Какво е Епитимия

5497 0
Ръководство и в помощ на грешници, в Тайнството на Изповедта

Източник: www.orthodox.net
Превод: Павел Стефанов

“Епитимия” или налагане на покаяние трябва да се разбира като запрещение, което според църковните канони, свещеникът като духовен лекар може да прилага в някои случаи, за да се лекуват нравствените болести на неговите духовни чеда.

Каноните съдържат много препоръки за епитимия на грехове като убийство, прелюбодеяние и други плътски грехове, както и много други обстоятелства. Повечето от тях определят конкретен период от време, през който каещият се не се допуска да приема Свето Причастие.

Епитимията не трябва да бъде само забрана за пристъпване към Светите Тайни. Изповедникът (духовният отец) може да наложи допълнителен пост (освен определените църковни пости), някои допълнителни покайни молитви, изпълняване на определен брой поклони, дела на милосърдие, четене на Свещеното Писание и други благочестиви упражнения.

Специалното покаяние или епитимия наложено понякога от свещеник – изповедник не е наказание, но представлява действие за изправяне или нравствено изцеление. Целта е да се задълбочи разкаянието за сторените грехове и да се подкрепи волята и решителността за изправяне.

Св. Апостол Павел казва: “Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10).

Един от каноните на Шестия вселенски събор (правило 102) гласи: “Ония, които са приели от Бога власт да връзват и развързват, трябва да обръщат внимание на качеството на греха и на готовността на съгрешилия да се обърне, и по такъв начин да дават подобаващ на болката лек, за да не би, като не се спазва мярка в едното и другото, да се излъжат в спасяването на болника. Понеже не е еднакъв недъгът на греха, а е различен и многообразен и прави вредоносни разклонения, от които повредата се развива и се простира нашир и длъж докато не бъде спряна със силата на лекаря, за това оня, който приема духовно лекарско изкуство, трябва, преди всичко, да обърне внимание на съгрешилия и да наблюдава към оздравяване ли върви, или, напротив, с нравите си привлича към себе си болестта, да гледа какво поведение държи и ако не се противи на лекаря и изцерява душевната рана чрез изпълнение на предписаните му церове, да му отмерва милосърдие по достойнство. Защото у Бога и у оногова, който е приел пастирско ръководене, цялото старание трябва да бъде насочено към това, да се върне заблудената овца и да се изцери ухапаната от отровна змия. Не трябва нито да се гони по скалите на отчаянието, нито да се отслабват юздите към разпуснат и небрежен живот, а трябва всякак и колкото се може или чрез остри горчила или пък чрез по-леки и благи церове да се противостои на страданието и да се полагат грижи да заздравее раната, опитвайки плодовете на покаянието и мъдро напътствайки човека, като го призовава към по-висша просвета. Затова и ние трябва да знаем и едното, и другото – и онова, което допуска обичаят, и по отношение на ония, които не признават съвършенството на покаянието, да следваме приетия ред, както ни учи и свети Василий”.

В нашите жалки дни, когато християните тънат в невежество относно праведността и обществото ги учи да бъдат все по-егоистични, мъдрият изповедник налага епитимия внимателно и грижовно. Важно е да не се угаси малкия пламък на разкаянието, който гори в каещия се чрез определяне на епитимия, която може да бъде много подходяща за по-духовно зрял човек, но може да бъде възприета само като наказание от някой, който едва може да понесе духовно мляко.

Като свещеник, старецът Амвросий имал нежен подход, което някои погрешно тълкували като слабост.

“Веднъж,” пише архиепископ Антоний, “без да разбирам, аз му казах след изповед: “Защо, Батюшка, Вие дори не ми наложихте епитимия”. Той смирено отговори: “Знаеш ли, аз съм изследвал за себе си, че една добра дума действа с по-голяма сила, повече отколкото нещо друго”.