Как да живеем като православни християни в един неправославен свят

Пилотиране
4764 0

Автор: отец Джордж Морели
Източник: orthodoxytoday.org
Превод: Елена Попова
Редакция: Андрей Романов

„Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16)

Едно от предизвикателствата в обучението на онези, които са се посветили на ума Христов и Неговата Една, Света, Католична, Апостолска и Православна Църква, е „хомогенизирането” на християнството от хора, повлияни от духовния рак на религиозния релативизъм, просмукал западния свят. Политическата, религиозната и социалната коректност е мантрата на третото хилядолетие. Това е и големият бич на нашия съвременен свят. Дълг на всички истински и посветени християни, особено на онези, на които е поверено пастирството в Православието, е да бъдат твърди и постоянни в ума Христов и в Неговата Църква (Морели, 2010). Това трябва да започва първо от малката домашна църква, а след това да продължи и в местната енория и нейното духовенство, а после и във Вселенската Църква.

Пример за този духовен вирус се появи в разговор, който имах наскоро с един млад православен християнин. Той сподели, че друг „православен“ християнин му казал, че човек трябвало да бъде щастлив щом има възможност да отиде и да се помоли в която и да е „християнска“ общност. Нямало значение, че тази общност, която се нарича „християнска“, не е точно от Апостолските църкви.1 За съжаление, тази гледна точка пренебрегва един сравнително очевиден факт – че някои от тези „християнски“ общности учат неща, които са „измислени по човешки”, или пропускат онова, което хората искат да бъде пропуснато, но въпреки всичко се наричат „християнски“.2  Догматичното учение за Христос и Неговата Църква, както то се изповядва от Апостолските църкви, е обвинено в пристрастие, дискриминация и радикално нарушаване на човешките права. Обмислете обаче този въпрос: Дали наистина всяка една църква е също толкова добра, колкото и другите?

Учението на един православен митрополит за критичната важност на догмите

Критичната важност на догмите за православното посвещаване на Христос и Неговата Църква неотдавна бе проповядвано с голяма сила от митрополит Иларион (Алфеев) (2002, р. xiii), който е председател на отдела за външни работи на Московската патриаршия:

„В наши дни има един широко разпространен възглед, според който да вярваш в религиозните догми не е задължително; смята се, че дори да имат определена историческа стойност, те вече не са жизненоважни за християните. Моралните и социални точки в дневния ред са се превърнали в главно занимание на много християнски общности, докато богословските въпроси често биват пренебрегвани. Това разминаване между догмите и начина на живот обаче противоречи на самото естество на религиозния живот, което предполага, че вярата винаги трябва да бъде потвърждавана от дела и обратното”.

Основни процеси в обучението чрез наблюдение

Защо е важно това? Защото това, в което вярваме, ни дава информация какво трябва да говорим и вършим, а хората ни виждат и чуват, следователно по този начин служим за пример на другите, тъй като те ни наблюдават, учат се от нас и след това вършат наученото  (Морели,  2006а).

Пример и поведение

Ключовата роля на примера за влиянието върху поведението е добре обоснована от направените изследвания на човешкото поведение (Бандура 1986, Морели 2005а, 2005b, 2006a,b,c, 2007). Известно е, че в ранния живот на децата родителите са основен пример за тях. Колкото повече порастват хората, толкова по-голямо влияние имат ролята и примерът на останалите възрастни, връстници и обкръжаващото общество (Грюсек, 1992). И тъй като много хора в съвременното общество са активно враждебни към православното учение на Христос, последиците са сериозни. Както подчертах в предишната си статия (Морели 2007): „Ако родителят капитулира пред културата, то тогава културата ще узурпира родителския му авторитет“. В действителност светската култура с нейната неприкрита враждебност към Христос и Неговата Православна Църква поема ролята на авторитет не само спрямо децата, но и спрямо хората от всички възрасти. Първата стъпка в опита да се унищожи автентичното учение на Христос и Неговата Църква е хомогенизирането на християнството, както се вижда от примера, даден по-горе статията, а именно, че „няма значение“ дали човек е активно присъединен към Православната Църква и посветен на нея.

