трябва да пристъпваме към Светата Чаша, след като сме се подготвили с пост, задължителна изповед и да не правим това прекалено често”.
Всичките три тезиса не отговарят на действителността. И тъй като не всички читатели могат да намерят време и възможност да проверят посочените твърдения и приведените от авторите аргументи, сметнах за уместно да направя това в тази статия.
Но преди това си заслужава да кажем няколко думи за новосъздадения термин „свръхчесто причастяване”. Самата потребност от изобретяването на такова понятие вече показва, че прикритите от тях идеи са нови за Православието. Но освен това самият термин се характеризира с някаква неопределеност. Например човек, смятащ за достатъчно да се причасти веднъж в живота, ще смята причастяването веднъж в годината като „свръхчесто”. Този, който се причастява веднъж в годината, ще смята за „свръхчесто” причастяването веднъж на три месеца, а за този, който се причастява веднъж на три месеца, ще изглежда „свръхчесто” ежемесечното пристъпване към Тайнството. Изобщо полемистите избягват да употребяват словосъчетанията „често причастяване” и „рядко причастяване”, въпреки че светите отци са употребявали именно тях. Ако разгледаме полемичните статии, можем да забележим, че редовното причастяване се оказва или „свръхчесто”, или „умерено”. При това не се разбира по отношение на какво се определя това „свръх”. Предложените градации – от един път в годината до два пъти в месеца – изглеждат напълно произволни.
Всичко това ни убеждава, че въведеният термин е некоректен и неуместен, затова в този труд аз ще продължа да използвам същите словосъчетания, които са използвали и светите отци – „рядко” и „често” причастяване.
Сега следва да разгледаме цитатите от светите отци, които авторите привеждат в потвърждение на своите позиции относно нежелателността на честото причастяване.
Свети Димитрий Ростовски
Като аргументи в своя полза опонентите на първо място цитират думите на свети Димитрий Ростовски († 1709): „Светата Църква е узаконила да се причастяваме през всичките четири поста; но на неграмотните – селяни и миряни, работещи с ръцете си, е заповядала, с опасението от смъртния грях на непослушанието и непричастяването, задължително да се причастяват веднъж в годината, около Света Пасха, тоест през Великия пост” (Из „Отговори за вярата и за останалото, което е необходимо да знае християнинът”).
Но къде, пита се, тук има забрана за по-често причастяване? Къде се говори за това, че причастяването по-често от четири пъти в годината е нежелателно? Къде е призивът „да не пристъпваме прекалено често”? Това го няма под никаква форма. Посочена е само минималната норма, която по онова време е била подобна на сегашната „пропаганда на свръхчестото причастяване”.
Защото по времето на свети Димитрий много миряни са се причастявали или веднъж в живота (съществували са измислени теории за това, че Причастието, както и кръщението, може да се приема само веднъж), или изобщо не са се причастявали. Това се е отнасяло дори за дълбоко църковните среди, за което светията с възмущение пише: „Още по-удивителното е, че много от жените и децата на свещениците никога не се причастяват, което узнах от следното: синовете на свещениците се поставят на мястото на своите бащи, и когато ги питаме отдавна ли са се причастявали, много от тях откровено казват, че не помнят кога е било това. О, окаяни свещеници, небрежни към своя дом! Как можете да радеете за Светата Църква, след като не привеждате своите домашни към Свето Причастие?”
При такива нрави „четири пъти в годината” е било призив към често причастяване. Но това, че тази граница е била не горна, а долна, ясно се вижда от други творения на свети Димитрий. Така, ако разгледаме съставените от него „Жития на светиите”, ще видим истинската, идеална норма на честотата в причастяването, която свети Димитрий е предлагал на руския читател.
Преподобният Аполоний Египетски (ІV в.) „въвел в своята обител такова правило, според което монасите, подвизаващи се заедно с него, не приемали храна, преди да са се причастили със Светите Христови Тайни. Обикновено това ставало ежедневно в девет часа сутринта, след което монасите сядали на трапезата”.
Преподобният Онуфрий Велики († 390) се причастявал всяка събота и неделя, при това по чудесен начин. Той разказвал: „При мен идва ангел Господен, който носи със себе си Пречистите Христови Тайни и ме причастява. И не само при мен идва ангелът с Божественото Причастие, но и при други подвижници, които живеят в пустинята заради Бога и не виждат човешко лице”.
