Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Веднъж при стареца Йоан Крестянкин дошъл млад човек и се обърнал към него така: „Отче, благословете ме. Аз вече съм богослов!“. А той, верен на своя шеговит тон, му отговорил: „Нима? Четвъртият?“. Този забавен епизод може да бъде разбран само от въцърковени хора, защото в две хиляди годишната история на светото Православие единствено трима са удостоени да бъдат наричани „богослови“. Това са св. Йоан, „апостолът на любовта“, св. Григорий, апологетът на троичността на Бога, и св. Симеон Нови Богослов. Всички останали са нищо друго освен такива, които са завършили специалност „Богословие”.
Невярващите и дори една голяма част от вярващите православни не знаят това, но наистина е така. Единствено тези трима благодатни мъже са допуснати и благословени от съборното съзнание на Източната църква до това достояние и въздигнати в това достойнство поради изключителните си заслуги към нейното изповедание. Затова и тази случка има толкова комичен характер и събужда толкова добронамерени усмивки.
Винаги е било и похвално, и препоръчително някой да се интересува и да завърши богословие. В това е отразено неговото желание за пълнота в познанието на тайните на Бога и за живот, изпълнен не само с жива вяра и тръпнещо дръзновение, но и с просветено знание и мъдрост. Но това, че някой е завършил богословие, съвсем не значи, че е богослов. Майката Църква е подходила не само мъдро, но и премъдро, за да не може всичко това да се опошли.
Винаги е било така от древни времена до наши дни. Особено в този съвременен свят, в който на преценка и подмяна са подложени всички основни постулати не само на християнството, но и на хуманността. Стихиите на промяната са толкова пронизващи и всепроникващи, че почти не оставиха нищо и никого на този пиедестал, на който са били преди. Сега повече от всякога е време на десакрализация и дори на откровена демонизация. Процес особено динамичен в условията на либералната демокрация и въздействието на „Ерата на Водолея“. Ние сме в отстъпление от светостта на истината и пречистото боговдъхновено познание в една предсказана от светите отци и допусната от Бога „апостасия“, която е белег на настоящото болно време. Затова и точно поради това богословието може да се превърне в съблазън за завършилите и незавършилите го. Един от възрастните духовници, които познавам, обичаше да повтаряше следната многозначителна фраза: „Да ни пази Бог от новите богослови!“.
Затова и са толкова знакови думите на един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), който изрича за настоящото състояние следното: „Богословието — това е словото на Бога, което се подема от непорочни, смирени и възродени духовно души, а не красиви думи на разсъдъка, които се създават от филологическото изкуство и се изразяват в юридически или светски дух. Такива думи не могат да беседват с душите на хората, както не може да говори една красива статуя… Богословието, преподавано като наука, обикновено изследва нещата от историческата им страна и като следствие от това ги разбира външно. И понеже отеческите подвизи и вътрешния опит отсъстват, това богословие е пълно със съмнение и въпроси, защото с ума никой не може да разбере Божиите действия, ако преди това не се въздигне, за да ги преживее така, че да подейства в него божествената благодат!“(Сливенски митрополит Йоаникий, „Светоотечески наставления към свещенослужителите“, стр. 68).
Неговите думи трябва да бъдат приети като истинско откровение не само защото са вдъхнати свише от Духа Светаго, но и поради това, че са плод от дългогодишния му опит на Атон като духовник, монах и изповедник. Те няма как да нямат тежест след толкова много срещи с поклонници, богослови, преподаватели или дори невярващи посетители. Те са като печат и ориентир за нас, разпилените и комплексирани съвременни православни християни. Те са гласът и заветът на отците и ако искаме да останем верни, не трябва да отстъпваме от тях. Да бъдем „с“ и „в” Духа Светаго. Богословието не може да бъде разбрано извън молитвата и личното навлизане дълбоко в себе си в онова „вътрешно царство“, за което говори Спасителят Христос. Не вън, а там е раят и адът, покаянието и грехът и стълбата, която ще ни доведе до вратите на небесния Йерусалим.
Нека имаме пълно уважение към академичното богословие и да не подценяваме знанието, което то преподава. Само по себе си обаче то не е достатъчно, за да изгради една цялостна вярваща православна личност. Може да бъде допълнителна предпоставка, но не и решаващ фактор за боговдъхновеността, а дори и за достоверността на знанията на един търсещ дух. Защото истинското познание на Бога е прозрение свише, вследствие от помирението на душата с Него, очистване, просветление и общуване с нетварните енергии на Отца на светлините.
Сърцето е в основата на православното разбиране за Христос и Неговото Тяло — Църквата, а не разсъдъка, който може и трябва да бъде само придатък за разкриване на най-съкровените тайни на Светата Троица. Светото Православие е вътрешно, изповедническо учение, „светая светих“ на християнското учение. Православният човек е дете на Бога, което се радва, къпе, диша в бликащата Божия благодат, което изживява Бога като тайна, а не анализира и проучва подробно Неговите характеристики, функции и свойства. Болезнен факт е, че твърде често прекаленото вглеждане в теоретичните постулати и търсене на рационални решения не само охлаждат ревността на вярващия, но могат и да го охладят и дори да го въведат в заблуждение, което да бъде не само ненужно, но и пагубно по пътя към неговото спасение.
В традицията на светото Православие има много примери на духовни мъже, които записват специалност „Богословие“ към някой университет и които, напредвайки в обучението си, виждат как знанието за Живия Бог бива изучавано като научна дисциплина с всички досадни последици от това. И те постепенно потъват в една дълга поредица от факти, събития, анализи и спорове и стигат до горчиви изводи за хората, а това охлажда първоначалната им ревност. Затова те предпочитат да прекратят обучението си или с повече търпение го довършат, а после търсят истинското, живо общуване с духовници и старци, излизайки от средата на всякаква академичност и заживявайки с най-простите откровения за Господ Бог. Така намират пълнота и истинска радост в общуването със Светия Дух. Това обяснява и факта, че историята на Църквата трябва да бъде изучавана само от утвърдени във вярата православни, за да не се разколебаят и дори да отстъпят от чистото и здраво православно учение.
Затова нека всички ние търсим Божието откровение и отговорите на духовните си въпроси само в общуване с Духа Светаго с жива вяра и да разчитаме на рецептите на светите отци, за да напреднем в благодат и истина по пътя за царството Божие!
