И ДВАМАТА НЕ МОЖЕХА ДА ХОДЯТ САМОСТОЯТЕЛНО, НО ПРОДЪЛЖАВАХА ДА ПЕЯТ В ХРАМА

237 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София

Надявам се този текст, който няма да ви впечатли с обема си, да го направи поне частично с внушението си за силата на човешкия дух, приятелството и не на последно място за любовта към църковната музика.

Текстът е посветен на две личности, останали в историята на църковното едногласно пеене като истински познавачи и рядко талантливи изпълнители. Това са българинът Христо Пулеков и гъркът Константинос Прингос.

Христо Пулеков е живял през XIX в. Макар и роден в края на същия век, Прингос развива певческия си талант и кариера в пределите на ХХ в.

Без да изнасям подробни данни за техните биографии — правил съм го друг път [1] — ще спомена за някои от най-важните моменти от живота им. Както и ще изтъкна един свързващ ги битиен аспект.

Христо Пулеков е роден през 1817 г. в Копривщица. През тридесетте години XIX в. става ученик не на кого да е, а на отец Неофит Рилски, когото по-късно замества като учител в родния си град.

Учителствал и в други градове, като Плевен, Враца, Пловдив, Пулеков се изявява и като автор и преводач в различни периодични издания.

Освен книжовна и учителска дейност, Христо Пулеков  упражнява и професията на църковен певец (ученик на Геро Мушек [2] и о. Неофит Рилски [3]). И то какъв певец само — „богомолците се прехласвали в пеенето му“[4] .

Можем да си представим колко добър и сладкогласен певец е бил Пулеков, щом около  средата на ХІХ в. е признат за един от най-изтъкнатите певци в православния свят и поканен за певец в катедралния храм на Вселенската патриаршия. Там пее няколко години, след което се завръща в родната Копривщица. [5]

В напреднали години обаче даскалът и отличен църковен певец и съчинител на църковни песни [6] боледува от остър ревматизъм. За това си заболяване Пулеков говори често в своя Дневник [7]. Заради заболяването му на големи празници „го закарвали съ колца” в църква. Често пъти само заради него забавяли започването на литургията. [8] Вероятно под думата „колца“ се има предвид някаква своеобразно транспортно средство на колела (вид количка), с помощта на което близки на протопсалта са го карали в храма, за да пее. Христо Пулеков умира през 1889 г. в родната си Копривщица.

Три години след смъртта на Христо Пулеков, през 1892 г. в Константинопол (или по-точно Истанбул) се ражда един друг голям църковен певец — споменатият Константинос Прингос.

Още в ранна детска възраст Прингос се запознава с църковната музика под ръководството на вещи учители, като по-късно става ученик и на прословутия протопсалт на Константинополската катедрала Яков Навплиотис [9].

Пял в продължение на три десетилетия в различни константинополски и гръцки храмове, през 1938 г. Прингос става лампадарий (втори певец, ръководител на левия клир) в Константинополския патриаршески храм, а година по-късно и протопсалт. Тази длъжност изпълнява почти две десетилетия, след което се оттегля по здравословни причини.

Още през 1957 г. Прингос започва да страда от параплегия (парализа на долните крайници). Заради това заболяване той изпитвал затруднение при ходенето, като негови приятели му помагали да стигне до храма, за да може да изпълнява певческите си задължения на клироса. По-късно Прингос заминава за Гърция, където е лекуван в продължение на повече от три години в болница „Евангелизмос“ в Атина.

Константинос Прингос почива през м. февруари 1964 г.

Както видяхте от кратките биографични данни, и двамата протопсалти са свързани с богослужението на Вселенската патриаршия (Великата Христова Църква). Но това не е единственото свързващо ги звено.

Свързва ги и това, че и двамата са били страдащи, физически трудно подвижни, „разслаблени“ както бихме се изразили на църковен език.

Друго обаче, което обединява фигурите им и което е по-важно, е огромната им любов към църковното пеене и богослужението в храма. Заради тази своя любов те са намирали начин, въпреки трудностите и несгодите, да стигат до храма на Живия Бог, за да Му пеят.

Тези двама мъже са имали огромен музикален талант, но са носели върху себе си и физически болести, които обаче не са успели да ги пречупят, а са ги направили още по-дръзновени по отношение на тяхното призвание.

Разбира се, когато се запознаем с техните истории, няма как да не ни направи впечатление и нещо друго — дейната любов на техните близки. Защото, за да могат да се придвижат до храма, и на двамата им е оказвана помощ от техните ближни. Всички знаем историята с изцеряването на болния в Капернаум, който бил спуснат от свои приятели през разкрития покрив на една къща в нозете на Спасителя (срв. Марк. 2: 1–12).

„И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният.“ Следващите думи на евангелист Марк са забележителни: „Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете“ (Марк. 2:5).

Виждаме как благодарение на вярата и усърдието на няколко човека, загрижени за здравето на болния, Бог го изцерява. Така че помощта, която близките на двамата протопсалти са им оказвали, е наистина безценна. Можем да кажем, тази помощ е била и вид участие в хвалебната жертва на Бог (срв. Евр. 13:15), в която тези незнайни труженици също имат „безгласен“ дял.

Примерът, оставен ни от тези големи църковни певци, е голям. В една своя проповед митрополит Антоний Сурожски казва, че св. Йоан Предтеча дотолкова се е отъждествил със служението си на пророк на Всевишния, че е станал „глас“. Ненапразно в Евангелието е написано: „Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му“ (Марк. 1:3). Пеенето на Бога, което Пулеков и Прингос са изпълнявали в продължение на десетилетия, дотолкова се е било сраснало с тях, че те са имали реална нужда да продължат да го правят. Нужда, споделена и от слушащите ги богомолци. Църковното пеене, ако можем така да се изразим, било станало част от кръвната им група. Но за това били нужни най-малко две неща: години на упорит труд и голяма любов към църковно-песенното изкуство. Нещо, което авторът на този текст пожелава на всички, занимаващи се с църковна музика.

Бележки:

[1]Срв. Борисов, И. Светла годишнина на прочутия копривщенски протопсалт Христо Пулеков, www.pravoslavie.bg, 5 юли 2017 г.; 60 години от смъртта на протопсалт Константинос Прингос, www. bogonosci.bg, 28 февруари 2024 г.

[2]Хаджи Геро Добрович-Мушек (1775 –1854) е сред първите потомствени учители в град Копривщица. Баща на известния общественик и просветител Найден Геров.

[3]Борисов, И. Музикоучителят отец Неофит Рилски 140 години от неговата кончина, www.pravoslavie.bg, 4 януари 2021 г.

[4]Богоев, М. Учебник по източно църковно пение. Фотот. изд., С.,1992, с. 102.

[5]Срв. Хърков, Ст. Църковнопевчески школи средища на българското църковно пеене през Възраждането. Бълг. музикознание, 2007, 3-4, с. 214-215.

[6]Видимо от бележка в дневника му от 05.01.1876 г., където протопсалтът между другото отбелязва: „Ще ми ся и еще да поживея не за друго, но само да понаряда за наследницити си и да мога да опишя нечто за пеяние.“ За съдържанието на Дневника му вж. Желев, Й. Копривщенският Неофит. В. Търново, 2014.

[7]Срв. Желев, Й. Копривщенският Неофит. В. Търново, 2014.

[8]Богоев, М. Цит. съч., с.102.

[9]Борисов, И. 80 години от кончината на Яков Навплиотис, www. bogonosci.bg, 4 декември 2022 г.