Всяка неделя се причастявал и преподобният Паисий Велики (V в.); в обителта на преподобния Герасим Иордански († 475) „в събота и неделя всички идвали в манастира, събирали се на Божествена литургия в църквата и се причастявали с Пречистите и Животворящи Христови Тайни”. Ежеседмично се причастявали в лаврата на преподобния Евтимий Велики; не е чудно, че всяка неделя се причастявали и в лаврата на неговия ученик преподобния Сава Освещени († 532). А описвайки живота на Синайските отци от VІ век, свети Димитрий пише: „Техният устав бил следният: всеки ден безмълвствали в келиите си; а в събота вечер, с настъпването на възкресния ден, всички се събирали в църквата и заедно извършвали всенощното бдение. След като се причастят сутринта на светата Литургия със светите безсмъртни Христови Тайни, всеки от тях отново се връщал в келията си”.
Опонентите биха могли да възразят, че всичко това се отнася само за монасите и сякаш не може да бъде пример за миряните. Но тогава е непонятно защо те, първо, сами посочват за пример на миряните Оптинските старци, които се причастявали ежемесечно, и второ, защо наравно с миряните забраняват честото причастяване и на сегашните монаси?
Но главната несъстоятелност на такова възражение се състои в това, че свети Димитрий Ростовски в своя монументален труд обръща внимание и на въпроса за честотата на причастяването на миряните. Така ние узнаваме, че свети Алексий, Човек Божи († 411), бидейки мирянин, „от неделя до неделя се причастявал със Светите и Пречисти Христови Тайни”, праведната Марта Антиохийска († 551), също обикновена мирянка, „постоянно пребивавала в Божия храм… и често се причастявала с Божествените Тайни на Тялото и Кръвта Христови”, а светителят Теодор Сикеот († 613), още като юноша-мирянин, през Великия пост се причастявал всеки ден.
На това биха могли да възразят, че, виждате ли, такова нещо е дял само на отделни, свети миряни и поради това не бива да бъде образец за всички миряни, стремящи се към благочестие. Макар и да не е съвсем разбираемо на кого тогава да подражават търсещите съвършенство съвременни миряни, ако не на светите миряни – нима на грешните миряни?
Първо, в житието на преподобния Макарий Египетски (19 януари) се разказва за случай, когато една жена-християнка се подхвърлила на бесовско чародейство и започнала да изглежда като кон за околните. И когато я довели при преподобния Макарий, той „осветил вода и с молитва я излял върху доведената жена, и тя веднага приела обичайния си човешки вид”, след което „Макарий дал наставление на изцелената жена да посещава Божия храм и да се причастява със Светите Христови Тайни колкото е възможно по-често.
‒ Това се е случило с тебе – казал преподобният – поради това, че вече са минали пет седмици, откакто не си се причастявала с Божествените Тайни”.
Второ, в житието на преподобномъченик Епиктет (7 юли) се описва как бащата-офицер, имащ чин на комита, донесъл при преподобния своята парализирана дъщеря, и светият „след като усърдно се помолил на Бога, помазал с осветен елей разслабеното момиче. То веднага оздравяло и се изправило на краката си. Тогава преподобният казал на комитата:
‒ Възлюбени! Ако искаш в твоя дом никой да не боледува, заедно с всичките си домашни всяка неделя се причастявай с Божествените Тайни на Тялото и Кръвта Христови, след като очистиш сърцето си както подобава”.
И така, в своя агиографски материал свети Димитрий показва вредата от рядкото причастяване и недвусмислено призовава към често причастяване както монасите, така и миряните.
Свети Филарет Московски
Още по-любим аргумент на противниците на честото причастяване е цитатът от катехизиса на свети Филарет (Дроздов, † 1867): „Древните християни се причастявали всеки неделен ден; но малцина от днешните християни водят толкова чист живот, че винаги да бъдат готови да пристъпват към това толкова велико тайнство. Църквата с майчински глас завещава на ревнуващите за благоговеен живот да се изповядват пред духовния отец и да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови четири пъти в годината или всеки месец, а всички – непременно веднъж в годината”.