Принуда към съгласяване с неморалността от страна на правната система

Друг опит да се атакува православния морал е опитът да се наложи легализиране на неморалното поведение. Неотдавна един наш онлайн гост, журналист, водещ рубрика, описа тази тенденция, като каза, че „някои хора се стремят да „реабилитират“ християните за техния начин на мислене под заплаха от наказание… докато в древни времена просто са ги хвърляли на лъвовете. Предполагам, че това е, което имат предвид под „прогрес“.3 Друг пример е правителственото налагане на програми за здравеопазване, които трябва да се спазват от страна на религиозните институции, но които очевидно не са в съгласие с православното християнско учение.4

Белезите на Христовата Православна Църква

„А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам.
И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго.  На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан 20:21-23).

Този пасаж от Св. Писание е основанието на светото тайнство Изповед. Има обаче последствия, които могат да се приложат и към всичко в Църквата. Христос даде Светия Дух на Своите апостоли и на техните приемници, епископите и свещениците на Своята Православна Църква, за да опазват и предават Неговата истина през вековете. Важно е да помним Христовото предупреждение в Мат. 7:15: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“, „защото такива са лъжеапостоли, лукави работници, които се преобразяват в Христови апостоли“ (2 Кор 11:13).

Продължаваме със светото тайнство Изповед като трамплин към разбиране на истинската Христова Църква. Кой е запазил това Тайнство? Само Апостолските църкви, респ. Православната църква – централният предмет на тази статия. Кой е изхвърлил тайнството Изповед и повечето други Тайнства? – Неапостолските християнски общности. Другите Тайнства на Църквата също са подложени на елиминиране или преосмисляне. Например, за да бъдат в съгласие с политическата коректност, някои общности, които се наричат „християнски“, извършват кръщение в името на „Твореца, Изкупителя и Спасителя“, като променят изричното учение на Христос, както то е записано в Мат. 28:19-20: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.“

Светото тайнство на Евхаристията също е пример в това отношение. Апостолските църкви са верни на изричните думи на Христос, когато Той учредява Светата Евхаристия: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26-28).

Христос не казва, че хлябът и виното са алегории, служещи само за спомен или като символ на „Моето тяло“ и „Моята кръв“, а казва: „Това е Моето тяло… и това е Моята кръв.“5

Освен това хората, заразени с хомогенизирано християнство, не успяват да разберат причината, поради която Апостолските църкви дават причастие само на онези, които са кръстени и които подкрепят пълнотата на учението на Христос и Неговата Църква. Останалите са изключени, докато не бъдат напълно „облечени в Христа“. Древното свидетелство на св. мъченик Юстин (147-161) гласи следното: „Ето защо апостолските православни християнски църкви твърдят, че Светата Евхаристия е истинското тяло, кръв, душа и Божество на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос.

И тази храна се нарича сред нас Благодарение (Евхаристия), в която може да участва само онзи, който вярва, че нещата, които учим, са верни, и който е измит с кръщение  за опрощаване на греховете и ново раждане, и е толкова жив, както повелява Христос. Защото не като обикновен хляб и обикновено питие получаваме тези неща, но по същия начин, както Иисус Христос, нашият Спасител, е станал плът чрез Божието Слово, и имаше плът и кръв заради нашето спасение, така и ние сме научени, че храната, която е благословена от молитвата на Неговото слово и от която се хранят нашата плът и кръв чрез претворяването, е всъщност плътта и кръвта на този Иисус, който стана плът”.6

Конкретен пример за “църковен релативизъм”

Бих искал да дам един доста личен пример, редактиран, разбира се, за целите на анонимността и милосърдието. Преди няколко години бях поканен, като приятел на семейството на булката, да присъствам на сватбата на римокатолик и протестантка в католическа църква. Протестантската деноминация на булката смята себе си за „клон на Католическата църква“, но това твърдение и претенция са напълно непризнати от Източните църкви и католицизма, както и от Православната църква. Не знаех предварително кой ще бъде служещият свещеник, така че бях много изненадан, когато видях, че това е член на римокатолически религиозен орден и човек, когото познавах много добре. Много пъти двамата сме имали сериозни дискусии и разногласия по въпроса за „отвореното причастие“. По време на сватбената церемония и литургията седях на шестия ред, облечен във всекидневно духовническо облекло. Няколко реда пред мен бяха седнали приятелки на булката, известни на другите гости с “купонджийския” си начин на живот.

