Истинското доверие в Бога

645 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

В един от древните патерици откриваме следния разказ. Един монах засадил маслиново дърво и започнал да се моли: „Господи, изпрати на дръвчето дъжд!“. И Господ изпратил дъжд. Дръвчето се напоило с влага, а монахът продължил да се моли: „А сега, Господи, моля Те да изпратиш малко слънце — на моето дръвче му е нужна топлина.“ Господ изпратил слънце и дървото пораснало. А монахът продължил да се моли за него: „Господи, сега изпрати малко студ.” Тогава дървото изсъхнало. Монахът се смутил и отишъл при един свой събрат, за да сподели мъката си. Той го изслушал и казал: „Аз също имам маслиново дърво (неговото дърво било израснало прекрасно), но се молих по друг начин. Казах на Бога, че Той е Творец на това дръвче и по-добре знае какво му е нужно. И Го помолих да се погрижи за него и той това направи.“

Ние, православните, често изпадаме в ситуацията на първия монах. Търсим Бога, коленичим с трепет пред Него и се молим с цялата си душа и сърце за всичко свое и дори за най-малката подробност в личния си живот. Хлипаме като малки деца пред своя Баща заради желанията и капризите си, като споделяме най-малката своя потребност и изтъкваме всеки детайл. Въпреки това продължаваме да се безпокоим. Разтърсени сме от въпроса дали Той ни разбира изцяло, дали сме направили необходимото и какво още можем да направим, за да чуе Бог нашите молби и да откликне на наболелите ни нужди. Духът ни е неспокоен, а душата ни е жадна да получи утешение в безпокойството си.

Да! Това е живото свидетелство за вярата ни! Доказателство, че тя е жива, пулсираща и трептяща с искреността на достойните Божии чеда. Тези, които заслужават не просто да бъдат последователи или наемници, а приятели Христови. Но в това има една скрита съблазън. Защото по този начин ние прикриваме своето маловерие или липсата на пълно доверие и упование в Бога, на Когото трябва да възлагаме всички свои надежди.

Нима Той не знае от какво имаме нужда? Нима няма знание за всяка наша нужда и болка? Често забравяме Неговото обещание, че още преди да отворим уста, Той предузнава какво ще поискаме от Него. Защото е сърцевед и взорът Му прониква навсякъде. Господ Бог е премъдър  и всепроникващ. Той ни обгръща изцяло.

Мнозина от нас се молят усилено и продължително, четат акатисти, молебни канони и дори изпадат в многословие, но дълбоко в душата си нямат силно и крепко упование в Бога. В техния наранен дух е останало място за едно малко „ако“. Потопени са в едно особено мъгляво състояние на безпокойство и боязън, изпълнени са със съмнения, че Бог, всевиждащият и любвеобилен Отец, не само няма да откликне, но и няма да ги чуе и дори няма да ги разбере. Това е заблуда, произтичаща от нашата чисто човешка немощ. А колко малко е нужно — чистосърдечна вяра и пълно доверие в Него! Забравяме простото и се стремим към сложното. Търсим далечното и пропускаме близкото. Нима Бог не е изрекъл: „Синко, дай Ми сърцето си“ (Прит. 23:26). Но сърце, което не само пламти в огъня на живата вяра, но и съзнателно е положено от нас в Неговата десница. Колко рядко си спомняме за обещаното от Бога в Стария Завет  чрез устата на св. прор. Давид: „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи“ (Пс. 54:23). Защото Той изисква от нас, който сме го последвали по тесния път към несъкрушимото Му Царство, не просто жив патос и външна изява на вярата ни, но и спокойствие и упование в Него. Това е зрелият плод на личния подвиг, свидетелство за истинска пълноценна вяра  и индивидуално мъжество на християнина. Това е белег за придобития чрез благодат и трудове правилен ритъм на духовен живот. Колко пъти ние, които понякога лекомислено заявяваме пред „външните”, че сме верни на Бога и сами сме убедени в това, когато се изправим пред някой практически и наболял проблем, първо търсим типично светския подход за неговото разрешаване, а след това чисто духовния. Прибягваме до измамливите рецепти на света, вместо до изпитаните лекарства на светата Църква.

В своите срещи с поклонници един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), ги наставлявал, когато имат в живота си някакво предизвикателство (свързано с проблем или болест), първо да търсят духовен изход и решение. И съобразно съветите на светите отци да се молят, да възложат проблемите си на Бога и да се консултират още от самото начало с православен духовник. Да поговорят с него и да се вслушат в съветите му. А когато е необходимо да попостят, да се изповядат и причастят със Страшните и Животворящи Тайни на Нашия Господ Иисус Христос. След като сторят необходимото или поне част от него, да изчакат Божието решение за своя проблем. И едва тогава да прибягнат до типично светските подходи и то, само в краен случай. А ние правим точно обратното: второто поставяме на първо място, а неважното представяме за водещо. И това е изобличение за нашето недоверие и хилаво упование в Бога, в Когото е решението на всеки проблем и нужда. Един от великите руски старци — св. Филарет Московски ни е оставил примера на своята ежедневна молитва, с която се е обръщал към Бога:

„Господи, аз не зная какво да искам от Теб. Ти едничък знаеш, какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз умея да обичам себе си. Отче, дай на Твоя раб това, което аз сам не умея да искам. Не дръзвам да прося нито кръст, нито утеха: само стоя пред Теб. За теб, сърцето ми е открито. Ти виждаш моите нужди, които самият аз не съзнавам. Виж и постъпи с мен според Твоята милост.    Накажи ме, изцери ме, смири ме, въздигни ме. Благоговея и безмълствам пред непостижимия за мен Промисъл. Готов съм на саможертва, предавам се всецяло на Тебе. Нямам друго желание, освен да върша Твоята свята воля. Научи ме да се моля. Сам в мен се моли. Амин.“

Тази молитва е пример за смирение и практическо преклонение пред светата воля на Спасителя в живота на всеки, който е повярвал в Него и е решил да Го последва по пътя за спасение на своята наранена душа. Има немалко християни, минали през „огън и вода” и натрупали опит в православния начин на живот, които са предпочели не дългите и продължителни молитви, а кратките и тихи прошения, изпълнени с вопъл и стон — „Господи, помилуй“ или „Господи, по какъвто начин искаш и Ти е угодно, ме помилвай и спаси!“ — и други подобни на тях, които звучат ясно и дълбоко и са пропити с желание за живот в Бога. А други прибягват до Иисусовата молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния”, тъй като тя е приложима във всеки случай и има доказано мощно и всеобземащо терапевтично въздействие. Така те са в почти непрестанна синергия с Бога и неговите нетварни енергии. Те са проумели, че в единението с Него, доколкото това е възможно в този враждебен и потънал в грехове свят, при недъзите на повредената ни природа, молитвата е единствената надежда на всички, които искрено Го търсят и са готови да споделят всеки миг от предизвикателството на живота.

Затова потопени в стихиите на света, често си спомняме словата на св. Йоан Златоуст от св. Божествена литургия: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.“

Проникнати от това мистично откровение, нека винаги се молим и като малки деца да отиваме в топлата и ласкава прегръдка на своя Баща. Така дръвчето, което сме засадили, няма да изсъхне, а ще бъде винаги свежо и ще дава зрели плодове.