Удивително е, че опонентите смятат това изречение за довод против ежеседмичното причастяване! Но такъв извод може да се направи само при най-повърхностното му прочитане.
Второ, свети Филарет никъде в това изречение не забранява да се причастяваме по-често от веднъж в месеца.
Второ, в същото изречение светията откровено признава, че по негово време, макар и да са „малцина”, все пак има християни, които „водят толкова чист живот, че винаги са готови да пристъпват към това толкова велико тайнство”.
Трето, определяйки причастяването „всеки неделен ден” като признак на „чистота на живота”, с това светията недвусмислено посочва ежеседмичното причастяване като идеал за християнина. Ако, разбира се, се съгласим с това, че всеки християнин е длъжен да се стреми към чист живот, а не към нечист.
Четвърто, силно впечатление прави, че свети Филарет определя много по-често причастяване („веднъж месечно”), отколкото свети Димитрий Ростовски 150 години преди него („четири пъти в годината”). В това виждаме израз на постоянния стремеж на Руската Православна Църква към връщането на своите чеда към Христовата Чаша. Ще минат още 100 години след написването на катехизиса, и руските новомъченици, като свещеномъчениците Алексий и Сергий Мечеви, свещеномъченик Серафим (Звездински), свещеноизповедник Атанасий (Сахаров) и други, ще призоват миряните към ежеседмично и дори към още по-често причастяване.
Какво, впрочем, изразява официалното постановление на Светия Синод на Руската Православна Църква от 13 май 1931 г., в което се казва: „Желателно е православните християни да се причастяват колкото е възможно по-често, а преуспяващите от тях могат да се причастяват и всяка неделя”.
Но за да не се създава впечатлението, че нашето разбиране за позициите на свети Филарет се основата само на интерпретацията на неговите думи, като потвърждение ще приведем три цитата от писмата на светията до миряните, където ясно се говори за по-често причастяване от веднъж месечно.
„Що се отнася до причастяването със Светите Тайни и на Велики четвъртък, и в деня на Пасха, преди са смятали това не само за уместно, но и за задължително за всеки вярващ. Иисус Христос е същият. Остава само въпросът готови ли сме ние да се приближим към Него. Отговор може да ни даде съвестта и духовният отец” (Писмо от 30 март 1828 г.).
„Как можем да недоволстваме от това, че някои желаят да се приближат към Господа?… Честото пристъпване към Господнята трапеза е дело на вярата и любовта, но в това има и дръзновение, а не всички могат да имат правилно дръзновение… Затова намерението да се причастяваме със Светите Тайни на Велики четвъртък и в деня на Пасха предлагам да бъде предоставено на преценката на духовния отец” (Писмо от 1 април 1835 г.).
Миряните „могат понякога и по-често да пристъпват към Светите Тайни, поради особено желание или особена потребност… Днешното болезнено време дава основателни причини за по-често причастяване със Светите Тайни” (Писмо от 28 ноември 1847 г.).
Както виждаме, позоваването на цитат от катехизиса, или изобщо на свети Филарет Московски, в полемиката против честото причастяване няма никакви основания.
Що се отнася имено до авторитета на катехизиса, то за сравнение можем да споменем, че по този повод в „Катехизис на Източноправославната Църква” на свети Николай Сръбски († 1956) се казва: „Колко често да се причастяваме? Най-малко четири пъти в годината (през четирите поста). Но желателно е да пристъпваме към Причастие колкото е възможно по-често, в зависимост от готовността за Причастие”.
Свети Игнатий (Брянчанинов)
Следващият светоотечески аргумент на противниците на честото причастяване са три цитата от свети Игнатий. Първият: „Трябва да се причастяваме най-малко веднъж през всичките четири поста, четири пъти в годината. А ако, за съжаление, житейските грижи не ни позволят да направим и това, то непременно трябва да се причастяваме веднъж в годината”.
Положението тук е същото, каквото и с предходните цитати-аргументи, и дори в още по-голяма степен. Това, което светият отец посочва като „най-рядкото” възможно причастяване, е напълно неуместно да се изтъква като довод против по-честото причастяване[1]. Особено като се има пред вид и това, че самият свети Игнатий още като мирянин се причастявал всяка неделя.
