КАКВИ ХОРА МИ ХАРЕСВАТ

5164 0
andrey_tkachev

Автор: протойерей Андрей Ткачов
Превод: Татяна Филева

Харесват ми хора, които не се страхуват да остареят. Те са истински умници и воини. Без козметични процедури и пластични операции, но затова пък с мисъл в очите, с работа в ръцете, с внуци. Такива може би и да умрат няма да се страхуват. Макар че смъртта е неканена и капризна дама, можеща да уплаши всеки, когото поиска. Но все едно, ако човек посреща старостта без излишни истерии, значи, в душата му има нещо здраво.

Още, харесват ми хора, около които е чисто. Чисто е у дома, чисто е около дома, чисто е на работното място. Господ Бог е дал на всеки човек да отговаря за неголямо парче земя, и в него трябва да въведем и поддържаме ред. Ако видиш кочина около някого, значи и вътре в него също е кочина. Мръсотията в мозъка и смрадта във вътрешността на сърцето непременно ще се проявят в търкалящите се празни бутилки наоколо, в купищата хартийки от бонбони, в локвите от разляти шишета и скандалните надписи по оградите. Поддържането на ред на малкото парче земя е израз на стремежа към вътрешна чистота или дори проява на вече съществуващата, макар и относителна, чистота на сърцето.

Харесват ми хора, които могат да удивят и които не хвърлят всички козове на масата още в първите пет минути от запознанството. Мислиш си: прост човек и твърде обикновен. С такъв даже и не е интересно. А той с времето разкрива все нови и нови страни от своя характер и се вижда, че характерът му има много страни. Но просто не показва всичко наведнъж и не се превъзнася глупаво.

Добри са тези, които правят нещо със собствените си ръце и не само не се страхуват от всяка работа, но и я обичат. Работягите обикновено са мълчаливци. Сериозният човек не обича да хаби времето и силите си в разговори. Той знае, че нищо не опустошава и не обезсилва душата така, както безплодното и безсмислено дърдорене. “Или ще водя разговори, или ще върша работа”, – смята той и именно затова ми харесва.

Харесват ми и онези, които не се хвалят и не се оплакват в разговори. Значи, човекът не е самовлюбен. А даже и да се увлече и да разкаже за себе си повече от необходимото, се срамува и се стреми да прехвърли разговора на друга тема. Този, който не бъбри до безкрайност, истински умее да слуша. Умее, защото знае: на света има и други хора освен него. И другите хора с удоволствие ще излеят душата си пред него, защото чувстват, че той няма да се надсмее, нито ще разкаже на другите това, което е чул.

Харесват ми и онези, които имат мярка в пиенето. Не падат под масата, не се превръщат в свине, нито допускат други да правят това, не търсят приключения “на градус”. Такъв човек внимателно си подбира компанията и няма да седне на чашка с когото му падне. Много обичам такива хора.

Харесват ми и онези, които са прочели много книги не защото научната степен го изисква, а защото душата обича книгата, въпреки че такъв човек може да има най-обикновена професия.

Ако такива хора ми харесват, значи те съществуват. Не може да харесва на мен или на друг човек това, което го няма в природата. Има такива хора и това е истина, както е истина, че Бог е свят! Но те не са твърде много, защото това, което е прекалено много, винаги губи от цената си и престава да удивлява. Ако златото струваше колкото камъка, то никой не би правил украшения от него и не би го смятал за паричен еквивалент.

Хората, които ми харесват, ги има, макар те че биха могли да бъдат и много повече. Светът трябва да се крепи върху нещо, така че е възможно да се крепи именно върху тях. Харесват ми тъщите, за които зетьовете говорят с любов. Това също го има. Има погребения, на които зетьовете ридаят за починалата тъща много повече, отколкото родните дъщери. Не си измислям, говоря това, което съм видял. Рядкост е, но може да се види. Виждал съм и началници, на погребението на които стотици подчинени скърбят горчиво. Скърбят така, сякаш погребват родния си баща, и в същото време разбирах това, за което още няма думи да бъде изказано.

Случвало ми се е да видя много умни и проницателни очи под офицерска фуражка или работнически каскет. Но съм виждал и овнешки тъпи очи под някое плешиво професорско теме. Чинът и званието нямат никакво отношение към душевните качества. Мисля, тук всички ще се съгласят с мен.

Много ми харесват онези, които обичат и хвалят не само своите (семейство, народ и т. н.), но са готови да се учат дори и от враговете си и да хвалят всички, които обективно заслужават това. Такъв човек по-скоро ще отдаде чест на врага, убит на война, отколкото да се изпикае на гроба му, и за това благородство Бог ще даде победа именно на такъв човек.

Има още много черти, които непременно биха ни харесали, ако умеехме да ги забележим. Но доброто се крие, доброто живее тишина и се облича в дрехи second-hand. Всъщност, не е задължително да носи second-hand. Това ми дойде наум като илюстрация на скромността. Истинското добро, подобно на шедьовър в картинна галерия, покриват с парче плат, за да не го пече слънцето, защото и картините, и истинското добро се развалят от преките слънчеви лъчи.

Струва ми се, че ако на децата дадат съчинение на тема “Какви хора ми харесват”, те ще напишат или заучени фрази за теоретичното добро, или откровени нелепости за някоя звезда. Съчинение на такава тема би било по-добре да се зададе на възрастните. Те по необходимост биха започнали да размислят над нравствената проблематика, да изравят от дълбините на подсъзнанието си някакъв личен опит, да го анализират, да мислят със сърцето си и да драскат със загрубяла ръка грозни и разкривени букви (защото са отвикнали да пишат). Това би бил невероятен опит. Как да го внедрим? Как да накараме хората да се откажат от мисълта, че разговори за нравствеността могат да се водят само с младоци с жълто около устата, а в живота на възрастните, видите ли, не само никой не вярва в нравствеността, но и не иска да говори за нея?

Това е ужасна грешка. Възрастният човек трябва постоянно да говори и размисля за нравствени теми, тъй като неговият живот се състои изцяло в решаването на нравствени задачи с различна трудност.

Честна дума, аз бих задал на всички възрастни съчинение на тема “Какви нравствени качества ценя най-много”. Или “От липсата на какви нравствени качества страдаме аз и моето семейство”. След това бих устроил всенародно обсъждане, награждаване на победителите, нов етап от конкурса с друга тема от същия профил. В медиите би се появил един сериозен проект, който да запълни ефира и в провеждането на който няма да има нищо срамно. Повярвайте ми, това не би било безполезно занимание. Чели ли сте някога писма от затвора? Нали това са в почти пълен обем съчинения на нравствена тематика, написани със закъснение. Ако те бяха написани в свое време, не би се наложило в продължение на много години хората зад решетките да се упражняват в калиграфия и разсъждения за това как трябва да се живее.


* Публикувано в Православие. ru на 10 юли 2012 г.