По време на евхаристийната служба служещият свещеник се обърна и покани всички да приемат причастието. Аз, както и другите, видяхме, че тези момичета започнаха да се шегуват помежду си, питайки се дали трябва и те да пристъпят, за да вземат причастие. След това те излязоха напред и взеха причастието в ръцете си, а по пътя към местата си подхвърляха нафората нагоре-надолу, смееха се, шегуваха се и накрая я изядоха. След службата разказах за този инцидент на свещеника, отслужил тайнството, и този път дори той самият беше разтревожен. Казах му с чувство на разбиране и състрадание: „Отец Х., това е една от причините, поради които в Православието запазваме причастяването само за онези, които са напълно съединени с Църквата“. Мисля, че той разбра посланието ми.

Христовата Църква не е “моя си” църква

Старецът Паисий Светогорски (2011, стр. 37) казва: „Хората днес са в такова състояние, че правят каквото им дойде на ума… Доста често някои се събират и си създават нова религия.“

Всъщност това състояние на ума е от доста време. Всичко, което човек трябва да направи, е да види кои са основателите на неапостолските християнски общности.

Тук ще назовем някои от тях:

Англиканско-протестантски епископални общности: Хенри VIII. Лутеранство: Мартин Лутер. Презвитерианство: Жан Калвин. Методизъм: Джон Уесли. Анабаптизъм: Балтазар Хубмайер и т.н. Тези общности заедно с другите твърде многобройни, за да бъдат изброени, общини и мега-общини (с членове, наброяващи хиляди) процъфтяват в Съединените щати, както и в други страни. От друга страна, Апостолските църкви могат да проследят своята ненарушима приемственост от апостолите на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос и осветеност от слизането на Светия Дух на Петдесетница.

Както вече беше отбелязано, много от тези групи промениха смисъла на Светите Тайнства, като ги елиминираха напълно или запазиха само Кръщението и Господнята Трапеза (причастието), но само като „възпоменание“, а не като истински Тяло, Кръв и Божество на Христос. Някои други техни богослужебни практики и учения са направо нечувани: те гледат да привличат хората чрез ярки светлини, звуци и попмузика и приравняват светостта с чувствата, вместо да правят това, което учи Православието, а именно – да имат ум и сърце, изпълнени с благочестие.

Богослужението в Апостолската църква

Защото Божието присъствие в сърцето е усещане за Божие отсъствие: тишина (като в пустинята). Св. Петър Дамаскин ни казва: „…тъй като Бог е безкачествен и  неопределим, без форма или цвят, умът, който е съсредоточен само върху Бога, трябва да бъде също без форма или цвят, освободен от всякакъв образ и неразсейван“ (Добротолюбие III, с. 236). Св. Петър през ХII век разширява учението на един от ранните духовни отци от IV век, авва Евагрий, който казва: „Никога не се опитвай да видиш форма или фигура по време на молитва… нито някакъв сетивен образ“ (Добротолюбие I, с. 68) Св. Йоан Лествичник (1991) продължава със следното обяснение: „Молитвата е рожба на мълчанието… създател на божественото съзерцание… приятелят на мълчанието, което ни приближава до Бога, чрез таен разговор с Него бива просветен от Бога“. Трябва да се отбележи, че в общественото богослужение на Апостолските църкви, в божествената литургия музиката е благоговейна и има за цел да издигне човешкото сърце и ум към Бога. Това означава да се култивира „вътрешна тишина“.