Второто изречение е взето от писмо до неговата болна сестра Елисавета Александровна, в което светията пише: „Църковната служба храни душата, а уединението изключително много помага за самоизпитването и покаянието. Затова много свети отци са се оттегляли в дълбоката пустиня… Бих посъветвал и тебе да прекараш Великия пост, без да излизаш от къщи за полза на душата и тялото, понякога да каниш свещеник за извършването на някои най-важни служби, а говеенето и причастяването със Светите Тайни да отложиш до Петровия пост. Важното е не да се причастяваш често, а да се подготвиш за Причастие както подобава и да пожънеш богата полза от това. Света Мария Египетска през целия си дългогодишен живот в пустинята не се причастила нито веднъж: този живот бил подготовка за Причастието, с което тя се удостоила преди края на живота си” (Писмо от 16 февруари 1847 г.).
В посочения цитат действително има съвет за по-рядко причастяване. Но той отправен ли е към всички християни, или към частно лице в конкретни обстоятелства? От цитирания текст се вижда, че правилна е втората трактовка, а не първата. Нали тук, в този абзац, светията призовава адресата да не посещава храма през целия Велик пост! Нима и това е съвет за всички православни? А посоченият пример на преподобната Мария Египетска, причастила се само два пъти за четиридесет и седем години, нима също е норма за всички? С това не биха се съгласили и привържениците на „свръхрядкото” причастяване. Тогава защо от всички писания на светията избират само това, което им е изгодно?
Но това, че пред нас е не обща заповед, а дълбоко лична препоръка, показват думите в началото на този обзац, пропуснати от опонентите при цитирането: „През цялата зима никак не те съветвам да излизаш от стаята. Помисълът, който ти казва, че се лишаваш от великопостната църковна служба и ти предлага да отидеш в църквата, е суетен. Не му обръщай никакво внимание”.
Това обяснява и следващите думи на светителя. Той дава и противоотрова срещу изкушенията, и утешение за болната, за която е опасно да излиза от къщи.
Разбира се, при тези обстоятелства, в които се е оказала неговата сестра, и при тогавашното й духовно състояние съветът на светителя е бил най-уместен и душеполезен, но да се извлича общо предписание от него за всички здрави християни е също така невъзможно, както и да се извежда от този текст общо правило да не се посещава храмът през Великия пост.
А за това, че светителят не е отричал честото причастяване за здравите и подготвени за него християни, свидетелстват редовете, написани от него за руския читател в „Отечника”: „Авва Аполос казвал: монасите трябва, ако това е възможно, ежедневно да се причастяват със Светите Христови Тайни. Отдалечаващият се от тях се отдалечава от Бога; а пристъпващият към тях често приема в себе си Спасителя Христос. Сам Спасителят Христос е казал: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Иоан. 6:56).
Накрая, третият цитат, който посочват противниците на честото причастяване, се оказва съвсем неподходящ за тяхното дело: „Човек да изпитва себе си (1 Кор. 11:28), да изследва себе си, преди да пристъпи към Светите Тайни и, ако е потънал в греховна сквернота, да се отдалечи от страшното Причастие, за да не запечата своите грехове с най-тежкия грях: поругаването над Светите Христови Тайни, поругаването над Христос”.
Целият този цитат говори само за онези, които се причастяват в състояние на неразкаяни смъртни грехове. В него няма нито дума за честотата на причастяването. А недостойно можем да пристъпваме към Причастие и веднъж в седмицата, и веднъж в годината. Нито честото причастяване само по себе си подлага причастника на осъждане, нито рядкото причастяване гарантира достойнството на причастяващия се.
Трябва да кажем, че това е обща грешка на опонентите: те автоматично отъждествяват честото причастяване с недостойното и поради това се стремят да използват в качеството на аргументи против него текстове, посветени именно на недостойното причастяване[2].
Така те често привеждат уж като аргумент думите на апостола: „Който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (1 Кор. 11:27-29).
Но в казаното от апостола няма нито дума, нито намек за осъждане на честото причастяване, апостолът изобщо не говори за това, а за състоянието, в което човек пристъпва към тайнството. Още по-абсурдно е да се придава на неговите думи значението на „аргумент”, защото в апостолските времена християните са се причастявали със Светите Тайни именно „свръхчесто”, което признават и опонентите.
