Автор: Зоран Калев
Кога умре човек, ще живее ли пак?
(Йов 14: 14)
Йов седи в купчина пепел, в най-страшните душевни мъки заради смъртта на децата си. И тогава идва риданието, Йов се пита: «Кога умре човек, ще живее ли пак?» (Йов 14: 14). Има ли нещо отвъд смъртта? Но Йов предусеща, че има приготвена за него промяна, затова той очаква нейното идване.
Каква е силата на смъртта? Човекът е кратковременен “Наистина, пълна суета е всеки човек, който живее.” (Пс. 38: 6) и не може сам да се избави от “ръцете на преизподнята” (Пс. 88: 49); времето “да се смееш“ се редува с времето “да плачеш” (Екл. 3: 4). Твърде голяма е скръбта, която ни нанася смъртта. Тази скръб е първото нещо, което приятелите на Йов припознават лично, щом чуват за трагедията му – те се събират в тих плач и скърбят заедно с него (Йов 2: 11-13).
Пред силата на смъртта се изправя и Господ Иисус Христос, когато отива във Витания при умрелия Лазар и вижда тълпи от хора да скърбят. Писанието не ни казва дали Богочовекът някога се е смял, но описва как смъртта е толкова страшна, че разтърсва духом Иисус и Той “се просълзи” (Йоан 11: 35).
Спасителят плаче заедно с нас.
Спасителят обаче премахва силата на смъртта, а самата смърт остава като “най-последен враг” (1 Кор. 15: 26). Но скръбта не е ли премахната? Христос „вкуси смърт за всички“ (Евр. 2: 9). Той беше увенчан със славата на възкресението. А ние с достоен размисъл за смъртта, през която е минал Спасителят, стоейки в подножието на Неговия Кръст, имаме вход към безсмъртието.
Възкресението на Христос прави така, че всичките ни празни амбиции да се изпарят, понеже в себе си имаме мисълта за смъртта, вече имаме друго осъзнаване – молим се за непосрамен, мирен свършек на нашия живот. Преминаването ни през смъртта, също както Христос – това е основанието на нашата утеха. Смъртното ще бъде погълнато от живота, но преди това сме в стенания. Сълзите заради смъртта не са премахнати, но ще дойде моментът, в който Бог ще ги избърше (Откр. 21: 4).
Братя и сестри, когато ние се кръщаваме, ние се “потапяме” в смъртта заедно с Христос, а това е съпреживяването, в което Той ни изпревари. Христос полага в нас такива небесни достойнства, чрез благодатта на възкресението Си, за да можем да се подвизаваме в добрия подвиг, да свършим пътя си, да опазим вярата си (2 Тим. 4: 7); ако знаем всичко това, няма да ни обземе отчаяние от приближаването на смъртта.
Ужас и скръб, ние ги надмогваме като напълно ги преживяваме, казвайки на смъртта: Ти нямаш победа, ти ме раздели с любимите ми хора, но с Божията сила аз пак ще ги срещна!