Някои не-апостолски общности са се отдалечили от Христос и Неговата Църква също и в морално-социалните и богословските въпроси, като са приели абортите, секса преди брака, еднополовите бракове и женското свещенство. Има и един друг коментар на стареца Паисий Светогорец, който е особено подходящ в това отношение: „Превърнали са греха в мода“.

Колко важно е да бъдеш член на Едната, Света, Католична, Апостолска и Православна Църква

Критично важни за разбирането на значението на единството с Православната църква на Христос са думите на отец Георги Флоровски, цитиран от митрополит Иларион (2011, с. 16): „Личните убеждения и дори начинът на живот все още не правят човека християнин. Християнското битие предполага включеност и членство в общността“ (Флоровски, „Домът на моя Отец“, с. 10-11). Това подкрепя изявлението на митрополит Иларион (Алфеев), според когото „Църквата е синоним на християнството: човек не може да бъде християнин, без да е член на Църквата“. В един по-късен свой труд (2012) той посочва точно какво означава членството в Църквата:

„…най-старото и най-незаменимото (служение в древната Църква) се оказва пастирството. През първите години от съществуването на Църквата апостолите започват да ръкополагат презвитери и епископи, които да ръководят местните църкви, като в резултат на това създават апостолската проповед. Така се осъществява апостолската приемственост в Църквата. Апостолската приемственост в йерархията е ключова концепция за православната еклисиология: само Църква, в която съществува непрекъсната приемственост в йерархията, идваща от апостолите, е истинска Христова Църква. Ако тази приемственост отсъства или по някакъв начин бива прекъсната (както е в реформираните общности, включително в англиканската и протестантско-епископалната общност), Църквата не може да се смята за истинска, йерархията й не може да се счита за легитимна, а тайнствата не могат да се считат за действени“ (с. 441).

За хората, които никога не са познавали учението на Христос и Неговата Църква

Не коментирам делата на онези, които никога не са били благословени с пълнотата на учението на Христос и Неговата Православна Църква. Много хора са родени в християнски общности, които нямат друго познание за Христос и Неговата Църква освен това, което им е било преподадено от техните общини, основани по човешки начин. Трябва да се отбележи, че много от привържениците на тези общности всъщност се стремят да следват Христос с дълбок плам и преданост. Нещо повече, дори не трябва да съдим основателите на тези създадени по човешки начин общности. Само Бог  познава сърцата на тези хора и техните последователи. Както казва св. Йоан: „…защото, ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог, понеже Той е по-голям от нашето сърце и знае всичко“ (1 Йоан. 3:20).

Поучението на Христос, че не трябва да съдим другите, е изрично и може да се смята за крайъгълен камък, съставляващ основата на Неговото учение. То произтича от факта, че всички сме грешници и не трябва да осъждаме никого. Спомнете си наставлението на нашия Господ, което Той даде на онези, които искаха да убият прелюбодейката: „… който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“ (Йоан 8: 7).

  • „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 8:1-2).
  • „Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете“ (Лук. 6:37).
  • „Или, как можеш каза на брата си: остави, брате, да извадя сламката от окото ти, когато сам не виждаш гредата в твоето око? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ (Лук. 6:42).

Отказът да съдим другите може да се разглежда като акт на поклонение на Бога. Св. Петър Дамаскин обяснява това по следния начин: „…изповядвайте Божията благодат постоянно, като не съдите никого“ (Добротолюбие III, с. 160-161).