Думите на апостола са отправени и към онези, които пристъпват към тайнството и всяка седмица, и към онези, които пристъпват веднъж в месеца, и към онези, които пристъпват веднъж в годината. Ако, разбира се, опонентите не смятат, че само по себе си рядкото причастяване гарантира достойнството и чистотата на живота на причастяващия се[3].
Нещо повече, светите отци направо са забранявали думите на апостола да се тълкуват като повод за по-рядко причастяване. Така свети Кирил Александрийски пише: „Ако ние желаем вечен живот, нека се молим Подателят на безсмъртието да бъде в нас, да не се отдалечаваме от благословението [тоест от Причастието], както правят някои небрежни. И да не ни устройва лукавият капани и мрежи под формата на неправилно благоговение по отношение на Божественото тайнство. Но защо ти ми казваш: „Ето, Павел пише, че който яде хляба и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане. И така, аз, след като изпитах себе си, намирам, че съм недостоен да се причастя”. На това ти отговарям: „А кога ще бъдеш достоен? Кога ще поставиш себе си пред Христос? Ако винаги се страхуваш от своите дребни прегрешения, то никога няма да престанеш да падаш в тях, и така завинаги ще останеш непричастен със спасителната светиня”[4].
Свети Теофан Затворник
Опонентите привеждат в своя полза и три цитата от писмата на свети Теофан Затворник († 1894):
„Трябва да се причастяваш през всичките четири поста. Можеш да добавиш и причастяването два пъти през Великия и Рождественския пост… Можеш да добавиш и още малко, но не прекалено много, за да не станеш равнодушен” (Писма. І. 185).
„Що се отнася до „по-често”, то не трябва да бъде прекалено често, защото тази честота отнема немалка част от благоговението към това превелико дело… имам пред вид говеенето и причастяването. Аз, изглежда, вече писах, че е достатъчно да поговееш и да се причастиш през всеки от големите четири поста” (Писма. ІІІ. 500).
„За честото причастяване не мога да кажа нищо неодобрително… Но мярата веднъж или два пъти в месеца е най-добрата” (Писма. V. 757).
Забележително е, че думите „за честото причастяване не мога да кажа нищо неодобрително” са поместени сред аргументите в трудовете, изцяло посветени на това да се говори неодобрително за честото причастяване.
За съжаление нерядко става така, че хората, дори и неволно, изваждат отделни изказвания от творенията на светиите, като се стремят чрез тях да потвърдят своята мисъл, и не си правят труда да възстановят целия контекст на мислите на светия отец по интересуващата ги тема.
За да възстановим този контекст в нашия случай, ще си позволя да цитирам други изказвания на свети Теофан Затворник за честото причастяване.
„Тук ще отбележа, че ние не виждаме някакви осезаеми плодове от Светото Причастие поради това, че рядко се причастяваме. Вземете решение да се причастявате колкото е възможно по-често – и ще видите утешителни плодове от това Тайнство” („Що е духовен живот и как да се настроим към него”. Гл. 41).
„Честото причастяване със Светите Христови Тайни (мога да добавя: колкото се може по-честото) живо и действено съединява с Господа новия Негов член чрез Неговите Пречисти Тяло и Кръв, освещава го, умиротворява го в себе си и го прави непристъпен за тъмните сили” („Пътят към спасението”. І. 1).
„Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот… Който яде от тоя хляб, ще живее вовеки” (Иоан. 6:53, 51). Ето благодатен източник на запазване и укрепяване на нашия духовен живот! Затова от самото начало на християнството истинските ревнители на благочестието за смятали за най-голямо благо честото причастяване. При апостолите то присъства навсякъде: всички християни пребивават в молитви и преломяване на хляб, тоест причастяват се. Василий Велики в своето послание в Кесария казва, че е спасително да се причастяваме с Тялото и Кръвта всеки ден, а за своя живот пише: „Ние се причастяваме четири пъти в седмицата”. И това е общото мнение на всички светии, че няма спасение без причастяване и няма преуспяване в живота без често причастяване” („Пътят към спасението”. ІІІ. 2).