Въпреки че не трябва да съдим другите, от нас се изисква да съдим делата им

С устата на Своя ангел Иисус разкрива на любимия Си апостол Йоан, че осъжда нечестивите дела на една ранна секта – николаитите, които са се отклонили от учението на Апостолската църква: „…мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя“ (Откр. 2:6). Урокът за нас е, че с внимателна, чувствителна и здрава преценка и с голяма благост и доброта, но и с разумна твърдост ние можем да посочваме позицията на Апостолската църква по църковни, морални, богословски и други въпроси, да се молим и да работим за нашето изцеление, както и на всички хора около нас. В това отношение е добре да имаме предвид казаното в едно синодално изявление на Московската патриаршия през 2000 г., озаглавено „Основни принципи на отношение към инославието“. В него се отбелязва, че през цялата история

“…Църквата се е борила принципно с ересите, които заразяват чедата й, и че има случаи, когато заблудените са се излекували от ересите си, преживели са покаяние и са се върнали в лоното на Църквата. Именно този трагичен опит на появата на неправомислие в недрата на самата Църква и на борбата с ересите е научил чедата на Православната църква да бъдат бдителни”.

Има няколко други пасажа от синодалното изявление, които са много подходящи във връзка с този въпрос и си струва човек сериозно да помисли върху тях. Те могат да бъдат намерени в бележките накрая.7 Православната Църква е единствената истинска Църква. Апостолските църкви са си близки в много отношения и ние се молим да бъдем в пълно общение помежду си.8 За съжаление, някои реформирани групи са се отклонили твърде далеч.

За онези, които пускат ралото, което държат, и гледат назад

Тук и сега говорим за и на всички нас, православните християни. Нека да вземем под внимание наставлението на нашия Господ: „…никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежда назад, не е годен за Царството Божие“ (Лук. 9:62). Тук думата „рало“ може да се разбира като нашето кръщение и нашето посвещение на Православната църква. Следователно „гледането назад“ се отнася към всичко, което ни отдалечава от това, а най-вече към финото и коварно становище на релативизма; да пази Бог и от разни идеи като: „Не ми е нужна Църквата“; „Мога да си говоря с Бога и сам“; „Мога да се моля в коя да е църква“. Предупреждението да не се обръщаме назад по този начин се отнася най-вече до онези, които първоначално са били кръстени, но по-късно са били изкушени да “поглеждат назад” към неапостолски общности и към онова, което те предлагат. На тях говори Христовото изобличение: „…комуто е много дадено, много и ще се иска…“ (Лук. 12:48). Трябва да помним, че това, което се изисква от нас, е вярност и посвещение на Неговата Православна Църква, а не на някаква по човешки създадена група, независимо от това как хората в нея наричат ​​себе си или колко книги носят и цитират, та дори и това да е книга, която те  наричат ​​„Библия“.9

В тази връзка си спомняме лукавия, който изкушаваше Иисус в пустинята, като Му цитираше Свещеното Писание (виж и Второзаконие 8:3). „А Той му отговори и рече: Писано е: не само с хляб не живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4).

Св. Силуан Атонски: Пример за молитва за всички с любов

Ние сме длъжни, поради нашето посвещение на Христос и Неговата Църква, да стигнем и по-далеч от това да не съдим другите. Не само че не трябва да ги съдим, но трябва и активно да търсим помирение и най-малкото да се молим за всички, а и за себе си, тъй като всички сме грешници. Трябва да се стремим към помирение с всички, които са извършили дори и най-нечестивите престъпления. Св. Силуан Атонски ни казва: „ … трябва да обичате онези, които ви обиждат и да се молите за тях, докато душата ви не се примири с тях“ (Софроний, 1999).

Добър пример е срещата на светеца с един анонимен отшелник, както е записано от архимандрит Софроний, духовен ученик на св. Силуан. Отшелникът с „очевидно задоволство“ казал на светеца: „Бог ще накаже всички атеисти“. По отношение на темата на това есе ние можем да добавим към думата „атеисти“ и хомофили, морални релативисти, секуларисти, членове на неапостолски християнски групи и т.н. Разбира се, светият старец бил обезпокоен от тази преценка на отшелника. Свети Силуан казал: „Кажи ми, да предположим, че отидеш в рая и оттам погледнеш надолу и видиш, че някой гори в ада, дали ще си щастлив от това?“ Отшелникът отговорил: „Не може да му се помогне. Това си е по негова вина“. Със „скръбен израз“ светецът казал: „Любовта не може да понесе това… Ние трябва да се молим за всички.“ Тъкмо това трябва да мотивира духовно нашите сърца и умове при взаимоотношения ни с всички онези, които не приемат пълнотата на православното християнство.