„Който се стреми към съвършенство, да говее четири пъти в годината, през всички големи пости. Така е написано в „Православното изповедание”. Впрочем това не ограничава усърдието да се говее по-често и дори постоянно; както и не го налага като иго на онези, които поради своите обстоятелства не могат да го изпълнят” (Пак там).
„Това, че сте се причастили два пъти през поста, е добро. Благослови, Господи! Можете да се причастявате и по-често, както решите. Свещеникът всеки ден призовава православните да се причастяват; само че никой не се отзовава. Ако видите, че е възможно да се причастявате и по-често, няма да е лошо” (Писма. ІІІ. 435).
„Вие вече сте поговели. И още ще поговеете, и ще се причастите. Можем да говеем непрестанно и да се причастяваме по-често, както иска духът ни. Господ да ви благослови!” (Писма. ІІІ. 451).
„Причастявайте се по-често със Светите Тайни, както ви разреши духовният отец, само се старайте винаги да пристъпвате с необходимата подготовка и най-вече – със страх и трепет, за да не привикнете и да започнете да пристъпвате равнодушно” (Писма. ІV, 693).
„Добре е да се причастяваме по-често. Но изпълнението на това трябва да се разгледа внимателно. И всеки път изпитвайте удобно и подходящо ли е това? Отличаващите се от другите винаги правят впечатление – и чуждите, и своите. Не бива да излагаме на показ своите дела” (Писма. ІІІ. 523).
„Вие желаете да се причастявате със Светите Тайни на всичките дванадесет празника. Но как да скриете това? Ще се отличавате от другите. А е добре, много е добре да се причастявате често. Тук е Господ, Когото търсим. Какво да правим? В началото можете да опитате. Ако тръгне добре, може винаги да постъпвате така. И тъй, Бог да благослови” (Писма. ІV. 708).
„Много добре сте направили, че сте се причастили със Светите Христови Тайни. Правете това и по-често” (Писма. V. 844).
„Добре сте направили, че сте говели. Как се чувствахте?! През този пост рядко говеят. А при нас в манастира рядко минава някоя неделя, без да има причастници – възрастни, не деца, не само богомолци, но и местни жители, и обикновени хора, и дворяни. Ето, с вашата лека ръка ще започнат да говеят и при вас. Нали ако животът е в Господа и Той казва, че този, който приема Неговите Тяло и Кръв, е в Него, то как да не се причастява често желаещият такъв живот! Пречи ли ви някой да пристъпвате по-често към Тайните? Само празното предание. У нас думите: „Със страх Божи и вяра пристъпете” са станали само празна фраза. Божият йерей призовава, а никой не пристъпва, и при това никой не забелязва несъобразността на това несъответствие между Божия призив и Божията вечеря” (Писмо. V. 777).
Бихме могли да приведем и още свидетелства, но има опасност изобилието от цитати да надхвърли допустимия за статията обем. Свети Теофан благославя честото причастяване или настоятелно призовава по-често да се причастяваме и в следните писма: І. 33; ІІ. 336; ІІІ. 370; ІІІ. 422; V. 776; V. 860; VІ. 950.
Но и посочените цитати са напълно достатъчни, за да покажат, че свети Теофан Затворник се е отнасял към въпросите за честото причастяване пряко противоположно на начина, по който се отнасят към тях споменатите участници в дискусията. През ХІХ в. той бил най-последователният привърженик на колкото е възможно по-честото причастяване и непременно го изтъквал като идеал, към който трябва да се стремят всички християни, и към който призовавал своите кореспонденти.
Но при това светията, разбира се, се съобразявал с духовното състояние на всеки от тях. Затова в изключителни случаи, които посочват и опонентите, на отделни свои адресати той не давал благословение за често причастяване.
Тук няма никакво противоречие. Действително, не всички, както сам той пише, „могат да изпълнят това поради своите обстоятелства”. Затова посоченият идеал „не се налага като иго”.
Като усърден разпространител на мисълта за необходимостта от често причастяване и сам причастяващ се ежедневно, свети Теофан много добре знаел за обстоятелствата, които могат да представляват опасност във връзка с това. И честно предупреждава за тях. Първата опасност е „да станем равнодушни”, да изгубим чувството на благоговение към великата светиня, превръщайки причастяването в нещо като задължение. Втората опасност е, откроявайки се сред повечето енориаши, да паднем в гордост пред тях и в греха на осъждането, да се „превъзнесем”.