Етосът на възпитанието на децата и на самите нас като православни християни

Има дух10, който трябва да оживотвори семейството и да проникне в „домашната църква“ и нейните помазани ръководители: благословеният от Бога (чрез Светото Тайнство) брак на съпруга и съпругата – родителите, които трябва да „възпитават децата си във вяра и страх Божи.“11 Този етос обаче не бива да се ограничава само до онези, които са сключили брак, но трябва да обхваща и всички, които са се „облекли в Христа“12 чрез своето кръщение, включително и неженените хора. А това включва и всички миряни, и монаси.

Ние знаем, че видимата Христова Църква е била запечатана от Светия Дух на Петдесетница и е продължава чак до днес. Първоначално видимата Църква е започнала с апостолите и Христовите ученици. В Църквата днес всеки от апостолите, от групата на дванадесетте и от групата на седемдесетте, си има свой собствен ден за възпоменаване, но в неделя след Петдесетница се отбелязва синаксиса или събранието не само на апостолите, но и на всички светии на Църквата от всички времена, чиято светлина е светила по целия свят. Това включва небесните (ангелските) сили и светите пророци на Стария Завет. Има голяма молитва на Църквата, която напомня за всички тях – Синодик на Православието, която също може да служи и като етос на духовния живот на всички истински християни.

Синодик на Православието

Синодикът13 първоначално е бил оповестен от отците на Седмия Вселенски събор през 843 г., който възстановил почитането на иконите и се обявил срещу еретиците, които са преследвали Светата Църква Христова и са унищожавали нейните икони. По традиция целият православен свят днес отправя тези молитви по време на вечернята в Неделя на Православието (първата неделя от Великия пост). Важно е това да бъде и ежедневна молитва, и етос на християнския живот за всички, които са верни, т.е. „нехомогенизирани“ християни.

В тази връзка има една фраза от Синодика, която гласи: „Както пророците видяха, както апостолите учеха, както прие Църквата, както учителите постановиха като учение, както се съгласи светът, както просия благодатта“. От това изречение виждаме, че ученията на всички светци се считат за боговдъхновени. Божественото вдъхновение е свързано с Откровението. Светците са преживели Бога. Те са придобили духовно възприемане на божественото. Те са познавали Бога от личен опит. Имали са лична Петдесетница. И поради своите преживявания на Божественото Откровение те биват считани за непогрешими учители на Църквата. Тази благодат им се дава, защото са прегърнали Христовия кръст, бягайки от греха, като по този начин са стигнали до обожение („участници в божествената природа“, 2 Петр. 1:4).

Животът и учението на светците отразяват ума на Църквата. Следователно е немислимо не само за светците, но и за всички нас да бъдем считани за православни християни, ако сме се отделили от ума на Църквата и ако се придържаме към погрешни и еретични лични представи и мнения, а даже и по-лошо – ако преподаваме на другите тези тълкувания, които сами сме измислили, независимо дали го правим пряко или чрез личен пример (психологическо моделиране).

Още един аспект: Църквата като болница

Нека също така припомним, че друг патристичен образ на Църквата е болницата (Morelli 2006 b, c), предназначена да ни излекува духовно и физически. Главните служители в нея са лекарите с власт, дадена им от Христос, да лекуват нашите слабости и болести. Отдалечаването от Христовия ум и от Неговата Църква и придържането към лични възгледи е болест, която трябва да се излекува от Христовата Апостолска Православна Църква. Това е изцеляващата мисия на Църквата и тя трябва да бъде извършвана днес от епископите и свещениците на Църквата, които имат апостолска приемственост и които се придържат към апостолската традиция и учение, дадени от Христос. Това призоваване към служение бе дадено на Църквата от самия Христос, когато Той каза на учениците Си: „…жетвата е голяма, а работниците малко…“ (Мат. 9:37).

Но работниците в болничното лозе не се ограничават само с духовенството. Както свети Павел напомня на галатяните, ние всички сме получили индивидуални дарби и можем да предложим различно служене на „Тялото Христово“: „…всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Гал. 3:27); „…вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са тълкуватели?“ (1 Кор. 12:27-30).

Нека всички да сложим ръцете си на ралото, което е Христос и Неговата Църква, и никога да не ги сваляме, нито да поглеждаме назад. Нека се придържаме здраво към ума на Църквата, за да бъдем информирани и формирани от нея, за да я показваме като пример в живота си. По този начин ще бъдем верни работници в Христовото болнично лозе (Църквата) според дарбите, които са ни дадени. Както казва св. Павел на коринтяните: „Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен“ (1 Кор. 12: 31).

БЕЛЕЖКИ

  1. Какъв по-добър начин да разберете какво означава изразът „Апостолски църкви” от това да посетите уебсайта на Обществото на Св. Йоан Златоуст – Западен регион:www.lightoftheeast.org. На този сайт ще видите това кратко въведение: „Обществото на Св. Йоан Златоуст – Западен регион е икуменическа организация на миряни и духовници от Източните и Източноправославните църкви, както и от източните католически и римокатолически църкви. Ние работим, за да запознаем хората с историята, богослужението, духовността и богословието на източното християнство и за пълнотата на единството, желано от нашия Господ и Спасител Иисус Христос“.

В това конкретно есе използвам термина „православен“ християнин в два смисъла. Понякога имам предвид член на каноническа православна юрисдикция. Друг път употребявам термина „православен“, имайки предвид човек, който се придържа към апостолската традиция, в духа на на книгата „Всички сме схизматици“ на мелкита-униат Елиас Зогби (1996), според когото първоначалните причини за разделение между Апостолските църкви са намалели и отслабени, и тези Църкви са отворени за едно ново разбирателство помежду си. Този възглед е подчертан в предговора на украинския православен архиепископ Всеволод към книгата „Икуменически размисли“ на Зогби. Архиепископът разглежда тезата на Зогби като път към „икуменическа метаноя… (потвърждавайки), че там, където съществува обща вяра по фундаменталните въпроси, която се отстоява и от католици, и от православни, няма никаква пречка за евхаристийно общение между тях”. Искам обаче категорично да подчертая, че едно такова пълно общение може да бъде утвърдено само от нашите епископи, може би евентуално от голям църковен събор.

  1. От друга страна, трябва да отбележим, че е благословение за нехристиянина да предприеме някаква първа стъпка към научаването за Христос. Но трябва да се молим такива хора да продължат пътуването си и да го завършат, стигайки до пълнотата на членството в Христовата Църква (т.е. да се включат в една от Апостолските църкви (намиращи се в общение помежду си).
  2. http://onenewsnow.com//perspectives/matt-barber/2013/08/19/liberals%E2%80%99-quest-to-%E2%80%98rehabilitate%E2%80%99-christians#poll
  3. www.newsmax.com/Headline/obamacare-insurance-coverage-birth/2013/06/28/id/512562
  4. Подчертаното е мое.
  5. www.newadvent.org/fathers/0126.htm; Апология I, глава 66, c. 147-161 AD. (Трудовете на св. Юстин Мъченик са достъпни и в: Writings of St. Justin Martyr, Trans. Thomas B. Falls. Fathers of the Church series. Christian Heritage, NY 1948 (pp. 105-106)).
  6. https://mospat.ru/en/documents/attitude-to-the-non-orthodox/i/

Извадки от Синодалното изявление на Московската патриаршия от 2000 г.:

„1.15. С устата на светите отци Православната Църква твърди, че можем да се спасим само в Христовата Църква. Но в същото време общините, отпаднали от единство с Православието, никога не са били разглеждани като напълно лишени от Божията благодат. Разривът на църковното общение неизбежно води до повреда на благодатния живот, но не винаги до пълното му изчезване в отделилите се общини. Именно с това е свързана практиката хората, които идват от инославни общности в Православната Църква, да бъдат приемани не само чрез извършване на Тайнството Кръщение. Въпреки разрива в единението, остава някакво непълно общение, служещо като залог за възможността [отделените християни] да се завърнат в единството на Църквата, в католичната пълнота и единство.