Ясно е, че и едната, и другата опасност са реални, и разбира се, ако човек пада в тях, за него е по-полезно да се причастява по-рядко – с това ще се съгласят всички съвременни привърженици на честото причастяване.
Затова на онези, които поради своето духовно състояние са склонни да паднат в подобни изкушения, светията препоръчва да се въздържат от често причастяване. Такива от неговите писмени събеседници се оказали само двама, при това на петнадесет други светията ясно дава наставление да се причастяват по-често, при това на някои, посочвайки същите опасности, не забранява „да се причастяват по-често”, но предписва и „противоотрова” срещу равнодушието: „винаги да пристъпваме и с необходимата подготовка, и най-вече – със страх и трепет”.
Да обясним факта, че някои противници на честото причастяване са записали в редиците на своите поддръжници свети Теофан Затворник, можем само ако предположим, че те съвсем повърхностно са били запознати с неговите творения. За необходимостта от колкото е възможно по-често причастяване светията говори толкова често в и в толкова свои произведения, че никак не е трудно да забележим това.
Светите Оптински старци
От Оптинските старци опонентите цитират изказванията на трима: преподобния Макарий, преподобния Варсануфий и преподобния Никон.
Преподобинят Макарий Оптински († 1860) казва: „В първите векове на християнството към причастяване с Тайните пристъпвали всички и на всяка литургия, но после Църквата установила като задължителни за свободните четири пъти в годината, а за заетите с трудове поне веднъж да пристъпват към причастяване с Тайните”.
Преподобният Варсануфий Оптински († 1913) пише: „В първи век Христовите последователи се причастявали всеки ден, но и водели равноангелен живот, и били готови всяка минута да застанат пред Божието лице. Никой от християните не бил в безопасност. Често се случвало сутринта християнинът да се причасти, а вечерта да го хванат и отведат в колизеума. Намирайки се в постоянна опасност, християните зорко следели своето духовно състояние и водели живот в чистота и святост. Но първите векове отминали, гонението от страна на неверните се прекратило, постоянната опасност отминала. Тогава, вместо всеки ден, започнали да се причастяват веднъж в седмицата, след това веднъж в месеца, а сега дори веднъж в годината. При нас в скита се придържат към устава на Атонската гора, съставен от светите старци и предаден ни за назидание. Всички монаси се причастяват шест пъти в годината, но по благословение понякога и по-често. Толкова са свикнали с това, че по-честото причастяване привлича вниманието на всички…” (Из беседа от 12 април 1911 г.).
Преподобният Никон Оптински († 1931): „Кое е по-добре, по-рядко или по-често да се причастяваме със Светите Христови Тайни, е трудно да се каже… Същността на нещата е в това достойно да се подготвяме за великото Тайнство” („Кладенец на премъдростта”. М., 2005. С. 93).
По отношение на тези цитати отново ще се наложи да повторим това, което вече говорихме по отношение на останалите. Сами по себе си те съвсем не изразяват онези мисли, които опонентите се опитват да потвърдят чрез тях. Преподобният Макарий пише почти дума по дума същото, каквото са написали свети Димитрий Ростовски, свети Филарет в катехизиса и свети Игнатий. Както и те, преподобният Макарий посочва долната граница на честотата на причастяването, установена от Църквата по негово време, и напомня, че изначално в Църквата не е било така.
Преподобният Варсануфий просто описва практиката на причастяване, която е била установена в скита, където се е подвизавал. Той не казва нито дума за това, че всички християни трябва да се придържат към този обичай, нито осъжда или забранява на желаещите да се причастяват по-често.
Преподобният Никон също ни най-малко не порицава честото причастяване. А трудността на решението, за която пише като млад монах, с времето за него се разрешила с пълна яснота. Това следва от факта, че към края на живота си старецът, по свидетелства на очевидци, „се причастявал почти ежедневно; когато имал сили, се причастявал сам, а когато съвсем отслабнал, го причастявал духовникът или някой от йеромонасите”[5].