1.16. Църковното положение на отделилите се християни не се поддава на еднозначно определение. В разделения християнски свят има някои признаци, които го обединяват: това е Словото Божие, вярата в Христос като Бог и Спасител, дошъл в плът (1 Йоан. 1:1-2; 4:2,9), и искреното благочестие.

1.17. Съществуването на различни начини за приемане [на бивши инославни] (чрез Кръщение, чрез Миропомазание, чрез Покаяние) показва, че Православната Църква подхожда диференцирано към инославните конфесии. Критерий е степента на запазеност на вярата и устройството на Църквата и нормите на духовния християнски живот. Но, установявайки различни начини за приемане, Православната Църква не издава присъда за степента на запазеност или повреденост на благодатния живот в инославието, смятайки това за тайна на Промисъла и Божия съд.

1.18. Православната Църква е истинската Църква, в която се запазва неповредено Светото Предание и пълнотата на спасителната Божия благодат. Тя е запазила в цялост и чистота свещеното наследство на апостолите и светите отци. Тя съзнава тъждествеността на своето учение, богослужебна структура и духовна практика на апостолското благовестие и Преданието на Древната Църква.

1.19. Православието не е „национално-културна принадлежност” на Източната Църква. Православието е вътрешно качество на Църквата, опазване на вероучителната истина, богослужебния и йерархичния ред и принципите на духовния живот, пребъдващи непрекъснато и неизменно в Църквата от апостолско време”.

  1. www.lightoftheeast.org
  2. Думата „Библия“ загатва за авторитетен текст сам по себе си (www.wordweb.com: „книга, която се счита за авторитетна в своята област“). Но от гледна точка на Апостолските църкви тази концепция е исторически и догматически неправилна. Това е протестантска идея.

В духа на Апостолската църква предпочитам да използвам термина „Свето Писание“, който визира писаното Предание на Църквата. Писаното Свето Писание идва от устни предания, канонизирани от вдъхновената от Светия Дух Църква векове след Петдесетница. Само Църквата може да „тълкува“ Светото Писание. Писаното Свето Писание не е авторитетно само по себе си. Авторитетът е Църквата. Можем да размишляваме върху думите на св. Йоан, които е приел устните поучения на Нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос и посочва невъзможността на една завършена книга, която да съдържа всички Негови учения: „Този е ученикът, който свидетелствува за тия неща и ги написа; и знаем, че свидетелството му е истинско.
Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги. Амин“ (Йоан 21:24-25). За по-пълно православно разбиране на Светото Писание препоръчвам горещо книгата на отец Джон Брек (2001) „Писанието в Преданието“.

  1. Както съм писал в една предишна статия за етоса на Православието: „Терминът „умът на Църквата“ се отнася до колективното учение за това какво е нужно, за да бъдеш истински последовател на Христос, на хората, признати от Църквата като автентични последователи на Христос, на чието учение и начин на живот може да се вярва. Тези учители се опират здраво върху Евангелието Христово, както то ни е дадено от апостолите, създали и съдещи Църквата дори и днес“ (Morelli, G. (2009, September 26). Секуларизмът, умът Христов и Църквата: Някои психо-духовни размишления.www.orthodoxytoday.org/OT/view/morelli-secularism-and-the-mind-of-christ-and-the-church-some-psycho-spirit.)
  2. Из молитва от православното Тайнство Брак.
  3. Из кръщелния химн на Пасхалната Божествена Литургия.
  4. За кратка история и текст на Синодика, вж. следния линк: www.johnsanidopoulos.com/2010/02/synodicon-of-orthodoxy.html