Освен разгледаните по-горе цитати, противниците на честото причастяване пишат следното: „Пак тук ще отбележим, че първият велик Оптински старец Леонид († 1841) се причастявал веднъж на три седмици, вторият велик Оптиски старец Макарий († 1860) и третият велик Оптински старец Амвросий († 1891) се причастявали веднъж в месеца”.
Също така не е съвсем ясно какво са имали пред вид опонентите, привеждайки тези факти. Нали преподобният Леонид, причастявайки се веднъж на три седмици, не нарушавал долната граница, установена от 80 правило на Трулския събор, а преподобният Амвросий поради болест е имал извинението, което се допуска от канона. И което е най-важното, всички те, според мярата на своето време, са се причастявали много често. Основният въпрос е: те давали ли са за пример своето причастяване като забрана за още по-често причастяване? Ако опонентите намерят такива текстове, те несъмнено биха ги цитирали. Но нищо подобно няма. Ако е така, тогава за какво са тези биографични справки?
А и кого именно от Оптинските старци предлагат авторите да следваме? Преподобния Варсануфий, който се причастявал веднъж на два месеца, или преподобния Леонид, причастявал се веднъж на три седмици, или преподобния Никон, причастявал се почти всеки ден? Впрочем, въпреки твърденията на опонентите, примерът на светите Оптински старци ясно показва, че в Руската Православна Църква паралелно са съществували различни традиции по отношение на честотата на причастяването.
А това, че старците от знаменитата пустиня съвсем не са осъждали, нито са забранявали честото причастяване, може да се види в писмата на преподобния Амвросий Оптински:
„Ти, бидейки болна, си се причастявала със Светите Христови Тайни всяка неделя и се съмняваш не е ли прекалено често. При сериозна и съмнителна болест можем и по-често да се причастяваме със Светите Тайни. Никак не се съмнявай в това” (Писма до монашестващите. 393).
Пишеш, че би искала по-често да се причастяваш със Светите Тайни; но при вас няма да позволят това. Можеш да правиш така: когато се разболееш, да посочиш своята болест като причина и да помолиш да те причастят в килията” (Писма до монашестващите. 271).
И така, преподобният Амвросий два пъти пише на своите духовни дъщери за честото причастяване, без ни най-малко да го порицава. Напротив, първата той успокоява, свидетелствайки, че в нейното състояние е можело да се причастява и по-често от веднъж седмично, а на втората монахиня подсказва да посочи своята болест като предлог за това да „учести” причастяването.
(следва)
[1] Това се отнася и за цитираните от опонентите думи на преподобния Варнава Гетсимански († 1906), който съветвал сестрите от Иверската Виксунска обител: „Причастявайте се през всички свети пости, както и ако се случи някоя болест, колкото можете по-често”. Тук няма нито дума против по-честото причастяване.
[2] Същото се отнася и за друг изтъкван от тях аргумент – думите на преподобния Севастиан Карагандински († 1966): „Да пристъпваш към Чашата със Светите Тайни не е същото като да пристъпваш към купата със супа или чашата с чай на масата”. Като че някой от привържениците на честото причастяване казва обратното!
[3] Тук трябва да кажем, че светите отци в дореволюционна Русия посочвали като пример за недостойно причастяващи се онези, които се причастяват рядко – веднъж в годината. Така свети Теофан Затворник пише: „Който обича Господа, той се стреми да бъде причастник на Светите Тайни… А който не обича Господа, не можеш да го накараш да дойде в Божия храм… И той говее и се причастява веднъж в годината, но по необходимост, поради възприетия обичай, само за да „отбие номера” с говеенето… Такъв човек потръпва от студ само при мисълта за църквата и църковните неща” (Съзерцание и размисъл. Любов към Бога). И свети Йоан Кронщадтски пише: „Има хора, които само по необходимост и нужда пристъпват към приемането на Светите Тайни веднъж в годината. Това… не е добре, защото изпълняват своя християнски дълг като че по принуда, по необходимост, забравяйки, че скоро след причастяването отново падат в грехове и така, отдалечавайки се от Бога, пребивават в смърт” (Нови страшни слова. І, Х).
[4] Светите отци за причастяването със Светите Христови Тайни. http://www.hram-ks.ru/sv_o.shtml.
[5] Никон Оптински, преподобен. На Господа възлагам надежда! М., 2004.